Брой 48                                                  

11 - 17 декември 2009 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Вера Стефанова

 

С дългогодишната журналистка, поетеса, общественичка и заслужил гражданин на Плевен Вера Стефанова, която наскоро отпразнува 70-годишен юбилей, разговаряме поетично и малко носталгично за творчеството и призванието, за духовното и прозаичното, за изминатия път и надеждата, която никога не умира. Факт е вече и новата й книга със стихове "Есенни брегове", която ще бъде представена пред читатели в началото на следващата година.

 

Поезията не е за всеки, човек трябва да има сетива за нея

 

Вера Стефанова е родена на 28 ноември 1939 г. в с. Паскалевец, Великотърновско. Основно образование завършва в училището в родното си село, средно - в елитната първа смесена гимназия "Кирил и Методий" във В. Търново. Висше образование завършва в Софийски университет "Св. Климент Охридски", специалност българска филология. Пет години работи като учител по български език и литература в гимназията в град Тръстеник. Следващите четири десетилетия от живота й са свързани с журналистиката. Преминава през всички степени на йерархията - литературен сътрудник, завеждащ отдел, зам.-главен и главен редактор във вестниците "Септемврийска победа" и "Посоки". По същото време е художествен ръководител на литературен клуб "Пулс". 11 години работи като секретар на Дружеството на журналистите в Плевен. През 2008 г. е удостоена със званието "Заслужил гражданин на Плевен".

Омъжена, с двама сина. Има две внучки - Виктория и Кристина.

Интервю на Мая ПАСКОВА

- Г-жо Стефанова, факт е вече новата ви книга "Есенни брегове". Как се стигна до нея?

- Книгата е като една къща, като един дом. Тя трябва да бъде изградена така, че всяко нещо да бъде точно на мястото си. Затова моята книга се състои от четири цикъла. Които, ако приемем, че са една метафора, са четирите сезона на човешкия живот. Аз мисля, че съм в сезона на късната есен, оттам и метафоричното заглавие "Есенни брегове". Всеки от тези четири цикъла започва с едно лирично въведение, едно малко есе. Всички са изградени по един и същ начин, с еднакъв брой редове, като съм искала не толкова формално нещата да изглеждат точни, симетрични, а по-скоро думите, които съм събрала в тези въвеждащи редове, да бъдат еднакви. Думите според мен са мостът между мен и хората, които ще се докоснат до тази книга, щ я прочетат и сигурно ще открият много неща, които ще бъдат и техни. Такъв е смисълът. Книгата излезе точно в навечерието на 70-ата ми годишнина, но сигурно представянето й ще бъде в началото на следващата година. Трябва да подиша малко въздух, да достигне до първите си читатели, да направи първите си стъпки тя сама.

- Казвате, че има баланс, но все пак няма ли някой сезон, който да натежава повече?

- Не знам дали натежава, може би читателите ще кажат, но самите мои послания, нещата, които пиша, все пак отразяват един по-зрял сезон от живота на човека. Време, когато, смея да кажа, съм натрупала достатъчно опит, достатъчно мъдрост, достатъчно житейски преживявания и чувства, които събирам в себе си и само ако съм усетила, че те искат да видят бял свят на белия лист, тогава сядам да пиша. Никога не пиша само заради самото писане. Дано не засегна някои колеги, но не харесвам тези, които бързат да издават книги, които всичко, което са сътворили, го вкарват в една книга. Защото чрез една книга трябва да бъде уважаван читателят - т. е. да му поднесеш това, което е достатъчно стойностно направено.

- Като сте такъв перфекционист, има ли нещо, което, ако се върнете назад, бихте променили?

- В живота си сигурно бих променила някои неща и ако трябваше да ги променям, сигурно сега нямаше да съм в Плевен. Но аз не съжалявам. Мисля си, че в живота на човека се случва това, което трябва да се случи. И аз съм от тази категория хора, които гледат напред. Обръщането назад е колкото да направя своите поуки и изводи, но никога, за да задълбавам в неща от миналото и да казвам: "Колко съжалявам за това! Как можах това да направя така! Зная, зная, че съм можела и по-добре, зная че съм можела по по-друг начин да осмисля живота си, зная, че и професионално съм можела да се самодокажа по-добре". Но в крайна сметка съм направила това, което е трябвало.

- Какво ви доведе в Плевен?

- Не е заради мъж, но е било писано тук да срещна човека, с когото свързах живота си. Съдбата ме доведе в Плевен и тя е решила тук да остана, тук да работя, тук да създам семейство, дом, да отгледам двама прекрасни сина и днес да имам две чаровни внучки, на които посветих книгата си. Дойдох заради една моя братовчедка, която имаше нужда от подкрепа. Аз съм човек, който и до ден днешен е готов да се раздава за другите. Дойдох, за да бъда нейна опора, да й давам кураж да преодолее кризата, в която беше изпаднала. Когато завърших университета (тогава имаше разпределение, но все пак ни питаха кой къде иска да отиде), аз пожелах Плевенски окръг. Така станах учителка в гимназията в Тръстеник. Беше едно много хубаво време - на първите трепети, когато млада и хубава и само 52 кг с високи токчета 8 см влизам в класната стая при моите ученици. Не знам каква е била тази магия между мене и тях, но и до ден днешен моите ученици ме помнят, познават ме и любовта между нас не е избледняла, не се е стопила във времето. След това вече дойдох в Плевен, най-напред като коректор в "Септемврийска победа". Между другото съм изминала всички стъпала в йерархията - коректор, литературен сътрудник, редактор, завеждащ отдел, зам.-главен и три години главен редактор на вестник "Посоки".

- Защо избрахте журналистиката?

- Решението ми беше да се занимавам повече с думите, със словото, защото това е моята голяма слабост и аз изпитвам едно благоговение пред думите. Журналистиката дава възможност на човек повече да си служи с думите, повече те да са около него и той да е в тях, затова се насочих към тази работа. Така 4 десетилетия все тази професия, за което не съжалявам. Това е една страхотна професия, която отнема много енергия, много време. Много отнема, но и много дава. Мисля, че няма професия, която да дава толкова много познания за живота, колкото журналистиката. И затова аз винаги съм я наричала животознание.

- Какво е чувството да си "Заслужил гражданин на Плевен"?

- Откровено, когато разбрах, че ме предлагат за това звание, се смутих. И то не защото не съм от Плевен, всъщност целият ми съзнателен живот е минал тук. Като човек, който като журналист е работил в полето на литературата, изкуството и културата, съм писала за толкова много литературни и културни явления, за толкова много хора, че се чувствам сродена с Плевен повече, отколкото с всеки друг град. Плевен е моят град. Притесни ме не това, а първото, което си помислих - че има и други хора, които заслужават повече от мен или поне колкото мен да носят това звание. Ръководството на Дружеството на журналистите реши, че всичко, което съм правила като радетел на българската и на плевенската култура, като журналист, като общественик и като художествен ръководител на литературния клуб "Пулс", който се превърна в една школа, в която израснаха и се утвърдиха едни от най-добрите плевенски поети днес, ме прави достойна за това звание.

- Как виждате сега културния живот на Плевен?

- Откакто съм вкъщи, не мога да следя всички събития и това е тъжното. Но ми се струва, че Плевен не може да бъде изолиран от процесите, които стават в цяла България. Мисля, че нещата, които се правят, биха могли и би трябвало да бъдат на по-високо художествено равнище, че трябва младите хора да бъдат по някакъв начин привлечени като участници и да са съпричастни към духовните процеси в този град. Това е, което не ме удовлетворява в момента. Съвсем скоро чествахме 90-годишнината на театъра. С този великолепен спектакъл беше поднесено нещо, което ни показва колко голям е потенциалът на този град. В случая говорим за театъра, но не е само той. Имаме чудесни музиканти, художници, писатели. Нещата трябва да преминат прага на посредствеността.

- От гледна точка на работата ви като журналист - кои са хората, които са оставили най-ярък спомен у вас?

- Съвсем скоро се сетих за една голяма фигура в българската култура - проф. Христо Бръмбаров - едно име, което младите хора едва ли знаят и едва ли им говори нещо. Когато навремето се поддържаше редовно статусът на голямото музикално събитие Лауреатски дни "Катя Попова", той беше тук и аз имах честта да правя интервю с него. Този човек, към когото аз пристъпих не само с почит, но и с някакъв страх, защото много добре зная личност и творец от каква величина е той, се държа толкова непринудено, толкова непосредствено, че дори в един момент той сякаш се притесняваше от мен, вместо аз да се притеснявам от него. И непрекъснато питаше съпругата си Рени: "Това добре ли го казах? Така ли трябва да се каже?". Винаги съм мислела, че хората, които са много високо издигнати като творческа, като духовна същност, са и хора много скромни, много непосредствени и много дълбоки и човечни. Колкото един човек е по-празен, той е като житения клас - стърчи нагоре. И сякаш крещи: Вижте ме! Ама какво да видиш? Сещам се също за Гена Димитрова, с която съм имала няколко срещи и няколко интервюта. Изключителна, непосредствена, запазила тази сила на земния си беглежки корен. Сещам се за Григор Вачков. Имаше някакви срещи с работници, с дейци на културата. Придружавах го през целия ден. Навсякъде, където отиваше този човек, той изразяваше голямата си почит, голямото си уважение към тези обикновени хора, които отглеждат хляба ни, без който не можем. Знаем го от филмите колко земен, колко непринуден човек е той. Но той с такава почит пристъпваше към тези хора, дори когато се ръкуваше с тях. Когато се възхищаваха от ролите му, от него самия, той стоеше притеснен, в някаква степен смутен и сигурно си казваше: всичко това за мен ли се отнася. Големите личности, големите творци са хора изключително скромни и те не вдигат шум около себе си. От плевенските творци прекрасни интервюта и творчески портрети съм правила за Димитър Хаджийски, когото много харесвам като актьор, за великолепната, родена да бъде на сцената Гергана Бърдарова. Много са хората, с които съм се срещала. И тези срещи са ме обогатили и са ми дали много. И затова съм благодарна и на професията си, и на съдбата, която е решила, че трябва точно тази професия да упражнявам.

- Наранявала ли сте някого с думи и наранявана ли сте вие от думи?

- Аз изпитвам едно преклонение пред думите. Наранявана съм с думи, но мисля, че аз с думи не съм наранявала никого. Знам, че когато нараниш с думи, раната е много по-болезнена, много повече трае, отколкото физическата болка. Винаги съм служела на принципа да не правя това, което на мен не бих искала да правят. В това съм възпитавала и синовете си и голямата си внучка. Ако някого съм наранявала, то сигурно е било с мълчание. Защото в премълчаването на думите мисля, че има повече, отколкото като ги изговаряме в момент на афект, когато сме засегнати, огорчени, обидени.

- Да се върнем към поезията ви. Как идват думите за вашите стихове?

- Връщам се назад към много святи за човека неща, каквито са детството, родният край, родният дом, първата любов. Понеже съм родена в едно великотърновско село и вече в моя роден дом никой не живее, изненадващо дори за самата мен е, че аз много често се връщам там. Особено в тези часове нощем, когато сътворявам нещата си. Нямам навика да ги записвам и ги запомням. Много често през тези нощни часове, когато оставам сама със себе си и когато над мен свети едно безсънно небе, идват думите за стиховете ми. Завръщането ми в родния град е събрано в цикъла "Обратният път". "Под лозницата на звездите" е по-жизнеутвърждаващ, а "Гара за двама" е със стихове за любовта. Аз не я рисувам в най-розови тонове. Ако ме питаш какви чувства и настроения ме провокират да пиша - пиша тогава, когато съм повече тъжна, когато в мен някаква сгъстена тъга се е напластила, когато едно чувство, което дълго е натежавало в мен, вече поиска да се освободи и да излезе. Тогава по-често пиша. Не съм от онези площадни поети, които възхваляват всички прелести на живота. Животът е низ от черни и бели дни. За мен поезията е изкуство на изповедта, на пълно разкритие на душата, на пълно откровение. Това е самотно занимание - човек трябва да е сам със себе си, когато пише.

- За кого са предназначени стиховете ви?

- Когато пиша, аз си представям не някаква огромна аудитория, а една малка група хора, които в момента слушат моите стихове, и си представям как моите думи, моите откровения от мен преливат в тях. Защото ако я няма тази емоционална връзка между автора и читателя или слушателя, е безсмислено човек да издава книги. Не е нужно всички да те харесат и едва ли има такъв автор, но тези, които ще докоснеш по някакъв начин, които ще те приемат като много близък - за тях си струва да се пише. Макар че в днешното време голямата почит към поезията и другите изкуства е изтикана в ъгъла на духовния ни живот. Аз вярвам - иначе не бих писала, че тя има място в нашия живот. Даже си мисля, че книгите са по-щастливи от своите автори, защото и тогава, когато авторът го няма, една книга може да бъде прегърната от някого, прочетена от него и той може да я почувства като своя.

- Не ви ли е страх, че разголвайки душата си в стиховете си, ставате уязвима?

- Аз и в живота съм човек, който не обича да разголва чувствата си докрай. В книгата аз наистина изповядвам свои мисли и настроения, но това го правя по дискретен начин. Дискретността е нещо, което присъства и в книгата ми, и в моя личен живот. Винаги има нещо, което е дълбоко твое, съкровено и трябва да си остане докрай там някъде дълбоко в гънките на душата. Има автори, които изцяло се разголват. Харесвам някои от тях, но аз не мога да го правя по този начин.

- В какво вярвате и на какво се надявате?

- Имам едно стихотворение "Бялата лястовица". На представянето на предишната ми книга преди три години художникът Христо Христов - Йошката ми подари една картина, която и до сега стои в стаята ми - бялата лястовица, която е обхванала цялото небе, а долу някъде е каручката на Моканина. Аз имам малко спорна, но моя си философия за надеждата. Казват, че умирала последна. Но според мен тя въобще не умира. Като всяко друго чувство от един човек преминава в друг. Може би така искам да дам кураж на хората, които губят надежда. Трябва да я търсим, да се уповаваме на нея. Иначе много мрак и много безперспективност ще има в живота ни. Аз съм позитивно настроена личност по начало. Затова и в най-трудните моменти винаги търся нещо, което трябва да се превърне в спасителен бряг.

- Посветили сте книгата си на двете си внучки. Какво очаквате от тях, на какво ги учите?

- За мен прераждането е в продължението на кръвта - от нашите предци в нас, в нашите деца, внуци. Иначе нямаше да го има този вечен кръговрат. И аз вярвам, че една поне моя мечта те ще прегърнат и ще пренесат във времето, когато мен няма да ме има. Внучката ми Виктория също пише, но разкази. Страхотна фантазия, много красиво въображение. Но сега е в шести клас, много уроци има, не й остава време. Тя е била може би и първият слушател на стиховете ми. С много вярно чувство - веднага усеща посланието на стихотворението. За поезията човек трябва да има сетива. Тя не е за всеки. Както и музиката, и другите изкуства.