Брой 18                                                  

15 - 21 май 2009 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Проф. Минчо Минчев

 

Световноизвестният цигулар заедно с Плевенската филхармония под диригентството на Йордан Дафов изнесе грандиозен концерт в препълнената зала "Емил Димитров" в Плевен по повод 140-годишнината на читалище "Съгласие" и 110 г. от рождението на Панчо Владигеров. Маестрото отдели време да отговори специално за читателите на вестник "BG Север" на въпроси за връзката му с Плевен, за преподавателската и концертната му дейност, както и за любопитни факти от богатата му биография.

 

Аз съм най-суровият

критик на това, което правя

 

Минчо Минчев е роден на 17 септември 1950 г. в Габрово. Започва да свири на цигулка на 4-годишна възраст, на 9 изнася първия си самостоятелен концерт. От 1963 г. започва кариерата му на солист на големи оркестри. В периода 1963 - 1967 г. Минчо Минчев става лауреат на всички национални конкурси за инструменталисти. Лауреат е на международни конкурси като "Х. Виенявски" (Полша), "Паганини" (Италия), където е отличен с втора награда (при неприсъдена първа), "Карл Флеш" (Великобритания) и други. От 1975 г. е солист на Софийската и на Варненската филхармонии. Държавата закупува специално за него цигулка "Страдивари 1716 - Барон Витгенщайн", на която той свири от 1977 г. През 1990 г. става професор по цигулка във висшето училище "Фолкванг", Eсен - Германия.

Бил е солист на RPO, LSO, BBC, London Mozart Players, St. Martin on the Fields, St. Goldsmith Orchеstra, Radio Suisse Romana, Московското радио и телевизия и др. Свирил е в "Карнеги хол" - Ню Йорк, "Кенеди център" - Вашингтон, Болшой театър и зала "Чайковски" - Москва, Фестивъл хол и Роял Албърт хол - Лондон, зала "Херкулес" - Мюнхен, и др.

Интервю на
Мая ПАСКОВА

- Г-н Минчев, не за първи път сте в Плевен. Какво ви свързва с този град? Имате много приятели оттук...

- Даже сега, след концерта се чухме със Светлин Русев. Няма значение след колко време се връщам отново в Плевен - и след двайсет, и след трийсет години за мен центърът ще изглежда по един и същ начин - със старата баня, в която се намира колекцията на Светлин. Вагнер е казал: защо ни е да осветяваме катедралите отвън, когато те би трябвало сами да излъчват светлина отвътре. Банята притежава именно такова излъчване със съкровището, което пази. Разбира се, че имам приятели в Плевен, някои от тях вече не са живи, но така се случва в живота.

- Герги Нотев имате предвид...

- Точно. Даже тази вечер на концерта му посветих една част. Това е най-малкото, което мога да направя за един голям човек и голям музикант. С Ивайло Атанасов сме от много години заедно, да не ги изброявам всичките. Аз съм от хората, които не стават много бързо приятели с някого, но не се страхувам да имам такива. Трябва да се опита човек да се сближи колкото се може повече с другия. Не се знае, може и да има някаква преграда или граница, до която да стигнеш.

- Хората бяха възхитени от концерта, изкараха ви два пъти на бис. Такива събития са рядкост в Плевен...

- Аз не знам колко рядко се случват, но сам по себе си един такъв концерт не може да бъде повторен. Утре аз ще го свиря по различен начин и вие ще го възприемете различно. Ако имаш щастието да успееш да направиш всичко, което си замислил и което си репетирал, да се случи, е прекрасно. Хората знаят, усещат независимо какво се случва кога ти си целият вътре в това, което правиш, и че това ти е моженето, но не пасивното можене. Накрая аз мога да бъда много доволен, но може да има много неща, за които смятам, че е можело да станат и доста по-добре.

- Може да не е изпипано технически докрай, но за публиката е по-важно чувството и внушението...

- Точно. Аз съм от хората, които не са се страхували да вървят по ръба на бръснача, и то по най-острия му ъгъл. Дори и да се поемат рискове по време на концерти, да се изживяват нещата с повече енергия.

- Наричат ви епоха в българското изкуство...

- Ох, дай да не го обсъждаме. Аз не мога да бъда епоха. Често, докато пътувам в самолета например, си мисля: от едно време по отношение на цигулково изкуство България е имала Саша Попов. Имала е Васко Абаджиев, Недялка Симеонова, Васил Черняев. Това са единици, разбира се, около тях има още имена, те са избраниците на времето и на хората, на които са се появявали. Оттам нататък идва едно поколение, което включва Емил Камиларов, Георги Бадев. Веднага след това идва Стойка Миланова, тук трябва да спомена и себе си. Оттам нататък започва едно друго разгръщане върху тази основа, която ние успяхме да направим с нашите концерти, с нашата известност, с нашите гастроли, записите. Вече дойдоха Светлин Русев, Мила Георгиева, Веско Пантелеев, Васко Василев, Албена Данаилова.

- От тях има много ваши ученици...

- Много хубаво, че има мои ученици. Но мисълта ми е, че те попаднаха на едни супер позиции - да си концерт майстор, и то на най-добрите оркестри - това е невероятно престижно. Това е нещо изумително. Много е важно да има основа. Ние сме много талантлив народ, имаме традиции. Преди родителите насочваха децата си в някакъв вид изкуство - музика, изобразително.

- Но сега се случва точно обратното...

- Сега отиваме към прагматизъм, насочваме се към някои неща, които по-лесно се усвояват, към това, което ще бъде по-добре финансово гарантирано. Един пианист или един цигулар на 4-годишна възраст сякаш е малко закъснял с почването да свири на тези инструменти. На 24 г. ти ще си с някаква диплома, примерно от академията, което още нищо не означава. Ти можеш да останеш гладен на улицата и никъде да не можеш да си намериш работа. Но по принцип каква гаранция има?

- В други интервюта казвате, че ни очаква музикално цунами от Китай. На какво базирате това ваше твърдение?

- При едно проучване се оказа, че 50 милиона китайци свирят на пиано. С покачването на жизнения стандарт на населението вече много повече семейства могат да си позволят пиано в къщи. Което означава, че главоломно тази цифра расте. Да не говорим за всички останали инструменти. Та от тези 50 милиона един процент - 500 хиляди, да покажат нещо елементарно и от тях един да е наистина талантлив означава, че има 5 хиляди много конкурентоспособни инструменталисти на пазара. А китайците най-доброто го пращат първо в Америка. Много интересно е и друго нещо, което мен ме впечатли неприятно, но е факт. Дойде при нас за специализация една корейка и ми каза: аз съм ви слушала в Сеул и искам да направя при вас специализация. Прекрасно свири. Такъв екземпляр рядко е попадал при мен. Получих писмо от нея, в което ми пишеше: моята мечта беше да специализирам при вас и бях много щастлива, че съм приета, но по настояване на моите родители се записах в Хамбург. Бащата настоявал да отиде в големия град. Колко е важно всъщност за някои името на университета. Париж, а не Полски Тръмбеш, въпреки че в малкия град може да има по-добри преподаватели.

- Какви са впечатленията ви от преподавателската дейност в Есен?

- Сравнение няма да се опитвам да правя, макар че в Германия е имало невероятна традиция - в петък вечер се събирали различни семейства и си музицирали на различни инструменти. И то не само лекарските, адвокатските, тези професии, които някак си традиционно са имали афинитет към музиката. Сега интересът е по-слаб, макар че има много деца, които се занимават с музика. В Германия може да се отиде в един от супермаркетите и за 40 евро да се купи цигулка, лък, пособията вътре, с калъф. Може да си я избереш съвършено бяла, зелена, на каре, всякаква. Но я няма тази ангажираност, която навремето е имало при нас - в моето поколение и в предното, че всъщност не учиш инструмент само за кеф и разнообразие, а защото са открили в теб някакъв талант. Теб те карат или ти сам вече си насочен и тръгваш с мисълта, че тези усилия, които полагаш, всъщност ще те доведат до най-добрия вариант от многото възможности. Аз лично за себе си никога не мога да си представя, че мога да седна в оркестър да свиря. Никога! Просто не ставах за тази работа. Сега мога, разбира се, защото като преподавател се налага да посвирвам по мъничко. Но това беше просто като един ангажимент, удоволствие не ми е доставял никакво. Всъщност, ако аз трябваше да свиря в оркестър, за мен означаваше, че аз съм се провалил. И по този начин мислеха много хора.

- Може ли всеки да успее като солист?

- Естествено, че не. Плюс това днес как би могъл човек да има гарантирана кариера? Не може по никакъв начин. Или да имаш по около 100, 120, 150 концерта на сезон. Представяте ли си за какво става въпрос! С всички пътувания, с всички репетиции, с цялата подготовка и целия стрес, който имаш. Излизаш не просто да мине или да се провалиш. А излизаш, защото трябва да покажеш най-доброто.

- Как успявате при активна концертна дейност да балансирате и с преподавателската работа?

- Това беше на времето. Сега с много концерти не можеш по никакъв начин да балансираш.

- А сега по колко концерта правите?

- Сега важното е как ги правя, как излиза. Не бройката. Когато е по-млад човек за една или друга дейност можем да слагаме бройки. Сега важно е качеството.

- А какво ви зарежда?

- Небезразличието дали печеля един мач. Това ме зарежда. С други думи като съм казал, че отивам някъде да свиря, няма значение къде е то - може да е в Лондон, Плевен, Сеул, Токио, за мен концертът няма никакво значение къде е, аз имам концерт. Щом имам концерт, моята задача е да го спечеля. А какво значи да спечелиш един концерт? Това не означава дали публиката ще ти се изправи на крака, ще излезеш на бис, на другия ден ще получиш добри критики и някой ще те похвали. Това са дребни неща. Става въпрос за твоята оценка какво ти си направил. Но моето отношение, за което говоря и съм искал винаги от моите ученици, е да искат непрекъснато, във всеки един момент оптималното. Утре това оптимално трябва да се качи още и твоите критерии да са още по-нагоре и ти да си най-суровият критик към себе си. Най-лошата възможна критика да бъде едно погалване в сравнение с твоята критика към това, което си направил. Така имаш шансове да вървиш напред.

- Имали ли сте моменти на песимизъм, в които решавате, че ще се откажете?

- Много хубав въпрос. Отговорът е - многократно!

- Панчо Владигеров ви е подарил първия фрак. Пазите ли го още?

- Да, така е. Историята е малко по-драматична за мен. Той присъстваше, когато ми се обадиха от радиото и ми казаха, че трябва да се явя за концерт. Бях едно 17 - 18-годишно момченце, нямах още мустак и живеех у неговия брат близнак Любен. Панчо взе такси, отиде си вкъщи и се върна след един час с негов фрак. А той беше огромен. "Ей там отсреща, вика, има един шивач, ще кажеш, че туй аз съм ти го дал. И те ще ти го преправят". Което и направиха хората. И по-късно вече този фрак стоеше вкъщи като реликва. Когато разбрах, че са направили музей в Шумен на Панчо Владигеров, отидох и видях, че някакво костюмче негово сложено, някакъв бастун. Тогава реших, че мястото на неговия фрак е тук и им го дадох. Те обаче не го експонираха, сложиха го долу в мазата в една торба, обрали го циганчетата заедно с други неща и така фракът вече го няма. Аз сега винаги мога да кажа: това беше фракът, който ми подари Панчо Владигеров, ама не е. А за Панчо се носят легенди колко е бил стиснат.

- Аз съм чувала такива легенди за габровците...

- Така ли? Тъй ви се е чуло...

- Участвали сте и във филм - "Горе на черешата". Как ви се отрази актьорството, забавно ли беше?

- Когато стана забавно, то свърши. Това е пример какво може да направи един приятел за приятел. Мариана Евстатиева, която беше режисьор на филма, ме покани. Имах там някакви реплики, които трябваше да си научиш, ако не си ги научиш, ще ти ги кажат. Даже аз не играех роля - там съм си аз. Беше любопитно при всички случаи, но веднъж казах, че съм много обиден от това, че нямам номинации за "Оскар", които съм очаквал с нетърпение, и след като така ми тръгва артистичната кариера - край! (Смее се.)

- Правите концерти с единия си син Николай, който също свири на цигулка. Другият ви син не се ли увлича по музиката, с какво се занимава?

- Той е умно момче. Казва, че учи. На 21 години е, втора година студент по международни бизнесотношения в Англия. Юнакът е много умен.

- Водили сте разговори с Румен Петков, който има идея да се организира ваш майсторски клас в Плевен...

- Едно такова нещо не става толкова бързо, няма как да стане до края на тази година, а вероятно следващата. Нужно е първо да се направят и проучвания. Идеята е този майсторски клас да стане и международен.