Брой 12                                                  

27 март - 2 април 2009 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Мачей Новак

 

Директорът на Театралния институт във Варшава представи в плевенския Драматично-куклен театър "Иван Радоев" антологията "Съвременна полска драма". В навечерието на Международния ден на театъра 27 март разговаряме с полския театрален и кулинарен критик за промените и възраждането, което преживява полската драматургия, за участието на младите в културния живот, за проблемите пред театъра в съвременността и за бъдещето му, както и за връзката между случващото се на сцената и... в кухнята.

 

Възходът на полския театър

настъпи след отцеубийство

 

Мачей Новак е роден на 17 декември 1964 г. във Варшава. Създател и директор на Театралния институт "Збигнев Рашевски" в родния си град. Директор на театър "Вибжеже" в Гданск в периода 2000 - 2003 г. Започва кариерата си като журналист, аниматор на културни събития и театрален рецензент. В периода 1997 - 2000 г. е директор на редакция "Култура" в най-тиражния полски вестник "Газета виборча". Малко по-късно се насочва към кулинарията. Новак всява респект не само с внушителния си ръст и килограми. Той е един от най-реномираните кулинарни критици във Варшава и неговата дума е закон в гастрономическите среди. Но изисканите рецепти са само негово хоби, истинската му страст е театърът.

Интервю на
Мая ПАСКОВА

- Г-н Новак, разкажете с няколко думи какво съдържа антологията, която днес представяте?

- Антологията е издадена по инициатива и проект на Полския институт в София, който е и неин спонсор. Тя е първо издание на съвременна полска драма в България. Подобни антологии излязоха и в други страни, защото това, което в момента се случва в полската драматургия, е явление. Пиесите в сборника са на девет съвременни полски автори и са поставяни на сцените на полските театри в периода 2003 - 2006 година. В сборника са включени пиесите на Кшищоф Бижо - "Да поговорим за живота и смъртта"; Анна Бужинска - "Най-много самоубийства стават в неделя"; Магда Фертач - "Абсент"; Йоанна Овшанко - "Тирамису"; Дорота Масловска - "Двама нещастни румънци, които говорят полски"; Анджей Сарамонович - "Тестостерон"; Анджей Сташук - "Квинтет"; Михал Валчак - "Пясъчна площадка"; Ингмар Вилкист - "Лемури" и "Фантом", които са части от цикъла "Анаероби". В книгата е включен и разговор за съвременния полски театър, озаглавен "Немарливост и свобода", който бе публикуван в бр. 3/2007 на специализираното полско списание, посветено на съвременната полска драматургия, "Диалог".

Тази антология отразява огромната динамика, която настъпи в полската драматургия през последните години. Аз съм много горд с този факт, защото до това се стигна след специално предприети действия в тази посока - не е нещо случайно, което се случи внезапно и непредвидено.

- А какво точно се случи в полската драматургия?

- През 90-те години на миналия век, които не бяха чак толкова отдавна, ние страшно завиждахме на англичаните, на руснаците, на германците за техните постижения в областта на драматургията. Тази завист катализира едни много положителни конкретни действия. И бяха предприети крачки от страна на държавата като културна политика.

- Какво точно направи държавата - да дадем идея и на българското културно министерство в тази положителна посока...

- Например полското министерство на културата обяви конкурс за поставяне на съвременна полска драма. Това стимулира директорите на театри и те започнаха да търсят млади драматурзи, тъй като по този начин, поставяйки техни пиеси, получаваха съответно големи парични възнаграждения от министерството. Някои от младите режисьори станаха директори на театри. Самите директори пък започнаха да търсят други млади режисьори. Дори започна едно своеобразно състезание - кой ще намери по-млад режисьор. Стигна се дотам, че вземаха млади драматурзи още от студентската скамейка. В резултат на това в момента имаме, не мога да кажа точно, но около 300 млади творци, които взеха на своите плещи дейността на много театри в Полша.

Беше създаден фестивал само за първи премиери на нови полски пиеси. Създаде се такава институция, наречена "Лаборатория за драматургия", в която се провеждат нещо като уъркшопи - ателиета за подготовка на тези млади писатели да ги наречем, в която те се учат на писане за театър. Защото едно е да пишеш въобще - романи или разкази например, друго е да пишеш за театър. По време на тези занятия младите автори имаха възможност да се срещат не само помежду си, но и с режисьори и актьори. Така те чуват своите текстове как звучат като изпълнение от актьорите и вече като видят въплъщението на текста си в актьорската игра, се обсъжда дали този текст е подходящ за сцена или не. Именно от тази лаборатория тръгна реализирането на най-интересните нови полски текстове на сцена. Към това може да се прибави и дейността на списанието "Диалог", което се включи активно в тази културна политика. И целият този комплект от действия и мерки доведе до това, че се събуди тази дейност в полския театър, получи подтик и развитие и се радва на огромен успех.

- А публиката как реагира на тази провокация? Как може да се промени консервативният вкус и от класиците вниманието да се насочи към модерното изкуство?

- Публиката по принцип търси съвременни теми в театъра, тъй като това е начин на реагиране на живота, това е част от живота. Освен това е и опитът на дадено поколение. Ясно е, че младите автори ще привлекат в театъра зрители от своето поколение - също младо. Това е като ефектът на доминото - едното водеше след себе си следващото и кръгът се затваряше, в положителния смисъл, разбира се, за театъра. В известен смисъл е извършено престъпление, отцеубийство на стария театър. Но е изпълнена една мисия, която винаги е имал полският театър още от 18 век - мисията да служи на обществото. Обществото желае, иска да вземе участие в промените, във възраждането, което театърът изживява. Повикът е за идеалите на съвременността. Антологията, която представяме в България, е доказателство за промените у нас. Може да се каже, че е облята с кръв. Най-удачното сравнение за това, което се случва в полския театър, е книга със заглавието "Убийци на бащи". Така че антологията в известна степен е същото, защото тези произведения са на автори, които се появиха на сцена през последните години. Разбира се, продължават да пишат и класиците на полския театър. Но новите автори третират проблемите, с които вероятно сте се сблъскали и в България - чувство на безработица, на бездомност. Как не бихме могли да говорим в нашата съвременност за тези теми.

- Преживявала ли е Полша и момент на апатия, на отдръпване на публиката от театъра, както беше в България след промените?

- И в Полша имаше такъв период, който започна малко след военното положение. Става въпрос за 80-те години на миналия век, като това отдръпване от театралните зали продължи близо 20 години. След това започнаха промените, белязани от това бурно развитие, за което говорим. Това положително развитие се отнася не само за драматургията, а въобще за полския театър. Появиха се тези млади творци, за да се появи и младата публика в театъра. И в момента полските театрални зали са пълни.

- Има ли типични примери за млади автори, които получават тласък и развитие именно благодарение на тези промени в Полша?

- Дорота Масловска, една от авторките, включени в антологията, има стремителна кариера. Тя е един вид сензация в полското културно пространство. Започва да пише още като ученичка от малкото гданско селце Вейхорово. С първата си белетристична книга - "Полско-руската война под бялочервено знаме" тя скандализирала полската литература със своя нестандартен талант, с езика на улицата, който използва, на моменти жаргон, на моменти нецензурен. Открива я известният критик и издател Павел Дунин Вонсович и издава нейния "ученически" роман с марката на своето издателство "Лампа и искра Божа". До края на 2002 г. от книгата са продадени над 50 000 екземпляра, което е истински рекорд за полското книгоиздаване през последните години. Само една година по-късно - през 2003-та, тя е номинирана за най-престижната полска литературна награда "Нике". Само за сравнение предната година с този приз е отличен полски лауреат на Нобеловата награда. Дорота Масловска не я спечелва, но е отличена с приза на публиката. Връчен й е паспорт в раздела "Литература" на голямото илюстровано полско списание "Политика".

- Като театрален критик познавате ли българската драматургия, имате ли поглед върху българския театър?

- С огромно съжаление и с голям срам трябва да призная, че последните ми срещи с българския театър са от 80-те години. Срам ме е да призная, но за съвременните неща, които се случват в България, не съм информиран. Много е лошо, срамна работа е фактът, че след падането на комунистическите режими, след тези промени, които се случиха в нашите страни, някак си българите и поляците загубихме контакт. Сега един малък донос ще направя. Струва ми се, че Полският институт в София работи доста активно, докато това, което виждам във Варшава, не ми харесва. Имам чувството, че Българският културен институт там почти не съществува. Някак си се разтопи във въздуха, нищо не се чува около него.

- С излизането на тази антология в България може би ще се провокират някакви стъпки от българска страна за реализирането на постановки по текстове на млади полски автори, за един вид културен обмен между България и Полша?

- Надявам се да бъде така. Така както се върнаха през последните години полските туристи на българското Черноморие, може би не са толкова многобройни както някога, но се върнаха. Надявам се, че Полша отново ще има интерес към България. Спомням си, че навремето имаше много смесени бракове и много поляци си умираха за българска кухня. Самият аз докато следвах имах в курса две колежки българки. А сега няма. Но пък получих уверението от директора на вашия плевенски театър Илко Иларионов, че ще поставят тук пиеса от антологията. Ще се радвам това да се случи и да ме поканите на премиерата, защото наистина тук много ми харесва.

- В тази посока на мисли, какви впечатления имате от българската кухня и как я оценявате като кулинарен критик?

- Обожавам българската кухня. Дори във Варшава има много добър български ресторант и аз съм много чест негов посетител.

- Любими рецепти от нашата национална кухня имате ли си?

- Агнешко по гергьовски, разбира се. Както и прословутата шопска салата и ракията - мускатова обичам най-много, и кайсиевата е много интересна. А сливовата е характерна за повечето балкански държави, по-универсална е.

- Любопитно ми е как се съчетава кулинария с театър? Това не са ли твърде различни сфери, има ли нещо, което да ги обединява?

- Аз самият не готвя, само пиша за храните. При мен това се случи по един много естествен начин. Защото писането за театъра и писането за храната е като прехвърляне на сетивните усещания към езика в писмена форма. И както имаме проблем да опишем дадена актьорска роля, същият проблем съществува, когато трябва да опишем даден вкус. Липсват ни думи. И тъй като много често ни липсват думи, трябва да използваме сравнения, някакви алюзии, спомени, за да изразим това, което усещаме. Както е при автор като Пруст. И театърът, и кулинарията са вид изкуства и ни въздействат по определен начин.