Брой 33                                                  

28 август - 3 септември 2009 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Доц. д-р Трифон Михайлов

 

Монтанският лекар става известен у нас и в Европа с теорията си за загадъчната болест БЕН - Балканска ендемична нефропатия. С разработките си той променя представите за заболяването. Дълги години БЕН се е смятала за следствие на особена почва, води, радиация. Заради нея е трябвало да бъдат изселени 8 села от Врачанско и Монтанско. Едно - село Караш, е било обезлюдено. С изводите си за бъбречната болест като наследствен фактор д- р Трифон Михайлов спира изселванията. Така на страната са спестени милиони левове.

 

За болните от БЕН има само една алтернатива - присаждане на бъбреци

 

Доц. Трифон Михайлов прехвърля 80-те години. Роден е в с. Сумер, Монтанска област. Учи в родното си село и в Монтана. През 1952 година завършва медицина и постъпва на работа като участъков лекар в Монтана. След конкурс през 1959 година постъпва на работа в Медицинска академия - София, като асистент и преподавател в клиниката по бъбречни болести, оглавявана от безспорния капацитет д-р Алекси Пухлев. От тази клиника стига до голяма швейцарска болница, където става асистент на проф. Жорж Бикел.

Интервю на Тина ИЛОВА

- Доц. Михайлов, разкажете нещо повече за бъбречната болест, която разгадавате дълги години.

- Балканската ендемична нефропатия (БЕН) е нова болест в човешката патология. Открита и описана е за първи път от д-р Йото Танчев и екип от болницата във Враца през 1956 година. В началото я наричат врачански нефрит. Среща се само на Балканския полуостров - в България, Румъния и Сърбия. При това в съседни райони по течението на среден Дунав. В България - само във Врачанско и Монтанско. Във Врачанско - в 25 села, а в Монтанско - в 5 - Белотинци, Николово, Живовци, Горно Церовене и Митровци. В западната ни съседка - между реките Морава, Сава и Колобара до Славонски брод в Хърватия. В Румъния се среща в областта на Турну Северин и по река Караш и село Караш. В едни от селата болестта се среща често, в други - има и здрави, и болни фамилии. Например в село Бели Извор от 52 фамилии само 2 са здрави, останалите 50 - боледуват. В село Вировско, Врачанско, от 48 фамилии само 3 са ендемични, 45 не боледуват от БЕН. Аз започнах изследванията си от тук - защо едните боледуват, а други - не, след като всички живеят при еднакви климатични, битови и трудови условия.

- Каква е клиничната картина на тази болест? Как да се разпознае от пациента, от лекаря му?

- Тази болест се проявява късно - след 55 - 65 годишна възраст. Децата и циганите от ендемичните села не боледуват от БЕН. Иначе боледуват и мъже, и жени. Тя няма остро начало, болният преминава през един период на анемия, но през този период все още няма бъбречни прояви. Т. е. тя протича бавно, подмолно и винаги завършва със смърт. Протича без хипертония и без особена находка в урината. Няма оздравели болни от БЕН. Но в младите си години тези болни са напълно нормални - те могат да раждат деца, оставят поколение. По клиника БЕН не прилича на нито едно от познатите, класическите бъбречни заболявания.

- Как открихте, че болестта се предава от поколение на поколение, след като официално медицинската наука преди половин век твърди, че причина за появата й са климатичните особености и дори оловото, с което гледжосват глинените съдове по селата?

- Като млад лекар започнах системни проучвания на терена на болестта. Всеки свободен ден, включително почивните, аз прекарвах в тези села. Имах добра жена - д-р Лиляна Михайлова, която ме разбираше и оправдаваше честото ми отсъствие от къщи. Имах и добра кола, с която обикалях селата.

За 20-годишен период бяха починали 2 200 души и аз започнах да проучвам родословните им дървета. Всички починали и болни са членове на 360 фамилии. По списъчен състав тези фамилии наброиха 28 240 души. Не открих дори и единични болни извън тези фамилии. Всеки болен от БЕН бе кръвно свързан с друг болен и така видях предаване от поколение на поколение. Т. е. причината е в наследствеността. Така се оформиха две хипотези - едната, че БЕН се причинява от външни фактори от водно-почвен характер - почва, вода, лъчева радиация, микроелементи, инфекционни причинители и т. н. И втората, която аз поддържам, че БЕН е наследствено заболяване, което се предава от родители на деца - вертикално, т. е. доминантно.

- Какво става с тези, които идват да живеят в ендемичните села от други селища?

- Проучихме и т. нар. преселници в ендемичните огнища. Обект на изследването бяха 250 пришълци от неендемични селища, оженени за ендемични партньори. Оказа се, че тези лица не боледуват и не умират от БЕН, независимо от престоя си в ендемичната среда. Когато партньорът е от ендемична фамилия, то се създава болно потомство. Една колежка се зае с проучването на емигрантите от ендемичните селища. Оказа се, че в далечни, неендемични райони, те също боледуват на същата възраст и по същия начин като техните роднини, останали в ендемичните селища.

- В Румъния и в бивша Югославия лекарите търсеха ли причините за загадъчната болест?

- В Румъния с нея се занимаваше академик Брукнер от Букурещ. Той създаде теорията за кохабитацията (съжителството). Според академика, брачните партньори се заразяват един от друг или са подложени на едни и същи фактори - например хронично оловно отравяне от гледжосани съдове. Ние проучихме в село Бели Извор брачните двойки, засегнати от БЕН от 1900 година . Оказа се, че и двамата произхождат от болни фамилии.

- И след всичко това какъв извод направихте за тази загадъчна болест?

- Въз основа на тези мащабни родословни генеалогични проучвания стана ясно, че БЕН е фамилно, наследствено генетично заболяване с късен критичен период на изява. Предава се чрез генетичния обмен между партньорите. Пътят на разпространение на болестта е чрез бракосъчетания между членовете от болни фамилии с членове от здрави фамилии, в които се внася БЕН.

- Какъв е пътят все пак нещо да се направи, да се предотврати разпространението на тази болест?

- След като сме създали пълна генеалогична панорама на БЕН с подробни списъци на болните фамилии, би трябвало да се създадат генетични консултации. Тези, които желаят да сключат брак, да се съветват дали партньорите им са от ендемични фамилии. Моят съвет е да се женят за жители на неендемични селища или от здрави фамилии в ендемичните селища.

- Никаква ли перспектива все пак няма за болните от БЕН?

- Има - присаждането на бъбреци. Не трябва обаче да се вземат за донори лица от ендемични фамилии. Има вече открит хромозомен маркер при БЕН.

- Лесно ли беше в ония години да се говори за медицинска генетика?

- Това беше времето на Лисенко, който беше върл противник на генетиката. Западните колеги бяха по-склонни да приемат нашите открития. През 1964 година аз получих швейцарска стипендия и заминах на специализация в швейцарската кантонална болница по вътрешни болести, кардиология, нефрология и хемодиализа. Попаднах в клиниката на проф. Жорж Бикел. Там бях избран за извънреден асистент в клиниката с право да преподавам на студенти и специализанти, да давам дежурства. В края на специализацията получих предложение да остана на работа в тази световноизвестна клиника. Но властите у нас не ми разрешиха. Върнах се.

- Признат сте и за откривател на болест в Африка.

- През 1969 година заминах на работа в Алжир. Станах преподавател в медицинския факултет на град Оран. В един от оазисите на Сахара попаднах на непозната болест, която подробно описах. Швейцарското списание "Журнал дьо женетик юмен" обяви признаването ми за откривател на тази болест. Същия ми труд публикува и френско списание. Имах възможност да постъпя на работа при известния проф. Жан Бернар, тъй като вече бях опитен клиницист. Но моята страна не ми разреши, дори ми заповядаха веднага да се прибера в България. Аз се подчиних и се върнах.

- Продължихте ли работата си "на терен" в ендемичните селища?

- Да, защитих дисертация и се върнах във Враца, за да продължа да изследвам фамилиите в ендемичните селища. И досега правя някои изводи от събрания от мен обширен научен материал. Често ме питат, дали ако сега започвах докторската си кариера щях да се заема с бъбречната болест. Отговарям - да, на разгадаването на тайните й бих посветил още един живот.

- Днес занимава ли се някой с тази болест? Правят ли се проучвания, потвърждава ли се вашата теория?

- Смятах, че сега не се занимават с нея. Но се оказа, че не е така. Скоро прочетох, че от 2002 година се правят изследвания, които се финансират от програма на медицинския център "Фогърти" при Националния институт по здравеопазване на САЩ. Лекари под ръководството на ст. н. с. Пламен Димитров правят тези изследвания. Според тях броят на болните намалява. Екипът следи състоянието на децата на болни родители. Какви са резултатите, не можах да разбера. Щели да бъдат публикувани в средата на 2010 година. Аз очаквам да потвърдят моите изводи. Макар че единно мнение по въпроса едва ли е възможно.

- Сега живеете в родното си село. Как прекарвате времето си?

- Върнах се в дядовата ми къща. Строена е преди 150 години. Останах сам, съпругата ми почина, децата ми са в София, внуците - по света. Пиша спомени, срещам се всеки ден с моите съселяни. В селото има модерна кръчма, викам й швейцарската, тъй като прилича на тези на запад. Ходя всеки ден за кафе и раздумка с хората. Миналата година съселяните ми ме изненадаха - устроиха ми мило тържество по случай 80-ата ми годишнина. Разказаха биографията ми, тъй като има и млади хора, които не ме знаят. Благодариха ми за разказваните спомени, за помощта, която съм оказвал на много от тях. Оказа се, че имам и друг повод за празнуване - миналата година се навършиха 73 години, откакто съм се изявил на сцената на родното ми читалище като артист. Бях на 7 години, когото ме включиха в театрални постановки. С рецитация съм се занимавал през целия си живот. И днес мога да рецитирам големите български поети, руски, китайски, Шекспир. Старая се да бъда в крак с времето ни, никак не се чувствам извън талвега на живота.

- Какво беше семейството ви, от него ли придобихте чувството на отговорност за работата, с която се заемате?

- Родителите ми бяха интересни хора. Баща ми беше поп в селото - поп Михаил. Имаше прогресивни разбирания, споделяше социалните идеи. Описал съм в разкази случки от неговия живот. Майка ми беше обикновена селянка, но държеше всичките й деца да се изучат. Така и стана. Имах интересен дядо по майка - дядо Трифон, на когото съм кръстен. Той имаше кръчма в селото, в която веднъж отседнал цар Борис Трети. Било е през 1923 година. Дядо ми смяташе, че влизайки сам в кръчмата е искал да провери какви са настроенията на хората, как живеят. Беше запомнил всяка негова дума. Подчертаваше хитростта му. Наш съселянин му се оплакал, че не му дават читалищния салон за събрания на тесните социалисти, той бил техен секретар. А царят му казал: аз се занимавам с проблемите на държавата, тук решава кметът, от него ще искаш салона. Макар че точно кметът не го давал, но това е друга работа.

- Следите ли как днес се развива медицинската наука? Одобрявате ли реформата в здравеопазването?

- Малко познавам реформата, но зная, че хората много се оплакват от това, което става в болниците. Разказват ми невероятни неща. Лекарите от моето поколение бяхме много предани на професията, на пациентите си. Лично аз възприемах работата си като мисия. Исках да помагам на хората, а не да ги лекувам за пари. Мисля, че тези, които избират да учат медицина, трябва да са наясно, че избират една специалност, която изисква много отдаденост, много знания и внимание към болните. Който смята да я изучи, за да печели от нея, много се лъже. Помощта на лекаря няма цена, но това не значи, че трябва да изнудиш болния с много пари. Но аз съм спокоен за българските лекари. Те са на световно ниво. Където и да съм ходил по света, усетил съм уважението към нашите лекари. Оценяват ги високо заради нашите познания, можене. Ние не бяхме по-малко добри от европейските ни колеги. Винаги съм се гордял с българската медицина и с българските лекари. Сигурен съм, че медицината няма да изгуби своята стойност. Колкото и да я мачкат...