Брой 46                                                  

27 ноември - 3 декември 2009 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Илко Иларионов

 

В навечерието на тържественото отбелязване на 90 години професионален театър в Плевен разговаряме с директора на ДКТ "Иван Радоев" за предизвикателствата, проблемите, мечтите и целите на работещите в Драмата през 1869-а, 1919-а, 1949-а, 2009-а... и за равносметката от изминатия път.

 

Театърът може без всеки от нас,

но ние не можем без него

 

Илко Иларионов е роден на 30 септември 1954 г. в Плевен. Завършил е основно образование в училище "Васил Левски", средно - в математическата гимназия "Гео Милев". През 1972 г. кандидатства и е приет във ВИТИЗ, специалност актьорско майсторство. След завършването е разпределен в плевенския театър като актьор и играе 13 години. През 1991 г. напуска театъра, за да може, както сам казва, да пише драматургия. След две години постъпва на работа като драматург в кукления театър.

От 2002 г. е директор на ДКТ "Иван Радоев". Има зад гърба си над 40 роли на сцената и три в телевизията, написал е над 30 пиеси, книги.

Интервю на
Мая ПАСКОВА

- Г-н Иларионов, как започва историята на плевенския театър?

- В Плевен се е играл театър и преди официалното основаване на професионалния. Постановки датират още от далечната 1869 г. - "Геновева", "Разбойници", "Отело", "Ревизор". Любители, самодейци, ентусиасти са играли в стаите на Св. Николаевското училище. Било е голям фурор. Първата премиера на плевенския общински театър е на 6 февруари 1919 г. - "Кин" на Александър Дюма с режисьор Владимир Николов. Първият директор е бил Александър Гюров. Представлението се предхожда от гражданско събрание на 22 декември 1918 г. за основаване на плевенски общински театър, когато се избира и театрален комитет, в който могат да се видят изтъкнати плевенчани като Ячо Хлебаров, Коста Домусчиев, Ангел Спасов, Александър Върбенов. Оттам нататък започва театралната дейност. От 1922 г. до одържавяването през 1946 г. е имало много репертоарни противоречия, текучество в групите, но театърът все пак съществува и през него минават талантливи български актьори и режисьори - Александър Гюров, Петър Габровски, Надя Станиславска, Идеал Петров, Щилян Попов, Георги Карев, Сава Огнянов, Петко Атанасов, Васил Кирков, Коста Трендафилов, Иван Димов, Петя Герганова и мн. др. Репертоарът е предимно от пиеси на Шекспир, на Шилер, Молиер, Гогол, Достоевски, Островски, но заедно с това се играят и български пиеси на известните наши автори Добри Войников, Иван Вазов, Петко Тодоров, Пейо Яворов. Явно още тогава интересът на публиката, а аз го виждам и в наши дни, към българските пиеси е бил осезаем и те са били за предпочитане.

- Само от патриотизъм ли е този интерес?

- Едва ли. По-скоро хората по онова време, както и сега, са искали да видят своите проблеми на сцената. Едно, че искат да видят себе си на сцената, своите проблеми разрешени, друго е и това, че все пак след толкова години робство най-накрая се появяват и много българи, които пишат доста активно и хората искат да видят техните пиеси. Затова можем да си обясним и разцвета на драматургията - класици, чиито пиеси продължават да се играят и днес. Това е хубавото, че онова време веднага след робството е родило много талантливи творци.

- По времето на комунизма също е имало цензура, но сега не се забелязва такъв качествен творчески подем?

- Цялата ми актьорска кариера мина през онова време, което наричаме комунизъм. Тогава наистина имаше изразена цензура най-вече по отношение на това какво се пише, защото първоизточникът на един театрален спектакъл, това е драматургията. Първото, което ограничаваше творческата свобода, беше цензурата в текста. Затова имаше репертоарен отдел и репертоарни комисии. Аз лично съм участвал в това през 1982 г. с пиесата ми "Пет часа сутринта". Репертоарният отдел включваше най-маститите театроведи като Любомир Тенев, Каракашев, Канушев, Снежина Панова. Елитът на българските критици обсъжда моята пиеса в продължение на два - три часа. От друга страна погледнато добре е, когато има дебати, когато могат да се посочат и слабости. Стига да не се влияят от конюнктурни съображения, от идеологически догми. Тогава е лошо. Но ако се погледне чисто творчески към една пиеса, критиката може да бъде полезна. Сега липсва това нещо. Липсват тези задълбочени анализи върху драматургията на нашите автори. Може би малко се принизи и критерият.

- Може ли актьорите да помогнат на посредствен автор при представянето на пиесата или да съсипят много добър текст чрез играта си?

- И двете могат. И са се случвали. Актьорите наистина са помагали на някоя по-слаба пиеса в спектакъла да излязат неподозирани драматургични качества, които никой не е очаквал, че съществуват. И обратното - великолепна пиеса и слаб актьорски състав, лошо разпределение, което така да ти съсипе пиесата, че да не си я познаеш.

- Даже и Шекспир...

- Той Шекспир най-често си е патил от тези работи. Пати си и от режисьорски решения и от сценографски недомислици. В крайна сметка, когато човек си изгради висок критерий, никой не може да го застави да напише нещо пошло. Написването на нещо, което моментно отговаря на някакви страсти в публиката, не води до траен успех за творбата. Времето я зачерква. В момента е отговорила на някакви потребности, но говорим за истинско стойностно, което да издържи проверката на времето и да продължи да е такова и в друг етап от историята - и след 50, и след 100 години. Има такива пиеси. Докато има някои, които са били хубави, но поради идеологически настроения, или за да отговорят на конкретни въжделения на времето, остават добри само в този отрязък от време. Помнят се по-кратко. Пак можеш да отразиш конкретен епизод от ежедневието, но да е майсторски - в най-дребното да видиш мащабното, а не да мислиш мащабно, а да опишеш нещо дребно.

Въпреки всичко - цензура, ограничения, догматизъм, бяха създадени много хубави и стойностни пиеси предимно в жанра на комедията и в сатирата - Станислав Стратиев, Иван Радоев, много са.

- Които днес са включени в репертоара на театъра...

- Да. Но тогава странното беше, че така наречените отрицателни герои бяха по-добре драматургично развити. Положителният герой се описваше схематично с някакви измислени добродетели, идеален почти и не беше интересен за зрителя. И затова отрицателните герои бяха по-пълнокръвни, звучаха по-убедително на сцената и интересното беше, че хората се влюбваха в отрицателните герои вместо да следват примера на добрите, които им бяха блудкави и досадни. В нашия театър имаше прекрасни режисьорски постановки, които и до сега се помнят. "Опит за летене" с режисьор Елена Цикова, която направи едни от най-знаковите спектакли тук. Това беше първа постановка на пиесата на Радичков въобще в България. Много мъчна пиеса и за режисьора, и за актьорите. Тогава дойде целият режисьорски елит на България да ни гледа. Самият Радичков остана очарован. Аз играех Матей Нищото. Пазя си една програма, на която той ми е написал: На Матей, който от нищо направи нещо. На същата режисьорка незабравими ще останат "Дървеница", "Енергични хора", от онова време се помнят "Момчета" на Достоевски, "Женски години", "Крал Лир" на Шекспир с незабравимото участие на Наум Шопов в главната роля. И много други. Онова време беше по своему романтично, бохемско, хубаво, безгрижно. Освен всичко друго ние бяхме и доста млади. А когато човек е млад, не мисли за грижите, гледа напред с оптимизъм и му се струва, че животът ще става все по-хубав, защото в името на тази цел той живее и твори.

- Има известни имена и от по-ново време...

- Сигурно ще пропусна някого, но не мога да не спомена имената и на Владимир Филипов, Саша Филипова, Петър Панков, Милко Кулев, Никола Добрев, Васил Костов, Иван Вълчанов, Лиляна Цачева, Минка Илиева, Димитър Хаджийски, Гергана Бърдарова, Венета Зюмбюлева, Христо Домусчиев, Вельо Горанов, Илия Чоджумов, Марин Дилков и още много други актьори, които са оставили трайна следа тук. Моля да ме извинят пропуснатите. Да не изреждам имената и на сегашните актьори в трупата, които всички познават.

- Кои са най-запомнящите се представления, които са направени по времето, в което сте бил директор?

- Мисля, че през последните години направихме добри неща, които се запомниха. Лично аз бих отделил за този период две знакови постановки коопродукции - със Северняшкия ансамбъл "Срещнали се луди млади" с режисьор проф. Надежда Съйкова, и с филхармонията - "Вива Верди" по опери от Верди. И с двете постановки гостувахме в София, предизвикахме фурор, залите бяха препълнени до пръсване. Имаме много гостувания в чужбина, 10 - 15 гастрола в София на почти всички сцени, само 5 пъти в Народния театър. Смятам, че театърът живее доста интензивен живот.

- Днес какви са грижите и проблемите на театъра?

- Много са, но се откроява преди всичко постоянната тема за финансирането, хроничното безпаричие в областта на културата и в частност на театъра. Мисля, че първо трябва да се направи една по-голяма крачка при гласуването на държавния бюджет, да се помисли за по-голям дял за културата, защото в крайна сметка колко са нещата в България, с които можем да се гордеем? Когато излезем навън с какво можем да се похвалим, освен с някоя футболна звезда - с нашите оперни певци, актьори, танцьори, които придружават делегациите ни. Защото наистина това е един качествен продукт, нашата култура има изключителни творци на световно ниво. И тук вече трябва да го има обратният процес - държавата да помага на културата, а не да се отдръпва. Сега така са нещата, че от средата на годината при нас средствата са само за заплати. Ние трудно можем да си позволим постановки, хонорари на гостуващи големи режисьори, да пътуваме из страната, за да играем. От друга страна се искат приходи от нас. Работим по системата "Себра" - всичко, което изкарваме като приходи, отива веднага в министерството. Там се одобрява и тогава се връща обратно. Оттук нещата зациклят, защото не ни връщат собствените средства с оправданието, че няма лимит. В същото време имаш задължения, които няма как да обслужваш. Изпадаме в ситуация да гледаме в точка и да чакаме да ни одобрят парите. А там влиза и субсидията от общината. Сега Министерството на културата ни превежда парите за заплати, общината за дейност. Ние сме от театрите с една от най-големите субсидии от общината.

- А ако минете изцяло на общинска издръжка, по-добре ли ще е за вас?

- По принцип парите са в сферата на културата и трябва да се намерят. Не съм мислил по този въпрос, говори се след 2 - 3 години общините да си поемат културните институти, но самите общини трябва да се нагърбят с това. А това не е малка тежест, трябва да си направят разчети могат ли, кога са готови, за да стане безболезнено.

- Имате много млади актьори в състава. Има ли приемственост, или си съперничат с по-възрастните си колеги?

- През 2003 г. взех 13 души млади актьори още с идването си на директорския пост. А борбата между поколенията е деликатен и вечен проблем. Той е навсякъде и винаги го има. Този конфликт не се проявява на сцена. Те няма да се карат и бият там, освен ако не е по автор. Нещата са задкулисни както в живота. Нашата трупа е доста сплотена, защото е много ангажирана. Такива неща избуяват, когато не си зает с репетиции, бездействаш, чудиш се какво да правиш. Направих си една равносметка колко пиеси сме изиграли през последните 7 г., през които аз съм директор, и се оказаха 63. Това значи, че на сезон сме играли средно по 9 нови заглавия. На кого ще му остане време, като цял ден влиза от пиеса в пиеса, да се занимава с клюки. Той се е изчерпал физически и емоционално от това, което играе. Е, понякога прихвърчат искри, да кажем, че всичко е идеално, ще станем смешни. Младостта носи една енергия, иска нещата да се случват бързо и веднага, по-възрастните актьори имат опит и са по-улегнали. Но трупата е балансирана и много добра. Трябва да се поддържа този млад дух. Ние можем повече да стареем, но все повече младеем. Хем сме на 90 години, хем буйна кръв в жилите ни кипи.

- Не ви ли липсва сцената?

- Някой път ми е идвало като видя нещо, че не става, да изляза и да го изиграя. Но това са едни мимолетни желания. Аз в момента играя най-голямата си роля. Както е казал Шекспир "целият свят е сцена и всички сме актьори". Мисля, че доста неща изиграх като актьор - над 40 роли, играл съм драми, сатири, герои най-различни. Наиграл съм се.

- И с футбола ли стана така?

- Навремето в три селски отбора бях централен нападател. Когато дойдох в театъра като актьор, имаше градско първенство по футбол. Театърът си имаше отбор и ме взеха. Аз вкарах няколко гола. Идват от село Мечка и ми казват: искаме да те картотекираме да играеш при нас. Без хонорар, ядене и пиене след мача е файдата. След мач се качвам на сцената, оттук отивам в Мечка да играя театър и там съм на почит. После дойдоха да ме купят в "по-голям" отбор като голмайстор - от Българене. Треньорът дойде в къщи, обеща ми 15 лв. на мач, отделно за гол още 10. Идваше един приятел Гошо да ме гледа. Като вкарам гол на чужд терен, домакините викаха: убийте артиста, много е гаден! А той се обръщаше към публиката: не може, той довечера има представление. Обаче прекратих там, защото ми беше далече и се преместих в Брестовец.

- В крайна сметка защо се отказахте от спорта?

- Скъсах ахилесово сухожилие. Последният мач беше през септември 1987 г. Играем в Дебово, три минути остават до края и идва една топка - гол, но стъпих на една бабуна и прас - паднах като отсечен. Трябваше да играя главна роля в театъра и това провали всички усилия на ръководството. Директорът Георги Черкелов беше бесен. Обади се на местното ръководство на БФС: "Ако още веднъж го картотекирате тоя моя артист, не знам какво ще стане с вас". Няма село в района, където да не съм играл футбол и да не съм играл театър.

- Как виждате театъра на 100-годишнината му?

- Живот и здраве първо се казва и се надявам да ни поканят за 100-годишнината. Дано да доживеем. В едно съм сигурен - че театърът ще я доживее. Това е хубавото - че той ще бъде на 100, на 200, на 300 години и пак ще е жив, а ние ще си отидем. В това е разликата. Театърът може без всеки от нас, но ние не можем без него.

- Коя пиеса смятате, че е най-подходяща да се изиграе тогава?

- Надявам се да не е драматизация на "100 години самота". Да му мисли тогавашният директор, а ти ще попиташ него.