Брой 49                                                  

12 - 18 декември 2008 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Проф. Кирил Мескин

 

С известния плевенски скулптор, който все още е под влияние на емоциите и впечатленията от едномесечния си престой в Япония, разговаряме за свободата и отговорността на артиста в България, за смисъла да създаваш изкуство и за призванието да си учител на младото поколение български творци.

 

Японците стояха пред

мен като пред господар

 

Проф. Кирил Мескин е роден на 23 май 1943 г. в с. Асеново, Плевенска област. Завършва техникум по дървообработване и вътрешна архитектура в Плевен, а през 1970 г. и Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий", специалност "Скулптура". След завършването си последователно е специалист-методист в отдел "Култура" в община Плевен, уредник и завеждащ фонд "Скулптура" в ХГ "Илия Бешков", главен уредник в ХГ "Дарение на Светлин Русев". От 2005 г. доцент, а от тази година и професор във ВТУ. От 1971 г. до днес организира самостоятелни и участва в колективни изложби у нас и в чужбина - Белгия, Германия, Холандия, Франция, Канада, Русия, Чехия.

По-известни негови произведения монументална скулптура са паметният знак в центъра на Плевен по повод 100 г. от обявяване Независимостта на България, паметникът-костница на загиналите руски воини от 1877 г. в град Пордим, декоративният фриз на Панорама "Плевенска епопея 1877 г". В паркова среда проф. Мескин е създал "Сътворение" от лабрадорит за колекцията на Юго Вутен в Белгия, "Слънчев трон" от мрамор и гранит за "Скулптурна колекция" на Министерство на вътрешните работи в България, "Послание" от бял мрамор в парк "Оборище" в София.

Носител е на голямата награда на Първото биенале на малките форми в Плевен през 2002 г., на наградата на Съюза на българските художници за скулптура през 1996 г. Два пъти в колектив печели втора награда при неприсъдена първа през 1991 г. в Бургас и 1996 г. в Г. Оряховица на националните конкурси за войнишки паметник.

Женен с две дъщери - Мария и Милкана, и една внучка Елица.

Интервю на
Мая ПАСКОВА

- Проф. Мескин, наскоро се завърнахте от Япония. Как се случи това пътуване?

- Моето ходене в Япония заедно с дъщеря ми Милкана беше от 10 октомври до 11 ноември по покана на колегата ми Масаджи Асага. Бяхме в префектура Ибараки в градчето Секурагала. Там е център на гранита, има цели музеи на камъка. Масаджи Асага е моторът на цялата работа. Преди години е канил различни колеги, но сега, заедно с префектурата и нашето посолство, е избрал ние да отидем там, поемайки ни всички разноски. А поводът е, че в този месец в цяла Япония тече Фестивал на културата, традициите, занаятите. В голям каталог са включени всички участници в него. Япония е затворена страна, правят си фестивалите почти сами, говорят си само японски, пазят си традицията. Ние с Милкана бяхме опит да се осъществи приятелство и с други държави. Освен нас имаше и корейци - състав от танцьори. Моето представяне беше в центъра на гранита, в който има над 300 фирми износители на гранит в целия свят. В съседство е центърът на керамиката - и там фестивал. Пак наблизо е единственото място, в което се осъществява багренето с индиго. Това е японска традиция от столетия и се прави само там. Растението, от което се извлича мастило, вирее само в този район, а самата технология е сложна и много дълга.

- Вие с какво участвахте на този фестивал?

- В рамките на фестивала моята работа беше да направя две творби от гранит и една от мрамор. Гранитът, който използвах, е от градчето Макабе, а аз съм първият българин, който го е работил. Едната ми скулптура нарекох "Послание 7" - подобна имам в София в парк "Оборище". Идеята тогава беше посрещане на ХХI век, аз сега го пренасям в Япония - един обем, който излиза от гранита с формата на яйце и символизира приятелството. Постаментът, върху който трябва да стои скулптурата, е направен от ученици в каменоделското училище в района. Другата ми работа се казва "Любов", защото използвах глаголическата буква "л". Глаголицата е един безкраен кръг, в който са поставени знаците и всеки има конкретно време, в което действа - първата буква "а" от 681 - 781 г., и така до днес, когато сме на буквата "л" във власт от 1981 - 2081 г. Тя представлява нещо като кантар и е символ на баланса ляво-дясно, добро-зло, предвижда, че в това столетие трябва да се получи едно приятелство, разбирателство и любов между хората. На гърба поисках да направят техния йероглиф за любов. Те нямат буквата "л" в тяхната азбука, а йероглифът им представлява сърце в къщичка. Третата ми работа е от бял мрамор и се казва "Японска импресия" - усещането ми за Япония, изобразено в една човешка глава.

- А дъщеря ви с какво се представи?

- Милкана нарисува доста работи туш и акварел. Голямо платно подари на хазяина. На него беше изобразила неговия характер като движещо се колело.

- С какви други впечатления останахте от Страната на изгряващото слънце?

- Посетихме много училища и детски градини. Коренно различни са от нашите. И това е трагедията на държавата ни. Там има уважение към учител и родител, към знамето и властта и към всичко останало. Почит и уважение от столетия. Чингиз хан два пъти е тръгвал за там и е потопяван от тайфуни. Това е Япония и нищо друго. Всички ученици с униформи като видят учител, падат по очи. Това е положението. При нас не можем да ги накараме нищо. То е някаква слободия, абсолютно сбърканяшка работа. И според мен някой има интерес да го поддържа, защото иначе лесно може да се оправи.

Особено впечатлен бях от една частна детска градина. Още оттам ги учат на занаят и традиции. Всичките деца с униформи - пъстри, като гъбки. Строени ни посрещнаха с добре дошли. Капелмайсторът водеше цял оркестър и парад. С друга група деца правихме заедно топчета от оризово брашно и после ги ядохме заедно. С трети участвахме в чаена церемония. В друг кът пък в миниатюрен вариант - дърводелска работилница. Цяла пожарна кола имат, по която се катерят, но им обясняват за какво служи и какво се прави при пожар. От малки вкъщи и училище ги подготвят за живота. Попитах, защото видях за пръв път такъв респект към учителя, дали това е престижна професия. Казаха - да, това е най-престижната професия, защото оттук започва всичко. Питах и каква е заплатата - около 6 хил. лв. в наши пари получава един техен учител, като ДДС-то им е 5% и за 1,50 лв. карат с газ колите си. А у нас децата се качиха на главите на учителите. Не може учителят да е на това ниво. Аз работя в университет. От моя курс две момичета, които завършиха миналата година, сега продават на Самоводската чаршия във Велико Търново. Такъв лукс никой не може да си позволи - в една държава човек с висше образование да продава боклуци.

- Само в тази сфера ли в Япония цари ред?

- Огради никъде няма, не се заключва нищо, цялата техника стои отвън. Като започнах една вечер да заключвам вратата, хазяинът ми вика - и ти като Иван Русев (предишният колега, който е ходил там). Защо заключваш? Ще ти пратя малко цигани и малко българи и ще разбереш, му отговорих. Един месец пътувахме из Япония, не видях нито една катастрофа. И нито един полицай. Имам чувството, че не се карат никога, а иначе много твърдо говорят. Като се върнах от Япония и ме започна нашенската реалност. Акумулаторът на колата ми паднал. На втората вечер ми срязаха една гума. Тръгнах за София, скапа се колата в Луковит. Наех кола под наем - една малка бричка. На връщане, пак в Луковит, ми написаха акт за това, че от фирмата не са минали на технически преглед. До вчера редовен, но на 1 декември вече не. Аз съм виновен, че не съм гледал. В една мъгла, с една счупена бричка, накрая ми написаха акт. Не искам никъде да ходя, но искам държавата да ми е нормална. Всичко започва от семейството (а тук решиха да няма семейства), от училището (а даскалите станаха продавачи или напуснаха държавата). В Германия, Холандия, Белгия, САЩ съм ходил, къде ли не, такова чудо няма. Свободата е вътрешна, не е външен признак. Това говоря и на студентите си. Преди носех брада - не ми помогна да стана по-добър. Хванете се и работете. Това е истината. Половината от колегите артисти са с външни полови белези на другия пол, сигурно и иначе се чувстват по същия начин.

- Какво е отношението на японците към чужденците?

- Имат невероятна техника, с която направих всичко много бързо. Стояха пред мен като пред господар - аз съм на повече години, с повече опит, професор съм. Двама колеги бяха непрекъснато до мен и правеха всичко възможно да ми е удобно. Полирането било губене на време и чирашка работа. Имаше опасност този гранит, който е по-мек от нашия, по-крехък, по-лесно се чупи, да стане гаф и да се счупи някой детайл. Накрая, когато видяха направеното, ме признаха за майстор.

- Японците ще върнат ли визитата?

- Вече го направиха. Понеже аз съм седмият българин през годините, участвал в техния фестивал, във външно министерство дойдоха седем японски колеги и показаха изложба там. След това заминаха да работят при Иван Русев в Илинденци две седмици.

- Откога започнахте да се занимавате с това изкуство и какво ви провокира да го направите?

- В Япония ме питаха там, където съм роден, има ли камъни. И аз отговорих, че няма нито един камък, което е истина. В Асеново е поле. Но аз от малък рисувам, обичам изкуството. Завършил съм техникум по дървообработване и вътрешна архитектура. Там попаднах на един учител - Божидар Касабов. Много художници и архитекти е изучил. Това е първият ми учител, преподаваше ми стилознание и аз съм му много благодарен. Той, както се казва, ми "върза пръста". После, след казармата, Светлин Русев имаше кръжок по рисуване в Плевен, в който и аз участвах. След това ме приеха във Велико Търново с шестица по скулптура.

- Камъкът е студен като материал, какво е нужно, за да му се вдъхне живот? Художниците го правят с помощта на цветовете...

- Хич не е студен. На цвят има по-студени и по-топли камъни, но аз работя камъни в най-топлия колорит - тъмна охра към кафяво. Много приятно се работи. Аз си го открих за себе си. Даже му викат Кирчовия камък. Вадя го от под водата в едни реки, това е дълго за разказване. Но иначе работя всичко - Света Дева Мария от Фатима е от чисто бял мрамор, при Юго Вутен е черен, в Япония гранит. Така че камъкът за мен е жива материя - всеки е различен, всеки си има характер. Както е и при хората, с човешката същност.

- Като сте пътували толкова по света, защо избрахте да работите в България, а не останахте някъде, където творците са по-добре платени и признати?

- Където е роден човек, там му е коренът. Народът е казал: дето се окучило, там се и научило. Аз съм ходил на много места, най-много месец изкарвам и ме почва носталгията. Не знам как живеят другите български колеги там. Не се живее само с пари. Вярно е, че хората са зле и затова бягат. Но аз тук си правя работите, тук си зареждам батериите. Ако съм за дълго извън България, сигурно ще се изтощят докрай. Тук ми е хубаво и се надявам до края да съм тук, винаги.

- А внушавате ли и на студентите си това?

- Да, макар че ги уча да са много информирани какво става по света. Човек не може да прави нищо, ако не е информиран. Уча ги, което е най-трудното, на самодисциплина, защото в нашата работа, за да стане нещо добре, трябва дълго да се работи, много часове да му се посветят, трудоемко е. Но най-важното, на което искам да ги науча, е да могат да мислят, да разсъждават, надграждайки наученото досега. Аз камъкът мога да го обработвам както си искам, ползвам метал, дърво и други материали. Човек трябва първо да е професионалист в занаята си. Както за да може да чете и пише човек трябва първо да познава буквите, след това идва граматиката. Така и творецът - трябва да има сериозно мислене, подход към работата, за да може като направи нещо, да впечатли. А тези, които ходят по света, остават там или се връщат и говорят големите приказки - не сме толкова добре дошли там. Защото навсякъде е препълнено с художници. В Германия, където много често съм бил, се издава една брошура, в която са събрани много имена на творци, но не видях нито едно чуждо име освен немски. Не говоря за Кристо, за големите имена като Любен Диманов, Марин Върбанов. Жалко е, че много млади хора избягаха. Не се обръща внимание на хората на изкуството, а духовността е най-важна за една нация. Няма ли дух, всичко е заминало. Аз никога не съм оставал без работа, който иска, ще успее. Много колеги казват - това е дар Божии, но занаят трябва и да се учи. Както съм казвал и друг път, не може човек да скочи два метра, ако не е тренирал. Просто не е реално. Изкуствено подсилените, прекалено рекламираните творци са като модерните сгради - лъскави отвън, а от вътре кънти на кухо.

- Вие имате ли си учител сред класиците?

- Трябва да се върви последователно, защото обикновено когато човек е млад, иска изведнъж около него да грейне, да се получат едни ореоли, често пъти иска да стъпи във въздуха и да гради нагоре. Много са го опитали преди, но не става. Всички сме били млади. И Микеланджело е бил млад, въпреки че на 24 години създава първия си шедьовър. Като всеки скулптор и аз харесвам Микеланджело и други класици, да не ги изброявам. Както и модерното изкуство от края на ХIХ век - Роден, Константин Брънкуш в Румъния, който е един от първите концептуалисти. Но модерното изкуство също е старо, защото в средата на миналия век е изчерпан този момент. Затова, ако започнем да се правим на модерни художници оттук насетне, сме остарели в посоката. Така че всяка творба си е сама за себе си ценна, ако има причина да впечатли хората - било то концептуална, абстрактна или изобразителна работа, независимо каква. Изкуството трябва да впечатлява, да вълнува и да въздейства.