Брой 34                                                  

4 - 10 септември 2009 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Д-р Георги Димитров и д-р Теменужка Веселинова

Хиляди болни в България чакат за трансплантация на органи, които могат да продължат живота им. За съжаление много от тях не дочакват, тъй като проблемите на донорството у нас все още не са решени. По тези въпроси разговаряме с д-р Димитров и д-р Веселинова от Университетската болница в Плевен, в която се извършват експлантации на органи и тъкани от пациенти, изпаднали в мозъчна смърт.

 

Донорската дейност трябва да е грижа на държавата

 

Д-р Георги Димитров е на 38 години, роден в Плевен. Висшето си образование завършва в родния си град и веднага започва работа в Университетската болница. В момента е координатор по органна трансплантация.

Д-р Теменужка Веселинова завършва медицина в Плевен през 1983 година, от 1984 г. работи като патолог към болницата. Има стаж 25 години. С донорската програма се занимава от 2001 г.

Интервю на Поля ТОМОВА

- Как гледате на идеята за създаване на държавен фонд за подпомагане на хора, които се нуждаят от трансплантация?

Д-р Димитров: - Нямам формирано мнение по въпроса, просто знам като факт за идеята за този фонд. Дори не съм наясно какви са идеите. Сигурно са добри, не знам. Хората, които правят този фонд, би трябвало да знаят какво правят.

Д-р Веселинова: - Положително гледам на тази идея. Ако има възможност да се окаже помощ на хората, които се нуждаят от трансплантация, а тя не е възможна у нас и нашите донорски бази не могат да подсигурят органи и тъкани - eдин такъв фонд може да помогне други места, където има. Защото, честно казано, е грешно да се изхвърля орган, за който няма реципиент, когато може да бъде приет от някой друг, който се нуждае от това и чака. Средствата, които са необходими за поддържането на живота на човек, който чака за трансплантация, са повече от тези, които ще се дадат за трансплантацията и ще го спасят или ще подобрят качеството му на живот. Това е валидно както за органната, така и за тъканната трансплантация. Защото при нея хора, които са обречени да бъдат инвалиди, могат да бъдат спасени и да живеят и работят пълноценно.

- Кой е най-големият проблем пред донорството в България - липсата на средства, на техника или фактът, че много малко хора дават съгласие за донорство?

Д-р Димитров: - Аз имам мое виждане по въпроса и по проблемите, които съществуват. Те обаче не са само пред донорството, но и пред цялата медицина. Донорството е медицинска дейност, която изисква високи технологии, и ако нивото на медицинската дейност е ниско, то е ниско и нивото на донорството. Има специфика, разбира се. Когато медицината като цяло е на ниско ниво, не можем да искаме донорството да е на високо. Е, не бих искал да обидя някои медицински центрове, в които нивото е високо, но в болници като нашата нивото е ниско. И то не само като техническа база, но и като кадри, мотивация - всичко.

Д-р Веселинова: - Според мен проблемът е в закона, защото не е адекватен, защото оставя решението в ръцете на близките, които в такъв момент не могат да мислят за донорство в резултат на емоционалната травма, която преживяват. Законът позволява да се изрази отказ от донорство, но не дава право да се изрази съгласие за донорство, което за мен е ненормално. Ако човек приживе даде съгласие, вече няма как семейството му да вземе друго решение. Не могат да нарушат волята му.

Д-р Димитров: - Да, така е в САЩ, но имат по-нисък процент донорство от Испания, която е със същото законодателство като нашето.

Д-р Веселинова: - Няма значение, в нашата ситуация законът пречи на донорството. Така че той трябва да бъде променен по някакъв начин, да даде право на човек както да отказва, така и да даде съгласие приживе. Всеки има право на решение. И пак казвам, че близките по различен начин приемат това. Някои реагират по-емоционално и не могат в такъв момент да дадат съгласие. Затова казвам, че един от големите проблеми е законът.

- Има ли екип, който да разговаря с близките, за да дадат те съгласието си, или това правите вие и колегите ви?

Д-р Димитров: - Няма строг регламент, въпрос на организация е. В нашата болница специализиран екип няма, обикновено аз съм човекът и някои от моите колеги, с които си сътрудничим.

Д-р Веселинова: - Много са емоционални тези срещи с близките. Всеки случай сам за себе си е неповторим. Контактът с тези хора понякога те разплаква, понякога те разтреперва, но емоциите са доста.

- А какъв е редът, по който един човек може да стане донор?

Д-р Димитров: - В нашата страна от 2004 година действа според мен един добър и работещ закон. В него се предвижда човек да изразява само несъгласието си. Тоест съществува презумция за съгласие. Питат се обаче близките. Те трябва да са съгласни, освен това има много други условия, за да бъде човек потенциален донор.

- Колко случая има, в които в документите на потенциален донор пише изрично, че той не е съгласен?

Д-р Димитров: - Досега при потенциалните донори на органи такъв случай не е имало. Има един в тъканното донорство. За период от пет години - един единствен случай. Значи отказът на хората е изключително рядко явление.

- Колко процента от близките дават съгласие?

Д-р Димитров: - Повече от половината се съгласяват.

- Това означава, че има потенциал за донорството?

Д-р Димитров: - Този процент - 50 на сто, никак не е нисък, хората се съгласяват и проблемът не е в това. Много рядко медиците искат съгласие от близките, това е проблемът, а не че хората не се съгласяват.

Д-р Веселинова: - Процентът на съгласие е много голям и това заслужава уважение, защото в такъв момент е трудно да се вземе решението.

Д-р Димитров: - Значи, проблемът не е в закона.

Д-р Веселинова: - Не може такова решение да се взема на емоционално ниво, защото част от хората не могат да си представят как ще се разделят дори с частичка от тялото на своя близък. Знаете ли колко случаи сме имали, в които хората казват - ето, аз давам, дайте да се подпиша, искам, но откъде да знам моя близък какво мисли по въпроса и дали е съгласен, никога не сме говорили за това. Защото в случая ние не ги информираме, а искаме тяхното съгласие. Като решение понякога е трудно.

- Има ли проблеми с материалната база, с кадрите за подобни дейности?

Д-р Веселинова: - Не, в България има доста бази и центрове за тъканно и органно донорство. Подготвени кадри има, колкото е необходимо. Това са предимно хирургични екипи, хората имат готовност.

Д-р Димитров: - Не смятам, че има достатъчно подготвени и мотивирани кадри...

Д-р Веселинова: - Говоря за тъканното донорство, за органното трябва да има специализирани екипи, които са оторизирани да извършват експлантация на органите, които идват специално за това. Не знам какво друго пречи... Така че базите ги има, но трябва промяна в законодателството.

Д-р Димитров: - Аз мисля, че не всички медици питат близките дали ще дадат съгласие починалият им роднина да стане донор. Тоест медиците изтървават потенциален донор, защото не са подготвени, защото не им се занимава... Много са причините - тези двете и може би още толкова.

Д-р Веселинова: - Това е друг въпрос - кой как пита и дали пита. Във всеки случай в плевенската база няма случай, който да е пропуснат, или пък хората да не получат информация за органно или тъканно донорство. Разбира се, че зависи от екипите как работят, дали дават информация и по какъв начин, защото това определя и решението на хората.

- Колко експлантации се правят в плевенската болница?

Д-р Димитров: - Аз мога да говоря за последните три години. Не есплантации, а реални донори са 14, мисля.

- Това превръща ли болницата в един от центровете за такъв вид дейност?

Д-р Димитров: - Болницата ни заема лидерско място, тъй като нивото е толкова ниско, че дори да има един донор, болницата пак ще е начело.

- Трябва ли вашата дейност да бъде по-обгрижвана от държавата?

Д-р Димитров: - Задължително е, защото пак ви казвам - ние сега работим само от ентусиазъм. Как да извикаш екип при случай, когато това става например в почивни дни и тези колеги знаят, че няма да получат нищо за работата си...

Д-р Веселинова: - Абсолютно тази дейност трябва да бъде обгрижвана от държавата. При положение, че се дават толкова пари, за да бъдат поддържани тези хора, които са на диализа, тези, които живеят с помощта на скъпи лекарства, по-добре е да им бъде дадена възможност, спонсорирана от държавата, за една трансплантация. Така че държавата може да отпусне средства и да подпомогне донорската програма, за да може хората да се чувстват сигурни и спокойни, че дарявайки нещо, то ще отиде някъде и ще спаси живот.

- Има ли случай, който е останал в съзнанието ви?

Д-р Димитров: - Мисля, че всеки случай ме вълнува донякъде, но се старая да не влагам емоции в тези неща и да подхождам професионално.

Д-р Веселинова: - Много често хората питат къде отиват органите. Това им помага. При тъканното донорство не е така, но хората пак помагат, като дават съгласие. Много от гражданите разсъждават така - ние сме загубили близък, не можем да го върнем, но по-добре е да помогнем на други, които се нуждаят, защото всеки от нас може да се окаже в такава ситуация. В повечето случаи това е мотивът. Имали сме случай - една майка, на която казахме, че е възможно нейното дете да стане донор. След смъртта тя каза - да, всичко, което можете, вземете, защото аз знам какво е да чакаш. Детето й е било цяла година в списъка на чакащи за трансплантация на сърце, не успява да дочака и тя дари тъканите.

- Има ли координация между здравните заведения във връзка с донорството?

Д-р Димитров: - Да, има, това са функциите на Изпълнителната агенция по трансплантации, тя координира всички екипи и центрове в България.

- Необходима ли е гласност относно проблема в България?

Д-р Димитров: - Това е едно от направленията, в което се работи през последно време. Но пък част от информацията в тези случаи е доста лична и не може да се огласява всичко.

- Много хора в България обаче предпочитат да отидат за трансплантация в други държави, в повечето случаи дори и не членки на ЕС? Опасно ли е това и защо, според вас, се прави?

Д-р Димитров: - Предполагам, че е опасно, защото не е съвсем регламентирана тази трансплантация. Причината може да е само една - тук хората нямат шанс и затова търсят други възможности. Ако се поставим на мястото на един човек, който е в някаква листа, чака орган и знае, че в следващата година ще има два донора - шансът му е равен на нула. Така че ако чака няколко години, ще умре без да дочака трансплантацията. Това е причината - щом няма органи в България, хората търсят на друго място.

- А какво трябва да се промени в България?

Д-р Димитров: - Много неща. Тази дейност трябва да стане по-професионална. Сега се разчита повече на ентусиазъм. Ако се инвестира в обучение на екипи, в оборудване на центрове, може би ще има някакъв резултат. Има отправки, че нещата ще се променят. Това е дейност, която ангажира страшно много хора, специалисти от различни области.

- Оценен ли е вашият и на колегите ви труд - и в смисъл на възнаграждение, и като отношение?

Д-р Димитров: - Като финансово обезпечаване - мисля, че не. Дори не можем да се справим с усвояването на парите. Това са някакви счетоводни проблеми, от които не разбирам, но за миналата година болницата не е взела никакви пари. Не е изгладена методиката на финансиране и на центровете, и на колегите, които работят в тази дейност.

Д-р Веселинова: - Не мисля, че е достатъчно оценен, но по-важно е друго - да върви донорството. В западните държави този труд е много високо оценен и това са разходи на държавата.

Д-р Димитров: - В тъканното донорство работи тъканна банка, която си е изградила структури, обучава си хората и им плаща добре. Има регламент и се заплаща трудът. Докато в органното донорство не се плаща нищо на хората, които са участвали в диагностиката на мозъчната смърт. Пак казвам - когато се обадя на някого, той знае, че идва да свърши нещо изключително, но е наясно, че няма да получи никакви пари за това. И тази работа се върши на празници, в почивни дни, през нощта. В много случаи лекарите са на други места, трябва да пътуват, да си свършат работата... без пари. Затова - имаме ли пропуснати случаи - да, имаме пропуснати случаи. Говоря като цяло в държавата. Само с ентусиазъм не става...

- Имате ли хоби, нещо, което ви ангажира извън професията?

Д-р Димитров: - Да, карам мотор през свободното си време.

- Мотористите не са ли потенциални донори?

Д-р Димитров: - Точно така е. Между другото хората, които карат мотори, имат формирано мнение по въпроса за донорството и то е положително.