Брой 47                                                  

28 ноември - 4 декември 2008 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Върбан Мончев

 

Той е един от хилядите хора с увреждания в България. В навечерието на техния международен ден - 3 декември, разговаряме с Върбан Мончев за проблемите на инвалидите, за техните мечти и желания. Както и доколко обществото вече е преодоляло бариерата и дали ги възприема като "част от себе си".

 

Достъпната среда е най-големият

проблем за хората с увреждания

 

Върбан Мончев е роден в с. Ореховица. С увреждане е от рождение. Основното си образование завършва в родното си село, след това учи две години по специалността "Часовникарство" в Банско. После работи като часовникар в "Битова техника". След разпадането на този сектор минава в частния бранш, където работи и до момента. Бил е общински съветник в предишния мандат на местния парламент в Плевен. Семеен.

Интервю на Поля ТОМОВА

- Г-н Мончев, колко са хората с увреждания на територията на Плевенска община и в областта?

- Такава статистика никъде на съществува. Някои се опитват да казват бройка, но обикновено тя е за цялата страна - някъде около 10 - 12 процента от населението са хора с увреждания. За Плевен обаче не можем да кажем. ТЕЛК е на територията на града, но през комисията минават и хора, които са от други населени места.

- Кои са най-големите проблеми на хората с увреждания?

- Най-големият проблем си остава липсата на достъпна среда. След него е общественото неразбиране на проблемите на хората с увреждания, семейството и накрая - непреодолимата бариера, която е в съзнанието на човека, получил увреждането.

- Нека да се спрем поотделно на всеки от тези проблеми...

- За достъпната среда - имаме много млади хора, претърпели някакви събития, катастрофи и стигнали до нашата нелека съдба. Тук ще отворя една скоба, за да кажа с тревога, че броят на тези хора се увеличава. Те идват при нас, но идват със своите знания. Едни са завършили икономика, други - друго, има от съдебната система... И тези хора не могат да отидат на работа по простата причина, че не могат да напуснат дома си. Домът в един момент се превръща в затвор, защото този човек не може да преодолее десетте стъпала. След това е невъзможно да се справи с архитектурната бариера в градовете... Проблемите в тази посока са много. Те започват още през 2004 г. Тогава влезе в сила една наредба №6, в която се казва, че в населеното място, когато се правят нови тротоари или се ремонтират старите, трябва да се правят подходи. Е, правят се, но не дотам. Често се изграждат, за да се отбие номерът. Гледаш чисто нова улица, в един момент има скосяване 2 см. За здравия човек тези два сантиметра са малка неравност, докато за човека с количка това е непреодолимо препятствие. Обществото това нещо не може да го проумее. Все още караме по максимата - щом аз мога да мина, другите не ме интересуват.

Друг е въпросът, че там, където има достъпна инфраструктура, някои водачи на МПС-та паркират върху подходите, защото там им е най-удобно. Минавайки по този подход, той няма да си разбие колата. Това ежедневно се вижда пред съдебната палата например. Но какво да се прави! Сезирал съм и общината, и полицията, но просто си затварят очите. Един ден след разговор разбирам на кого са колите и установих, че това са хората от една друга капсула...

- Има ли случаи, в които наистина подстъпите са направени само за да се отбие номерът?

- Има такива случаи и по тротоари, и по учреждения. Мога да посоча улица "Гренадерска", където не са направени според изискванията. Съществуват и пълни недомислици. Например II ДКЦ - подстъпът е толкова стръмен, че е неизползваем. Този подход бе направен по време на стария управител. Аз отидох при него и му казах, че съоръжението изобщо не отговоря на изискванията, а управителят ми каза: "На мен ми остава малко да работя тук. Ако бъда преизбран, ще го направя както трябва. Има обаче нова управителка и не знам по какъв начин трябва да й се каже. Тя подмина моята забележка с репликата, че това е работа на общината. Това не е работа на общината, а на ДКЦ II. В сградата на областната управа също има подход, но пък количка в асансьора не може да влезе. Е, хората да стоят във фоайето ли? Просто трябва да се преизгради наново асансьорът, което определено си струва пари и явно не могат да заделят, защото просто не го искат.

- В градовете все пак има някаква достъпна среда, в селата обаче такава няма. Не е ли много голяма разликата между хората с увреждания в града и тези в селата?

- Да, много хора в есенните и зимните месеци остават затворени. Защо? Защото и ние, хората с увреждания, понякога правим грешки.

Какво става? Един път отива този човек например при кмета, задава си въпроса - може ли нещо да се направи, кметът казва - не, и край. Затова сега Агенцията за хора с увреждания направи едни проекти, по които хората могат да кандидатстват. Но пак стигаме дотам, че семейството като отделна единица не може да направи проект, не може да кандидатства за тези пари. Нужна е компетентност.

От друга страна самите общини нямат визия. Понякога социалните работници, които отговорят за нашите хора, нямат право да се обърнат към общината и тя да създаде условия човекът да може да комуникира със света. Така че един път трябва самите хора с увреждания да бъдат по-активни и второ - има някъде недоглеждане, недомислици в социалния закон. Социалният работник, след като вижда, че този човек е с ниска грамотност, няма мобилност, трябва да бъде подпомагащото звено, което да работи и да създаде условия за по-нормален живот. Общо взето обаче сега социалният работник идва, вижда и си отива. Той не предписва, не прави нищо, за да може да помогне на човека с увреждане, дори от друга институция - не е казано, че само от социалните служби. Но социалните служби би следвало да са насочващото, свързващото звено.

- А неправителствените организации?

- Засега тези, които ги има, работят за себе си. Тук и държавата прави грешка, че в един момент тя е дала свободата тези НПО-та да работят, но не ги наблюдава както трябва. В един момент може да се източват пари от тези организации и да се демонстрира, че те правят нещо, работят за хората... Ако изстреляш една бяла ракета в небето, не осветяваш проблема, само за миг има малко светлина върху него.

- Наемат ли работодателите хора с увреждания? Случва ли се на практика това? Нали се полагат определени бонуси...

- Не се случва редовно, но все по-често започвам да чувам, че този човек с увреждания отишъл в тази фирма, другият - в друга... Но това са високоценени специалисти. Остават много други, които не могат да напуснат семейството си по тази причина, че и да иска да ги вземе някой работодател, изискванията за него са твърде големи и предлагащият препитание се плаши. А законодателят просто хвърля един закон и казва - това е. Може да се измисли и компромисен вариант в решението да се вземе такъв човек на работа. Но обикновено работодателят казва - може да си специалист, може да си лицето, което ми трябва, но в един момент аз предпочитам да си спестя главоболията...

- Нужен ли е на хората с увреждания в Плевен специализиран транспорт?

- Определено е нужен. Разбира се, по-добре е целият транспорт да бъде адаптиран за нуждите на хората с увреждания. Специализиран транспорт има в София, във Варна, той се ползва по график. Не е съвсем удобен, защото например човекът с увреждане иска да излезе в 12 часа, но тогава транспорт няма, той ще дойде един час по-късно. Т. е. специализираният транспорт решава частично проблема, но явно няма скоро всички налични превозни средства от градския транспорт да са приспособени за нас.

- Как гледате на участието във властта на хората с увреждания?

- Определено положително. Защо? Защото ние виждаме това, което здравият човек не вижда. Например тези два сантиметра, за които говорих, кой здрав човек ще ги види и ще му направи впечатление. Затова мисля, че не само е нужно, но е задължително нашите хора да участват във властта - на национално и местно ниво, да се включат във вземането на решения. И друго - когато ние участваме във властта, самата власт ще ни вижда и ще използва по-адекватно съществуващата нормативна уредба.

- Бяхте общински съветник, успяхте ли да направите нещо за тези четири години?

- Бях общински съветник в предния мандат и се водех от едничката мисъл да защитавам потребностите на хората с увреждания. Дотолкова, разбира се, доколкото е възможно един човек да пробие дупка в една много, много дебела бетонна стена, която се е изградила в мисленето към нашите хора. Да кажа, че нищо не съм направил, няма да е съвсем така. Първото, за което влязох в пререкание с властите, беше, че според тях в община Плевен не може да бъде направен асансьор за хората с увреждания, тъй като сградата била исторически и архитектурен паметник на културата. Въпреки всичко сега вече има асансьор, може да обслужва нашите хора и те могат да отидат на всяко ниво на сградата. През този мандат се направи и информационният център, който е на кота нула, там има и много хубав подход за хора с увреждания. Този подход е един от малкото, направен по всички правила. И още нещо се сещам - по мое време като общински съветник тръгна и адаптирането на тролеите, за да могат хората с колички да се качват и слизат от тях. Може да се каже също, че голяма част от обществените сгради тогава се направиха достъпни за нас.

- Преди време имаше протести на хората с увреждания. Да очакваме ли нови?

- Нови протести ще има, докато не се изпълнят необходимите условия, с които да са гарантирани правата на хората с увреждания в България. И досега не е приета у нас Европейската конвенция за правата на хората с увреждания. Защо? Защото тя вече е закон, който трябва задължително да се спазва. Сега какво имаме? Имаме едни наредби, които обаче са препоръчителни - може да се спазват, може и да не се спазват. Конвенцията ще обедини всичко това и то ще бъде облечено в цялостен закон.

- Вие и хората като вас летите със самолети, скачате с бънджи, с парашути. Защо го правите?

- През пролетта на 2007 г. се срещнах с едно момче от нашия град, което в момента живее и работи във Франция, Христо Вътев се казва. Та от приказка на приказка стана ясно, че той е решил да направи сайт за хората с увреждания. И днес така, утре, сайтът стартира, започнахме да си контактуваме с приятели, да разговаряме, да обменяме информация. Сайтът е www.network-hv.com - това е интернет страницата на хората с увреждания в България. И един ден някой подхвърли, че е видял един клип, в който един германец скача с неговата инвалидна количка с бънджи. Тогава с Христо решихме да потърсим и намерихме една фирма, с която осъществихме скокове с бънджи на Клисурския мост, около 14 човека скочиха тогава. След бънджи сковете направихме летене, тази година отново имаше бънджи, отново имаше и летене със самолети. Защо го правим? Първо, за да докажем на себе си, че и ние го можем. Да покажем на хората с увреждания, които си стоят вкъщи, че те трябва да се мъчат за излизат, защото докато не излязат, обществото няма да ги забележи и няма да се сеща, че ги има. Втората причина е - да докажем пак на себе си, че ние не сме по-различни от останалите хора. Скоковете тази година и летенето бяха част от нашия протест за достъпната среда - по-лесно ни е да скочим и да летим, отколкото да вървим.

- Имате ли някакво хоби?

- Да слушам хубава музика и напоследък да се ровя в интернет. Друго хоби е моята професия - да си намирам нещо, което някога, някъде е стояло в един ъгъл и съм решил, когато имам време, ще го хвана... Работя някой път върху часовници, които имат антикварна стойност, за да тръгнат, да им вдъхна живот.

- За какво мечтаете, какво искате за хората с увреждания?

- Мечтая да виждам хората с увреждания все повече навън, сред обществото, по улиците, за да могат и те да се насладят на това, което други хора правят за тях, да го видят. По този начин да разгърнат своя потенциал, това, което са научили, своите идеи и да ги реализират в обществото.

- А на хората, които не са с увреждания, какво бихте казали?

- Бих казал следното: в забързания делник да се оглеждат по-внимателно около себе си, да видят хората, които са покрай тях, и да забележат, че част от тях са с увреждания. Не всеки човек, край когото здравите хора минават, може да се движи с тяхната бързина. И тогава те могат да се обърнат и да попитат - можем ли нещо да направим за вас? Не - дай да ти помогна, а - нещо мога ли да направя за вас.

- Вие вярвате ли, че това ще се случи в България?

- Вярвам го, но това ще стане, като се върнат потомците на това поколение, което излезе извън пределите на България през последните 20 години.