Брой 2                                                  

16 - 22 януари 2009 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Д-р Радосвета Росманова

 

За своя 24-годишен стаж в неонатологичното отделение на плевенската университетска болница тя е спасила стотици човешки животи. Обвързвала се е емоционално с всеки тежък случай, преживявала е радостта от всеки успех.

В навечерието на Бабинден разговаряме с началника на неонатологията към УМБАЛ "Д-р Георги Странски" в Плевен д-р Радосвета Росманова за тенденциите при недоносените бебета, за здравната култура на родилките, за проблемите с амортизираната техника в отделението.

 

Раждат се повече недохранени

бебета на майки, които пушат

 

Д-р Радосвета Росманова е родена в Плевен през 1956 г. Средното си образование завършва в родния си град - във Втора гимназия "Анастасия Димитрова". Продължава в тогавашния медицински факултет към Медицинска академия. След това работи по разпределение четири години в селски здравен участък - с. Ясен, после като педиатър към III поликлиника. От декември 1984 г. е лекар в неонатологията. Началник на отделението по неонатология, сектор "Интензивна терапия" към УМБАЛ "Д-р Георги Странски", е от 1991 г.

Има две специалности - педиатрия и неонатология, както и магистратура по здравен мениджмънт в Стопанската академия в Свищов. Специализирала е в Германия по въпросите с късното проследяване на новородените с повишен риск.

Има син и дъщеря.

Интервю на
Ралица ПЕТРОВА

- Д-р Росманова, защо избрахте професията неонатолог?

- Не знам, може би стана случайно, но факт е, че ми хареса, тъй като винаги съм мечтала да се занимавам с интензивна работа. Искала съм да бъда анестезиолог, реаниматор, а в неонатологията това се покрива, просто пациентите са бебета и недоносени. Обичам си работата. В нея има голяма степен на вътрешно изразходване, на себеотдаване. Което винаги се връща като благодарност. Мога да ви покажа толкова много снимки на деца, които сме отгледали... Тя по принцип медицината има смисъл. Нещо като предопределение е. В нея винаги съществува елемент на благодарност, независимо в коя дисциплина работиш. Но тук някакси благодарността е много бърза, особено при първичната реанимация, когато децата се раждат в депресивно състояние - те не дишат, не са розови... И виждаш как твоите действия ги променят и те пред очите ти започват да порозовяват. Усещаш една много бърза признателност.

- Какво е усещането да спасиш човешки живот?

- Това не може да се опише, то е вътрешно чувство. Никога не съм си задавала такъв въпрос. Удоволствие е да отида, да се справя и да видя как едно бездиханно дете започва да плаче. Да видя как едно дете, което тежи 600 г, после ходи, тича, контактува, тръгва на училище. Това означава, че работата ми има смисъл. Не знам. Усещането е нормално, на удовлетвореност.

- Колко тежи най-малкото бебенце, което вие сте срещали в кариерата си?

- 600 г и то не беше родено в Плевен. Транспортираха го от Ловеч. Беше през 1998 г. Престоя при нас повече от 110 дни. Изписахме го 2,5 кг и до третата си година беше живо и здраво, после загубихме контакт.

Когато престоят в болницата е толкова голям, всички свикват с детето, акушерките го имат като свое. И след време се сещат: ей, какво стана с Гошко или с Виктория, чувате ли ги? На 1 юни ние правим такива срещи и част от персонала започва да вика: ама това ли е еди кой си, не мога да го позная. Докато родителите като че ли не искат да се връщат в спомените си за тежките преживени дни. Всяко едно качване до неонатологията ги стресира.

- Бебенцето с тегло 600 г ли е най-тежкият ви случай до сега?

- Не мога да отлича един такъв случай. Всички деца, родени през 6-ия, 7-ия месец са тежки случаи. И могат на едно дежурство да създадат някакъв проблем. Има деца, които сме поставяли на изкуствено дишане, после сме ги оставяли да дишат самостоятелно, а те правят нов пристъп, отново се включват на апарат. Това са дни наред - непрекъснато хранене, треперене, наблюдение дали имат някакви неврологични усложнения... Тя нашата работа е стресираща, свръхинтензивна. Още повече, като се има предвид какви са ни пациентите. От една страна те са се родили малки, недоносени, незряло е не само теглото им, но и всички органи и системи. От друга страна търпят жестока инванзия, защото няма как по друг начин да преживеят.

- Докога проследявате новородените с повишен риск?

- Още през 1991 г. въведох за децата, които са родени в плевенската болница и някои рискови бременности от съседни градове, специални програми за проследяване на такива деца, в които основна е работата в екип от различни специалисти, като координатор е неонатологът. Категорично е доказано, че родителите, които са имали проблеми в неонаталния период, вярват единствено на неонатолога, търсят неговото мнение. Въпреки че това е много тежко емоционално напрежение - от една страна има силно емоционално изразходване, ако децата са с продължителен болничен престой. Когато едно дете тежи само 650 г при един къс срок на бременността, да речем 6-и месец, престоят при нас е повече от 100 дни. И се създава връзка между лекаря и детето, между лекаря и майката. И ако едва ли не има някакъв неудачен край, а това е често срещано при висока недоносеност, лекарят го приема за собствен провал и започва да чувства угризения.

Проследяването, за което говорех, цели да се минимизира въздействията на интензиванта терапия, да се преодолеят някои неврологични дефицити, тъй като е категорично доказано, че най-доброто им преодоляване е в първата година от живота на детето, когато нервната система на кърмачето е с много високи пластични възможности. Така че едно дозирано медикаментозно, съчетано с активно физиотерапевтично лечение може да постигне много добри резултати и да не се получат в голяма степен уврежданията, които са възможни.

- Промени ли се с нещо неонатологичната помощ за тези 24 години, откакто сте в системата?

- Да. Подобриха се познанията в областта на неонатологията и оттам и възможностите да спасяваме децата. Когато започнах през 1984 г., имаше проблем с децата, които са на контролирано дишане. Спомням си дните, когато дете, поставено на апарат, не преживяваше. Това бе едва ли не актът на отчаянието. След това започнахме да се борим за децата, които са с тегло 1 500 - 1 800 г. В момента акцентът ни са тези под 1 000 г. Успеваемостта ни е добра. Но аз не се радвам на това, защото голото отчитане на детска смъртност не говори за качеството на работа. По-скоро трябва да се отчете в последствие колко от децата са били с неврологичен дефицит, колко от тях са се вградили в обществения живот, колко от тях са останали в тежест на обществото и семейството си. Защото, ако преживее едно дете на всяка цена, да речем родено в 26-а гестационна седмица, което отговаря на 6-и месец, то е прекалено незряло и вероятността да се получат мозъчни кръвоизливи е много висока. А последиците от тях могат да доведат до това цялото семейство да загърби своите професионални изяви и да насочи усилията си в единствената посока детето да живее. Това категорично не е успех. Това, че сме отчели една висока преживяемост не означава, че сме успели.

- Увеличава ли се броят на недоносените бебета?

- Тези данни би трябвало да се обработват в Националния статистически институт. Преди имаше райониране. Не можеш да родиш в Плевен, ако от Свищов не са те пратили като патологична бременност. В момента има възможност за избор на заведение, има миграция и затова не мога да дам категорични данни. Но по принцип недоносените в Плевен винаги са били висок процент, защото градът е естествен център, в който се концентрира патологията на бременността. При нас процентът е 10 - 12, който е висок в сравнение с общия за страната. Когато аз започнах работа, недоносените като относителен дял спрямо общия брой родени деца, беше 5%. В момента има тенденция да се увеличи на фона на ниската раждаемост. Преди години правехме много тежка грешка - децата, които бяха доносени по термин, но с ниско тегло, също се включваха към недоносените. В момента има бебета с тегло над 2 500 г , но недоносени като продължителност на бременност. И все още статистиката много изостава по определяне броя на тези деца. Напоследък се наблюдава една друга тенденция - започват да се раждат все повече недохранени деца. Т. е. доносени, но с тегло под 2 500 г. Основната причина е тютюнопушенето. Категорично е доказано, че децата на майки пушачки се раждат с по-ниско тегло. Като се прибави и това, че напоследък сред ромското население раждат 13 - 14 годишни деца... Защо не се самосезира прокуратурата, не ми е ясно. Не може деца да раждат деца и родителите по никаъв начин да не бъдат санкционирани.

- Продължават ли да се раждат деца с малформации? Преди три години бе отчетена една изключителна серийност - за два месеца се появиха на бял свят осем бебета с тежки увреждания?

- Процентът им намалява. При нас почти ги няма. Голямо значение за това има дородовата диагностика. Интересното е, че през миналата година имахме три случая на спина бифида (незатворен гръбначен канал), въпреки дородовата диагностика. Но това не бяха плевенски деца. Едната майка не бе посещавала женска консултация, другата беше от Троян, а в третия случай наистина беше пропуснато. Но категорично броят им намалява. Вече има и много информация за профилактиката, за фолиевата киселина.

- Имат ли вече родилките по-добра здравна култура?

- Не. Въпреки училищата за бременни, въпреки информацията в интернет, въпреки литературата, която може да се купи. Нито като хранене, нито като здравословна хигиена на живот. Е, има и много интелигентни майки, които са отдадени да осигурят един комфорт на бебето още във вътреутробното му развитие. Но като цяло не се повишава здравната култура на родилките. Имаше един голям луфт, в който липсваше каквато и да е здравна просвета - от 1990 до 2001 г. такъв отдел "Здравна просвета" не съществуваше. Това засяга голяма група деца, които тепърва ще раждат.

- Успя ли плевенската неонатология да реши проблема си с амортизираната техника?

- Продължаваме да имаме проблем с техниката, тъй като тя много бързо се амортизира. И аз винаги съм смятала, че болничното заведение, в което се намира такъв голям център, в който се концентрира патология от съседните области (ние приемаме от Габрово, Велико Търново и Ловеч) би трябвало да е грижа на Министерството на здравеопазването (МЗ). Още повече, че тази апаратура е толкова специфична и скъпа, че е разорително едно болнично заведение да отговаря за нейното качество и непрекъснатата й подмяна. Когато искаме да правим качествена неонатологична помощ, на всеки 5 години би трябвало да се подменя съществуващата апаратура. Ние имаме аспиратори от 1991 г., които, слава Богу, работят. Болницата закупи кувьози, които бяха обезпечени от МЗ, но те не са хай клас, а среден клас кувьози. А за такива деца, както имаме сега едно, което тежи 650 г при раждането, те не ни вършат работа. Не могат да затоплят това бебе, защото нямат необходимите опции. Не могат да проследяват кожната температура, не могат да поддържат качествена влажност. Най-належащата ни нужда е от респиратор. Иначе не мога да бъда недоволна от медикаментозната поддръжка. Сърфактантът (медикамент, който подобрява белодробната зрялост) е в достатъчно количество. Имаше период от време, в който се получи недостиг преди години, но в последно време нещата се урегулираха. През април 2008 г. се появи пак недостиг, тъй като през март се получи един бум на недоносените бебета и ние изразходихме такова количество сърфактант, колкото за 6 месеца. Получи се принципът на серийността, характерен за медицината - никога не можеш да прогнозираш какво ще стане.

- Дръпнаха ли частните клиники част от персонала ви?

- Нашето отделение е най-доброто в Северна България. Ние конкурираме успешно много софийски клиники, но заради това не сме получили нещо повече. Напротив, ние сме звено със средни заплати. Работата, която извършваме, е много енергоемка и може би затова напуснаха някои акушерки. Частните заведения дръпнаха част от персонала и там не отиват посредствените, а добрите. И те отиват, защото работата не е толкова тежка и е добре платена. Тук ниското заплащане тежи основно на средния персонал. При тях нощните дежурства са изключително тежки. От друга страна акушерките, които завършват в Плевен, са много малко и с тази нулева година преди две години определено имаме недостиг на акушерки.

- Има ли нещо, по което плевенската неонатология да се различава от всички други такива отделения в страната?

- Да. Ние единствени в цяла България осигуряваме непрекъснат контакт на майката с нейното недоносено бебе. Родилките могат да са с децата си в една стая, да ги кърмят, да се грижат за тях, да следят как покачват теглото си, докато не дойде времето да се приберат у дома.

- Имало ли е момент, в който ви се е искало да махнете с ръка, да се откажете, да се занимавате с нещо друго?

- Не, никога, аз обичам това, което правя. Дори сега, като се връщам назад, си мисля, че друго не бих могла да работя.

- Каква е д-р Росманова извън работата? Какво обичате да правите, когато съблечете бялата престилка?

- За съжаление почти не ми се случва да не работя. Освен началник на отделението по неонатологията съм и консултант в болницата във Велико Търново. Имам и частен кабинет, където се опитвам да правя това късно проследяване на новородени в риск. След като преминахме на друг тип здравеопазване и достъпът до специалисти стана труден, кабинетът, който функционираше в поликлиниката за късното проследяване, бе затворен. Иначе обичам да свиря на пиано, но напоследък и това не съм правила.