Брой 47                                                  

4 - 10 декември 2009 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Вицеадмирал Кир Лемзенко

По повод 132-годишнината от боевете край Плевен в Панорама "Плевенска епопея 1877-78 г." се проведоха редица мероприятия, на които си дадоха среща гости от България и Русия. С един от най-високопоставените руски гости - вицеадмирал Кир Лемзенко, който е и първи зам.-председател на общоруската организация "Съюз на приятелите на България", разговаряме за приятелството между двете страни, което датира повече от век, и за отношенията между България и Русия днес.

 

Импулсите на връзките, създадени преди 132 години, се усещат и днес

 

Кир Георгиевич Лемзенко е роден в Ленинград през 1932 г. Завършва Висше военно-морско училище в родния си град. Като момче е бил в блокадата на Ленинград, а такива хора днес в Русия не са много. През 1953 година започва да служи във флота. Първоначално бил изпратен на Северния фронт. Участвал е в експедицията на Северния морски път, която имала за цел да подсили Тихоокеанския флот. След това завършва Военно-морската академия в Москва. После службата му се изменя и започва работа в Генералния щаб. Последната му длъжност е военновъздушно и военноморско аташе при посолството на СССР в България. Получава се така, че той е последното военно аташе на СССР и първото на Руската федерация. После преминава в запас и започва да работи в обществената организация "Съюз на приятелите на България", където в последствие става първи зам.-председател.

Интервю на Мая ПАСКОВА

- Г-н Лемзенко, какво представлява вашата организация "Съюз на приятелите на България"?

- Организацията е голяма и у нас е развита много добре - има 46 поделения, клубове в цяла Русия.

- Каква е вашата дейност?

- Последните две години бяха много интензивни за нас. Годината на Русия в България 2008-а и тази - годината на България в Русия. Съюзът ни взе много активно участие в проведените мероприятия. А те бяха много разнообразни и се провеждаха под патронажа на президента на България Георги Първанов и президента на Русия Дмитрий Медведев. Мероприятията се провеждаха в цяла Русия, не само в Москва и Санкт Петербург. Мога да кажа, че те бяха хубави и продуктивни. Ние сме доволни много от детските и юношеските певчески колективи. Къде, в кои страни се пеят български песни? В Русия се пеят. Пеят дечица, пеят юноши, девойки. И това се възприема много добре. Ние всячески поддържаме всички начинания по всички места, касаещи връзката България - Русия и развитието на отношенията ни във всички направления. Това е основна задача на "Съюза на приятелите на България" и ние се стараем да я изпълняваме.

- Какво ви предстои в тази насока?

- Следващата година ще се честват 65 години от победата над хитлеризма и фашизма. Ние планираме много съвместни мероприятия. По този повод ще разкажа един малък епизод от историята на нашия съюз, в който има участие и по-старото поколение от мен. Те са взели участие във Великата отечествена война в пълнoто й измерение. При нас има много ветерани. Един от тях, полковник от запаса Николай Николаевич Нохрин, разказва, и аз много пъти повтарям неговия разказ, как влезли тогава съветските войници на територията на България. Той е бил командирован като радист в танков полк. В 8 часа преминават границата на Румъния с България. Чрез преводач той се обръща към пограничния войник: извикайте началника на застава! Няма го, отговаря граничарят. Тогава извикайте заместника му. И него го няма. Тогава някой офицер повикайте, настоявал Нохрин. Но няма никой, всички отидоха в града да посрещат частите на руската армия, обяснил войникът. А ти какво указание получи? Да стоя караул. Тогава направете каквото са ви казали. Той отворил бариерата и танковият полк преминал. Така влезли нашите части на територията на България. Разбирате ли - хората срещали своите освободители, които свързвали с Руско-турската война. Срещали ги с хляб, с вино, с цветя. Ако искате прочетете биографиите как са влезли руските войници. Това било някакво неголямо териториално парче, ако мога така да го назова. Започвало от Варна и представлявало клинче неголямо, което достигало близо до Видин. Така посрещнало населението и българската армия. Интересното е, че посолството на Съветския съюз в България не е обявило война. А винаги е имало българско посолство в Москва и руско в София. И фактически преди Съветският съюз да влезе в България, е бил длъжен да обяви война. Но това било формален акт. Съществуваше международно право и заради него беше направен такъв акт. Войската се намираше в казармите - каквито български поделения имаше в онова време. Последва указание от Москва да се предаде цялото оръжие на българската армия и България да се справя сама. България да си установи собствена власт. Така било в този период от време. След това България, въпреки че е неголяма страна, имала три общи войскови армии. 250 хиляди човека, които заедно с Червената армия взели участие в разгрома на хитлеровите войски на последния етап от войната на територията на Унгария, Австрия, Югославия. Такава била ситуацията тогава.

- А днес?

- Ние като приятели на България разбираме, че споменът за съвместната борба с България ще се помни винаги и ще скрепява отношенията ни завинаги. Импулсите от тези връзки се усещат и досега. По време на годината на България в Русия, по време на различните мероприятия се видя, че между народите ни има особени отношения и днес. Още повече, че на територията на Русия и в момента работи Национално движение русофили. То е организация от хора, които са работили дълги години на територията на Съветския съюз. Хора, които имат много непосредствена връзка с нашата страна. Те се женят там, остават да живеят там. Много вземат семействата си със себе си в България и през последните три години се провежда конгрес на Националното движение на русофилите край язовир Копринка недалече от Казанлък. Там се срещат, пеят, веселят се, събират се с деца, внуци - 5 - 6 - 7 хиляди души. Но към въпроса. Сега ние се връщаме от Ботевград, където е вдигнат паметник на руските воини, паднали за освобождението на Ботевградска област във войната от 1877-78 г. Красив паметник. Ние оказвахме помощ като материална опция от името на един човек Кеворк Кесаян, който внесе чрез "Съюз на приятелите на България" определена сума, за да се направи паметникът. Аз с удоволствие отидох там, поздравих и благодарих на българите за това, че съхраняват паметта на руските воини, паднали за свободата на България. Написал съм и едно стихотворение в тази посока:

К 50-летио памятника "Алеша"

 

Полвека уж прошло с тех пор,

как встал на пьедестал Алеша

товарищ он, и друг, и брат

для тех, судьба которых схожа.

Он повсеместно стал известен.

В Болгарии, Росии и везде.

О нем слагаются стихи и песни,

а правду жизни он знает на себе.

Ствол автомата опустив,

он смотрит вдаль уверенно, спокойно.

И взгляд его проходит сквозь века:

он выглядит всегда вполне достойно.

Чуть ниже от него лежат соратники Гурко,

отдаваши жизнь за независимость болгарского народа.

Их чтили, чтят и будут чтить

потомки тех, кто бился за свободу.

И вечный сон героев охраняя,

Алеша память добрую несет.

И образ весь его вещает,

что с ним народ не пропадет.

- Голяма част от паметниците на признателността се намират на територията на Плевен. Какво е отношението ви към тях?

- В периода на навлизането на руските войски на територията на България през септември 1944 г. нашите войници, офицери били поразени от количеството на паметници за руските войници, от големи паметници като Александър Невски и паметника на свободата на Шипка, до простите кръстове на гробовете на братските могили. При такова количество паметници - повече от 450, това свидетелства за определенo отношение. Някои от тях бяха спонтанни, правени на момента, но важното е, че ги има. След това ги дооправяха, но трябва да имаме предвид всички перипетии в периода ХIХ век, когато те са се поддържали постоянно и са в добро състояние и до днес. По-интересното е, че през последните години са поставени нови паметници - на Суворов, Ушаков, Калитин, генерал Скобелев в Плевен. С Милко Аспарухов (директор на Дирекция "Военно-исторически музеи" - Плевен, б. а.) нашият съюз има специални договорни отношения и в този план провеждаме мащабни дейности. У нас се проведе конференция, посветена на 130 години от края на Руско-турската война. Той беше поканен, много сериозно подходи към участието си в нея. Проведохме конференцията на база нашите колективни членове на "Съюза на приятелите на България" и Московския институт по икономика, мениджмънт и право. Институт, в който учат 20 хиляди студенти във всичките му филиали. И тези хора в края на конференцията се изказаха, споделиха своето мнение, поздравиха Милко Аспарухов за това дело.

- Известни ли са на съвременна Русия тези паметници?

- Тази тема присъства и е много актуална. Какво искам да кажа? В последните години интересът на руската общественост към събитията от войната значително се заостря. Ние обикаляме из цяла Русия, която е голяма страна, с изложби, посветени на паметниците на руските воини, издигнати на територията на България. Има два албума, които са били подарени за 25-годишнината на българската организация "Цар Александър II Освободител" на руския император Николай II. Били са събрани художници, които да нарисуват паметниците. Първо направили един албум, във втория събрали легендите за тези паметници - изброени поименно войниците, чиновете им. И то на падналите не само в големите боеве, като този при Шипка, но дори и в малките сражения. Тези албуми са били поднесени на царското правителство. Те са пролежали на съхранение у нас дълго време в архивите. Към 120-годишнината в Съюза присъстваше и Евгения Лвова, която е доктор изкуствовед и е написала много книги, от порядъка на 20-ина, за изкуството на България - живопис, български художници. Благодарение на нейната помощ бяха заснети тези рисунки и след това направен втори албум, който след време е предаден на Плевенската панорама. Предали пълния комплект и на софийския Военно-исторически музеи. Вижте как дружим. Има взаимен интерес. Случващото се през последните години също е показателно - въпреки всички политически перипетии, Първа световна война, когато България е била в друг лагер, Втора световна война - отново е била в друг лагер, въпреки това съществува още един важен момент. На Източния фронт няма нито един български войник. Може би това е една от причините цар Борис да се е простил с живота си, защото това не се е понравило на Хитлер. Има такава книга, аз я имам, 111 писма, които са били писани през 1941 година - най-тежкия период, когато хитлеровите войски са навлизали в Съветския съюз и са окупирали значителни територии. Тук е било посолството. И работещите в посолството започвали своя работен ден с това да обхождат териториите. Независимо от охраната, те намирали по няколко писма всеки ден. В тях се казва: "ние сме с вас, ние ви поддържаме". Това е показателно, че и българите, заедно с руската армия, са се борили за освобождението. Колко хиляди българи тогава загинаха! В България, както знаете, е имало много силно партизанско движение по онова време. Русия и България ще бъдат винаги приятели. Не се спирам на различни политически моменти. България е самостоятелна държава. Тя може да приеме решенеие да влезе в НАТО или в Евросъюза, но какво от това? Това са както се казва текущи дела, решения на управляващите. Но по принцип всичко е нормално.

- Защо според вас в различни периоди различните исторически събития се "четат" по различен начин?

- Ако питате за Руско-турската война, тя е от всички отдавна изучена, на всички известна, никакви проблеми няма. Смятало се, че по този въпрос вече няма какво да се каже. Оказва се, че много въпроси се трактуват разнообразно. Работата е в това. В Русия има много голяма документална база. Тя е свързана с работата на военно-историческата комисия, която е била създадена в 1879 г. и разпусната в 1911 г. Тя е направила колосален архив от материали, документи, касаещи целия този период. Но независимо от историческата епоха, винаги се е създавала ситуация на идеологическо влияние. Нашето царско правителство също не е било безразлично на кого и как се поднасят събитията, имало е определена цензура. В съветския период руската историография също изхождаше от такива позиции. Разбирате ли? Чак сега се появи такава възможност, че да се казва - давайте, трактувайте така както е нужно. Появяват се автори - много руски, а също и български, които трактуват някакви събития така, както смятат за нужно. Но дайте факти, материална база, на която да се обосновете. И у вас има един много уважаван Божидар Димитров. Той бухва в своите книги трактовка на различни исторически събития, което е образец на некомпетентност. Просто написал. И много други има, но не искам да се занимавам с тях. Аз по принцип не се заслушвам в такива заяждания. Ако искаме нашата история да бъде правдива и нашите деца да я изучават в автентичния й вид, историческите събития в учебниците да бъдат в истинския им вид, това сега не може да стане, защото има различни трактовки. Трябва всички историци да се съберат и със съвместни усилия да дадат една трактовка, която да бъде вписана в учебниците. Така ще бъде добре.

- Как виждате българо-руската дружба в контекста на европейската действителност?

- Въпросът се заключава в това - както вече казах, България е самостоятелна държава и тя е избрала да влезе в НАТО, да влезе в ЕС, но тези ситуации са закономерни и реални, ръководството на страната така е счело за правилно и така действа. А нашите отношения не се променят. Отношението на дружба, разбирателство, братство, скрепени от историческите събития - те си остават и не се променят. И от последните години има различни примери, които го доказват. И в Русия ние обичаме българската култура - българските песни, вашите изпълнители. Отношенията ни се градят на база култура, наука, икономика. Това си остава независимо къде е България - тук или там. В Евросъюза? Русия също има отношения; с НАТО? - също има отношения. Българо-руските отношения по същество не се менят. Трябва здраво да се подходи към интереса на обществото. Както в Русия, така и в България.