Брой 43                                                  

31 октомври - 6 ноември 2008 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Радка Топалска

 

Като нея има още много, техните имена знаят и помнят само възпитаниците им, а професията учител днес звучи унизително. В навечерието на Деня на народните будители 1 ноември разговаряме с една начална учителка от плевенското НУ "Отец Паисий", за която тази професия не е просто работа, а призвание и любов.

Будител е термин, навлязъл в съвременния български език със смисъла на човек, който през целия си живот активно популяризира и извежда в приоритет знанието за националната история и правилната употреба на майчиния език, както и пиетета към родната култура и етнос.

 

Уравниловката на децата е пагубна,

важна е тяхната индивидуалност

 

Радка Топалска е родена на 1 януари 1964 г. в Тетевен. Веднага след завършването на начална училищна педагогика във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" през 1984 г. започва да практикува специалността си в Плевен. В ОУ "Отец Паисий" работи от 1996 г.

Омъжена, с две пораснали дъщери.

Интервю на
Мая ПАСКОВА

- Г-жо Топалска, в навечерието на Деня на народните будители вие чувствате ли се една от тях, особено във време, когато учителската професия съвсем не е на почит?

- Да. Може да звучи много старомодно и романтично. Осъзнала съм, че не мога и не искам да работя нищо друго, защото това е моето призвание. Аз не стачкувах миналата година, защото смятах, че не това е начинът, по който трябва да отстояваме позициите си и в тази ситуация потърпевшите са децата. Смятам, че не може да се говори само за пари, не може единствено те да бъдат в основата на нашата работа. Те са средствата, които ни се заплащат за положения труд и наистина са малко. Но според мен не би трябвало да гледаме само финансовата страна на въпроса, а първо да си свършим добре работата. Да дадем това, което трябва да се даде, да бъдем всеотдайни, както винаги са били учителите. Преди на тях не са им плащали с пари, а с торбички с продукти, но въпреки това те са давали всичко от себе си.

- Сега също някои учители вземат торбичките, но вече не го наричаме благодарност за всеотдайния труд...

- Смея да кажа, че познавам много колеги, които се чувстват будители и наистина си вършат работата както трябва.

- Защо професията учител днес изгуби предишния си смисъл и вече освен че не звучи престижно, е до известна степен унизителна. В университетите приемат с най-ниска оценка по тази специалност, желаещи няма. Само в ниското заплащане ли се крие причината?

- Ниското заплащане безспорно отблъсква младите хора да изберат тази професия. Но освен това ги отблъсква нагласата и отношението, което има обществото към нас. Колко пъти се случва майка да влезе в клас и да вдигне скандал, дори да посегне на учителката, че тя примерно не е разрешила конфликта между децата. Т. е. тя го е разрешила, но не по начин, по който на въпросната майка й харесва.

- И в никакъв случай не е виновно нейното дете... Какво можете да направите вие в такива случаи?

- Има начини и за разрешаването на такива проблеми - индивидуални срещи и разговори с родителите, на родителски срещи чрез някакви дейности сами да достигнат до убеждението, че те също трябва да са съпричастни към проблемите на децата си, а не да разчитат само на учителите. Разговорите вкъщи са много важни. От възпитанието в семейството тръгва всичко. Ние можем само да коригираме. Но тази корекция е възможна единствено ако позволи детето. И семейството.

- Вероятно всяко дете носи заряда на своето семейство - като поведение, реакции, речник, интереси...

- Да, всяко дете носи отличителните черти на семейството си. Възпитанието тръгва първо оттам. Тук само се социализира. Ние наслагваме, но аз съм безсилна да направя каквото и да е в положителна посока, ако нямам подкрепата на семейството. Мога да коригирам, но не мога да кажа, че възпитавам през цялото време. Този процес е двустранен.

- Имате практика да карате децата да рисуват родителите си като животни. Защо?

- Това е психологически тест. Караме детето да нарисува родителите си според вътрешното си убеждение и въображение чрез образите на животни. По този начин може да се види кой е доминантът в семейството, какво е общуването между родители и деца, приоритетът и авторитетът в семейството какъв е, как се чувства детето в тази среда.

- Как най-често децата изобразяват майките си, например?

- В предишния випуск, защото сегашните първокласници са още малки да направим този тест с тях, едно дете беше нарисувало майка си като пеперудка. Други - като зайче, коте. Даже като мечка беше изобразена една майка, но не голяма и страшна, а пухкава, мила и грижовна, като в приказките. Потресаваща беше обаче рисунката на дете, нарисувало майка си като змия.

- Как ли се е чувствало едно 7 - 8-годишно същество в прегръдката на такава майка...

- Аз бих попитала как се е почувствала майката на това дете, след като се е видяла изрисувана като змия.

- След 25 години в училище не може да не правите някакво сравнение между децата, когато сте започнала своята практика и сегашните. Променило ли се е мисленето и моженето на поколенията?

- Определено децата ни се променят и то много динамично. И колкото и да звучи нереално в днешната ситуация в страната, тази промяна е в положителна посока. Децата, които днес влизат в училище, са много по-бързо реагиращи, по-адаптивни от тези, които преди са минавали оттук.

Независимо от това, че прекрачват училищния праг с различни нагласи и с различен коефициент на интелигентност. Но пък идвайки тук, те стават по-разкрепостени в общуването си, биват стимулирани да изразяват най-добрите си качества и таланти и да ги развиват.

- Кой е правилният подход, за да може детето да обикне училището, да се чувства добре в класната стая и да учи с желание, а не по принуда?

- В центъра на нашата работа тук е детето като отделна и уникална личност. Подходът е строго индивидуален и различен. Ние държим и поощряваме различията, с които идва всяко дете, и от тази гледна точка ги приобщаваме към общността на класа. Всяко дете работи според своите възможности и интереси. В същото време това е подчинено на учебния процес и задължителния материал, който трябва да се предаде и усвои. Работата, която правим по групи, по центрове, дава възможност на децата да изявят своята същност, своята индивидуалност и в същото време да се чувстват значими, тъй като попадат там, където могат да правят нещо по-добре, отколкото в някоя друга дейност. Работата в групи ги учи да бъдат толерантни един към друг. Сутрешните срещи им дават възможност за изява в различни роли. Общуването е много важно, а така, под формата на игра, научават много неща, които са им от полза в учебния процес.

- До вратата виждам табло, където по дни всяко дете е написало името си за "Споделяне". Какво споделят най-често първокласниците?

- Споделянето развива мисленето на децата, комуникацията. По този начин слагаме едно добро начало на деня. Темите могат да бъдат различни - нещо, което притеснява детето, приятно изживяване или посещение на интересно място, сън, случки с домашни любимци. Фантазията им е неизчерпаема. Извършват се неусетно и някои дейности, свързани с учебния материал, но под формата на игра. Развива се речта, мисленето. След разказа класът задава въпроси върху чутото, заформя се диалог. Така забавлявайки се, те се учат и как да общуват един с друг. Основно правило в класа е "отнасяй се с другите така, както искаш да се отнасят те с теб." Имаме поздрав, с който се посрещаме - да погледнеш другарчето в очи, да му кажеш "здравей" и да му пожелаеш хубав ден. Това е позитивната нагласа за деня. Същото е и с писмата, които си пишем. Освен че тренират речта и се упражняват да пишат, оттам може да се разберат много неща, които ги притесняват и вълнуват, а не биха ги изказали явно пред всички.

- Може би това е успешният метод - всички учители да се отнасят към децата като към личности.

- В нашето училище го постигаме. Условията на труд тук са прекрасни и това е благодарение на директора Иван Вълков. Екипността ни е на изключително високо ниво, когато знаеш, че можеш да се опреш на колега.

- Как успявате да сте еднакви към всички деца? Не може да нямате симпатии повече към едно, отколкото към другите. Дори в семейството със собствените деца е така.

- Еднаква съм когато преподавам отпред, но съм различна към всяко дете поотделно. На първата родителска среща заедно с родителите сгъвахме еднакви бели листи хартия и уж ги изрязвахме по еднакъв начин, но всички получени фигури бяха различни. Така е с децата. Всички са различни, но ние трябва да успеем да ги накараме да покажат най-доброто от себе си. И в същото време да не ги претопяваме, да не ги уравняваме. Уравниловката у децата е пагубна. Но не бих си позволила да има толеранс към едно дете повече от друго, защото това би било обида към останалите.

- Пораствайки пред очите ви, забелязвате ли промените, които настъпват с тях?

- В първи клас ние ги караме да нарисуват автопортрет. Той е много важен като психологически тест на детето. Ако автопортретът е много дребен, свит в единия край на листа, значи това дете има проблеми със самочувствието. Цветовете също са много важни. Ако е избрало много тъмни и пастелни цветове или е неуверено, или има проблеми в семейството, с училище, с другарче. Това го кара да бъде затворено и нежелаещо да общува с другите. Има портрети, които са много мънички, но са с пълни подробности - ушички, носленце, всичко е изпипано в детайли. Значи това дете има желание за общуване, има интелектуалния потенциал, но няма самочувствието да ги изяви. И именно училището е мястото, където то може да се развие. В четвърти клас се прави още един такъв автопортрет, с който може да се сравни постигнатото.

- А следите ли какво се случва с вашите възпитаници, когато излязат от тук?

- Завършвайки четвърти клас и отивайки в различни училища, нашите ученици си личат. Те не влизат в твърди рамки, приемат различията, адаптивни са, общителни, освободени, поемащи отговорности и в същото време можещи да представят задължителния материал, включително под форма на проекти. Самата среда на класната стая, начините, по които общуват, методиката, която използваме, им дават тази възможност. И те се адаптират много по-лесно после в реалния живот.

- С какви методи се отнасяте към вашите деца? В къщи продължавате ли да "учителствате"?

- Винаги на моите дъщери съм им давала право на избор. Особено пък сега, когато станаха по-големи. Макар че това не е най-лесният вариант - да им дадеш правото на избор, вместо ти да им го наложиш. Но честно казано аз съм доста властна майка.

- Какво бихте си пожелали?

- Първо здраве и много вдъхновение, което ми дават тези малки сладкиши.