Брой 36                                                  

18 - 24 септември 2009 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

Пламен Минев

Световноизвестният цигулар, когото наричат българския Паганини, изнесе концерт в Панорама "Плевенска епопея" по повод 132 години от Третия щурм за освобождението на Плевен. С нашия съгражданин разговаряме за изкуството, за отношението на чужденците към българите и за любопитни подробности от богатата му биография.

 

Да остана само с български паспорт ми коства много усилия и средства

 

Павел Минев е роден в Плевен. Учи цигулка при майка си Йова Йорданова, която по-късно става преподавател в Московската консерватория. През 1988 г. международната фондация "Св. Св. Кирил и Методий" му осигурява стипендия, с която той продължава образованието си в Русия. Там завършва Централното музикално училище и Московската държавна консерватория. Павел Минев е първият чужденец, приет в групата щатни солисти към Московската филхармония.

През 2003 г. даровитият българин дебютира и в "Карнеги Хол", свири и с Берлинската филхармония. От 8 години свири на уникална цигулка, изработена през 1763 г. от знаменития италиански лютиер Гваданини. Инструментът е направен от елха и клен и е изключително ценен. Предоставен му е за ползване от Държавната колекция за уникални музикални инструменти на Руската федерация.

Павел Минев е осъществил над 40 световни премиери и запис на компактдискове в САЩ, България и Русия. Многократно е гостувал в Австрия, Италия, Чехия, Полша, ОНД, Кипър, САЩ. Бил е солист на престижни оркестри, отличени с Grammy, участвал е в радио- и телевизионни предавания на четири континента, а също и в журито на международни конкурси.

Той е носител на първи награди от конкурса "Светослав Обретенов", от международните конкурси "Ян Коциан" (Чехия), Citta di Streza (Италия), златен медал от Международния фестивал "Виенявски" в Полша и на правителствени награди в Русия и България.

Интервю на Мая ПАСКОВА

- Г-н Минев, по време на концерта давахте много интересни анонси за произведенията, които свирихте. Бихте ли споделили и за читателите как избрахте програмата си?

- Започнах с произведение, което ми е посветил проф. Леонс Ружел - "Испански картини". След това прозвуча една пиеса от операта "Порги и Бес" на Гершуин, в която Серина оплаква мъжа си. Избрах я първо заради това, че концертът се провежда все пак на 11 септември, а за Америка (аз съм артист в една от големите американски компании) това е един ден, който е много централен, защото обърна много неща в световната политика и не мога да го отмина. Второ, по време на освободителната война в турска акватория влизат американски бойни кораби. Формалното оправдание е, че те са, за да обезпечат интересите на американски граждани. С това си въвеждане на бойните кораби Русия не е имала след Кримската война правото да строи бойни кораби на Черно море и тези американски бойни кораби са били един вид в помощ на Освободителната война - и политически, и военно. Този факт на мен също ми е много приятен. С трима американски президента и четири държавни секретари на САЩ с този факт е започвала моята беседа. След това прозвуча един каприз на Липински. По времето, когато Паганини гастролира по цяла Европа, във всяка страна той се състезава с главния цигулар на страната. В Руската империя - в Полша първият цигулар е бил Карло Липински. Паганини свири концерт, Липински свири концерт и публиката за първи път в кариерата на Паганини не може да определи победител. И тогава, както във футбола, когато завършат двете полувремена и няма победител, започват да се бият дузпи. Те започват да свирят кратки капризи. След изпълнението на този каприз Паганини на сцената му подарява своя лък, признавайки превъзходството на Липински. След това прозвуча Шостакович втора част от четвърти квартет, но само с виолончелото на Лора Табакова. В оригинал има още една цигулка и виола. В историята има няколко изключително трагични случаи. Когато Шостакович пише Ленинградската симфония в блокадния Ленинград и гениалният Мравински, диригент на Ленинградска филхармония, я е изпълнявал, не е имало всички инструменти, защото част от музикантите са били на фронта, част от тях са били вече убити. Когато Титаник потъва - докато музикантите свирят, за да поддържат някакво настроение, оркестърът не е бил пълен. Но това беше черен хумор. Война открита тук няма както при Ленинградската симфония, дали потъваме като Титаник не е моя работа да оценявам. Факт е, че музиканти нямаше. И завърших с един каприз на Петър Христосков.

- От колко време не сте свирили в Плевен? Колко често се връщате тук?

- Последният път беше преди две години по повод откриването на Лауреатските дни "Катя Попова". А преди това бях в Плевен преди 13 години. Ако се вземат всички български градове, Плевен е градът, в който аз най-рядко свиря. Във Варна съм постоянен гост, това лято бях на няколко концерта. В Добрич, Пловдив, София, Враца всяка година съм гост на филхармониите.

- Вълнува ли ви какво се случва в България?

- Аз подчертавам, че имам само един паспорт - български. А страните, в които главно е моята кариера - Русия и САЩ, има много силно самосъзнание, в това число и национално, и за да остана само с българския си паспорт, аз трябва да полагам много усилия. Защото чисто в кариерен план това много пречи. И това, че абсолютното болшинство българи, които са излезли в чужбина, или са взели чуждо гражданство, или най-малкото са с два паспорта, това е много разбираемо. За да е по-ясно на читателите - аз трябва да използвам контакти, финанси - пари, които биха могли да бъдат инвестирани в нещо друго - в концерти, в компактдискове, се инвестират в това българско гражданство. Много са аспектите. Аз свиря и на държавна цигулка, която ми е предоставена от Държавната колекция и според тяхното законодателство не може да се дава на чужди граждани, но това е най-малкото от всичко.

- А какво печелите от това, че избирате да сте българин?

- Нищо. Много губя, но има неща, които не мога да загърбя, а именно това, че когато на мен ми беше нужно, в България се сменяха правителства - диаметрално противоположни, но винаги имаше хора, които бяха до мен и аз не мога да не помня това. Премиер, председател на парламент, министри на културата, които ми посвещаваха сонати и пишеха за мене и аз изпълнявах премиерите им и в най-престижната камерна зала на Москва - малката зала на Московската консерватория. Това е едното нещо. Второто е, че аз така съм възпитан. Но ако нямаше през тези години, важни за моето израстване, това внимание от България, аз не бих достигнал нивото, на което съм в момента.

- Свирите на уникален инструмент. Разкажете повече за него...

- Тази цигулка всеки ден струва огромни пари, когато е зад граница. Когато аз свиря в "Карнеги Хол", в главните европейски столици, това е бълха от хонорара. Когато аз свиря в България, това е голяма част от хонорара. Помощта на българското правителство към мен се е изразявала в много неща. Сега се изразява в това, че българската авиокомпания "България еър" и организация Център на промишлеността на България в Москва спонсорират тези мои концерти в България. И практически всеки месец аз имам възможността да свиря тук и българската публика да ме слуша. Концертът ми в Плевен е безплатен благодарение на собственика на хотел "Интер Ростов" Васил Антонов, който пое разходите за пребиваване на цигулката в Плевен тези дни.

- Можете ли да направите концерт на друга цигулка?

- Разбира се, че може, но той ще бъде друг концерт. Тази цигулка е правена през 1763 г. Когато Страдивари умира, неговата вдовица дава всичките му незавършени инструменти именно на този майстор Гваданини. Техните общи синове са били много добри цигулкови майстори и сега се ценят много скъпо. Гваданини сега от лютиерите се класира на второ място като звучене. На първо е Гуарнери дел Джезу, на трето е Страдивари. Тъй като Страдивари е ориентирал своите цигулки за малките камерни зали и ги е продавал много скъпо - поръчвали са му крале, папи, короновани особи, Гуарнери, който е виждал, че идва времето на големите концертни зали, е създавал инструменти, които са се ценели много малко. Амати, Страдивари, Гуарнери, Гваданини са от една епоха на Кремонската школа. Даже на цигулката ми пише Джовани Батиста Гваданини Кремоненфис.

- Как ви действа това, че ви наричат "българския Паганини"?

- В Америка аз съм "зашеметяващият Паганини". Това не знам откъде се появи. На 6 години, след като свирих в зала "България", заглавие в едно от най-известните списания "Грация" гласеше: "Утрешният Паганини е българин и днес е само на 6 години". Явно това заглавие се съкрати до "българския Паганини".

- Путин лично ви е връчил награда за високи постижения и принос в развитието на руското изкуство и култура. За страна с такива мащаби и то за чужденец, това е огромно признание...

- Да, още повече, че десет творци на културата бяха наградени. Когато се погледне листата с имената, се вижда, че те са от всички области на културата - театър, архитектура, музика и са обхванати всички 89 области на Русия. Целта е да не се дадат само на етнически руснаци. Но аз не попадам въобще по никой параметър. На някои места ми казват "чужой".

- Как се отнасят там към българите? Ние тук наричахме руснаците братушки. Те свързват ли се с нашата история по някакъв начин?

- Вече доста малко. Това е резултат на много фактори и на последните 20 г., през които България много рядко се появява в телевизията и както казваше един от високопоставените български дипломати: аз съм щастлив, когато не се говори за България, защото ако се заговори, се казва нещо лошо. България най-често може да се спомене като място, където са много евтини недвижимите имоти, има хубаво Черно море, където всичко е много по-евтино, отколкото на тяхното Черноморие. Но по принцип има музиканти, държавници, които помнят България и знаят контактите с български държавници, които са се отнасяли по друг начин. Проблемът с газа се отразяваше и се преживяваше, че в болници деца мръзнат, но и това не е хубав повод. Знаят ни и като четвърти в света по футбол. Не говорим за Гяуров, който се счита за част от руската култура и за това, което Борис Христов прави за цялата руска музика - след него започват да се пеят по цял свят руските опери на руски език. Той казва, че не може да се пеят тези опери в превод. Фонетично Мусоргски е свързвал думата със звука. Борис Христов, Гяуров, Райна Кабаиванска, Гена Димитрова - това са фигури, които са обичани в Русия. Изкуството и спортът са достиженията, с които България може да се гордее.

- Отчитате ли заминаването си за Москва като късмет? Ако бяхте останали в България, как се виждате днес?

- Историята не търпи това наклонение.

- Обичате ли да се състезавате?

- Когато е бил първият ми конкурс "Светослав Обретенов", аз съм бил на 7 години. А възрастовата граница е била до 10. За три години едно малко дете свири абсолютно различен материал, разликата е огромна. От 18 до 40 г. няма никаква разлика. Но тези три години за едно дете са решаващи. Всички професори от консерваторията са звънели на майка: - Йовче, не го явявай, това ще бъде за детето шок, ако не вземе награда. А майка е знаела, че аз просто искам да свиря. Нито наградата, нито класацията, нито конкурса. Аз искам да свиря. Христосков, с който завърших днешния си концерт, беше в журито. На финала свиря негов концерт. Много го обичах. След изпълнението на неговото произведение той стана и си пусна писалката. Когато аз получих първа награда, на мен ми дадоха на заключителния концерт да свиря някакво произведение, но не моя любим финал от Христосков. След като изсвирих произведението, отивам зад кулисите, аплодисментите продължават, аз се покланям, може би втори път и започнах соло любимия си финал на Христосков. Г-жа Карамишева издърпа нотите, а майка в това време излиза на сцената и почва да ме издърпва. А публиката вика: оставете го да свири!

- Майка ви ли ви насочи към цигулката?

- Започнах да свиря на цигулка много късно - на 5 години и нещо. Майка не е искала да ме учи. Аз съм изчакал и когато на едни Лауреатски дни идват у нас професорите от консерваторията, съм разлял чашата с мляко и съм казал, че край, аз вече няма да ям и да пия, защото майка учи другите деца, а мен не иска. Професорите за пръв път виждат такова чудо, обикновено е точно обратно - родителите искат, а детето се тегли. Деканът проф. Аврамов каза: Павче, сега е много късно вече, но утре ние отиваме в училище, ще ти намерим най-хубавата цигулка и ти ще бъдеш цигулар. Това е началото. Имам пет конкурса, пет първи награди. Много ми е приятно това, че на един италиански конкурс заедно с мен първа награда получи един от цигуларите, който е сред няколкото, които са номер 1 - Юлиян Рахлин. Дебютирах в "Карнеги Хол" по покана на Исак Щерн - той беше художествен ръководител и последен от плеядата гении. Когато той гастролирал в някоя страна и го питали на кое място е в световната ранг листа, той казвал - на второ, защото всяка страна има свой първи.

- А вие до къде в кариерата си смятате, че сте стигнал?

- Едно време аз бях най-малкият участник в Асамблея "Знаме на мира". И някакви изследвания бяха решили да измерят моята гениалност. Дадоха ми една линия и казаха - в единия край са добрите цигулари, в другия - лошите. Къде ти се намираш? Те ми дадоха тестове, а аз им сбърках отчетността, защото май казах, че съм по средата и отговорът не беше верен.

- Кой е композиторът, който най-много ви пасва?

- Трудно е да се каже. Първото, което един импресарио иска, това са Виенявски, Сарасате, Паганини, Чайковски - романтичните и виртуозни композитори. Защото това най-много действа на публиката. Аз действително свиря много виртуозна музика. Но аз много обичам дълбоката музика на Шостакович, на Бетовен, на Бах. Това е много хуманна музика, която все повече не достига на нашето страшно време. Времето става все по-глупаво, все по-безчовечно и животът също, за съжаление.

- Има ли бъдеще вашето изкуство?

- Аз си спомням едно интервю на Гяуров още от 70-те години. Там той казва, че за музиката ще става все по-трудно да съществува. Още по времето на Моцарт е имало истерия, че музиката се свършва, че вече няма мелодия. А колко още гениални композитори от времето на Моцарт до днес има и музиката все не се свършва. Мисля, че тази музика е вечна, тя принадлежи на световното изкуство така, както принадлежат шедьоврите на Леонардо да Винчи, на Пушкин. Въпросът е до колко това, което изкуството носи, ще бъде разбрано от по-голямата част от населението на Земята, защото бива разбирано от все по-малка част. Говорим за едно хуманистично изкуство, не за деградиращо, защото и то също е изкуство и има велики художници както в музиката, така и във философията, литературата, които служат на други идеали. Но те също имат своите върхове и своето място в историята на човешкото изкуство.

- Във века на интернет слушането на музика на живо няма ли да стане излишно?

- Гениалният Глен Гулт още през 50-те години създава цяла теория за това, че бъдещето е на записите и той се ограничава само със записи, не с концертни изяви. Но концертите продължават и Глен Гулт си е гений - един от най-великите интерпретатори на Бах. Ако някой види какво прави, когато се съберат 12 000 души, как те възприемат музиката, ще разбере, че никога един дори много съвършен запис не може да замени това усещане у хората.