Брой 41                                                  

17 - 23 октомври 2008 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Хрисимир Димитров

 

С капитана на баскетболния отбор на "Спартак" (Плевен) разговаряме в началото на новия шампионат за целите, които си поставя съставът, за професионализма, колегиалността и приятелството в спорта, за отношенията между треньори и състезатели. 34-годишният играч е на мнение, че за активния спорт няма определена възраст, ако човек е здрав и има желание да играе.

 

“Спартак” има реални шансове за медали в това първенство

 

Хрисимир Димитров е роден на 21 юни 1974 г. в Плевен. Завършил е спортното училище "Георги Бенковски". На 17 години влиза в мъжкия баскетболен отбор на "Спартак" (Плевен), има кратък престой в ЦСКА, където отбива военната си служба. След уволнението се връща в Плевен. Това са най-славните години за отбора (тогава с името "Плама") - два пъти републикански шампиони и носители на Купата на България, победи над европейските грандове "Реал" (Мадрид), "Бенфика" (Лисабон) и редица популярни чуждестранни клубове. По това време Хриси има удоволствието да играе с двама от най-добрите баскетболисти в България според него - Цветан Антов и Георги Младенов. Това му помага да натрупа и доста опит. След това има два сезона във "Фикосота" (Шумен), преминава и през "Левски" и отново се връща в Плевен, където играе вече четвърти сезон. 34-годишното крило е дългогодишен състезател на националния отбор, преди да реши сам да се оттегли.

Семеен е, с две деца.

Интервю на
Поля ТОМОВА

- Хриси, кой те запали по баскетбола?

- Това е доста интересно. Отначало започнах да тренирам в ученическата спортна школа в Плевен, където треньор ми беше Георги Яков. Интересно е, че той е бивш гимнастик. По баскетбола се запалих от двама мои приятели близнаци, които тренираха при него. Една вечер, след като отидоха на тренировка, ме запознаха с треньора. Той видя, че съм висок и попита искам ли да тренирам баскетбол. Аз само това чаках. Трябваше да отида на кръжок по математика, но избягах и отидох на тренировка. Така започнах...

- Казват, че баскетболът като колективен спорт формира умения за работа в екип. Трябва ли обаче да има лидер в отбора?

- Според мен е задължително. Има много мачове, в които нещата са на кантар или пък в края на срещата резултатът се движи точка за точка. Тогава трябват лидери, които да поведат отбора. В по-тежки моменти пък, когато тимът изостава, е нужно лидерът да го вдигне, да го мобилизира и да го поведе.

- Безспорно сега ти си такъв лидер за своя отбор. Това учи ли се или човек се ражда такъв?

- Може би другите трябва да кажат дали съм лидер. Не мога да крия, че в отбора сега се налага да бъда такъв и в някаква степен успявам, най-вече се старая да не подвеждам момчетата и да ми имат вяра. Но в другите отбори, в които съм играл, не мисля, че съм бил лидер, били са други хора. Тогава съм бил и по-млад, но явно е имало заложено такова лидерско качество, защото тук в Плевен то се проявява. Надявам се искрено тогава, когато се е налагало, да съм го правил по най-добрия начин. И пак казвам, че най-важното за един лидер е играчите и треньорите да му вярват и това да е взаимно, за да се получат нещата.

- Как ще коментирате загубата от "Рилски спортист" в първия кръг от шампионата и тя показателна ли е за състоянието на отбора?

- В никакъв случай тази загуба не е показателна за състоянието на отбора. Тази година, за разлика от миналата, ние направихме една подготовка, по време на която изиграхме осем контролни мача. Може би като минус мога да сложа това, че всички контролни мачове бяха на чужд терен, не изиграхме нито една среща в Плевен, при положение, че залата е реконструирана, има нови кошове... Това в никакъв случай не е оправдание, но е едно от нещата. Другото - не знам, поне за себе си не мога да кажа, че е имало подценяване на съперника. При всеки един мач всеки един играч се настройва по различен начин, така че при някои от нашите играчи може да е имало подценяване и това се отрази на отбора. А подцениш ли един мач преди това, по време на самата среща е трудно да се вдигнеш. Така че може би е имало подценяване и това е жалко. Това е първи мач от първенството и трябва желанието и волята за победа да са на 100 процента. В една от контролните срещи играхме точно с "Рилски спортист" в тяхната зала и ги победихме. Може би те тогава не показаха тази игра, която показаха тук, в Плевен, и малко ни изненадаха. Но смятам, че в никакъв случай тази загуба не е фатална. Може би след нея малко спадна тонуса на отбора, но въпреки всичко мисля, че повечето от момчетата в състава са опитни и тази загуба ще я забравим. Още повече, че ни предстои тежък мач с Анталия (интервюто е взето преди срещата, която се игра във вторник в зала "Балканстрой" - б. а.).

- Какви са очакванията от тези срещи?

- Това, което ние коментираме с треньора и момчетата, е, че на първо място трябва да сме максимално спокойни и в същото време максимално концентрирани и мобилизирани. Да можем да балансираме нещата и да не се стигне до пренавиване на момчетата. Ако сме спокойни, ще можем да покажем играта, която показахме в контролните срещи преди първенството.

- Сработен ли е отборът и има ли нови попълнения?

- Роб Престън, който игра в "Левски" два сезона, е едно от новите попълнения и мога да кажа, че той може би е единственият играч, който за толкова кратко време успя да се сработи с отбора и в тренировъчния процес, и в контролните срещи. А и като човек е много готин. Така че това е едно изключително добро попълнение. Имаме и две нови момчета от Варна и с тяхното идване разполагаме на всички постове с по двама състезатели, които са конкурентноспособни и това вдига класата на отбора. За да има класен отбор, трябва да има конкуренция в тренировъчния процес.

- Имате ли добра комуникация с треньорите?

- С Дарин Великов работим вече трета година, с Тихомир малко повече. Винаги има какво да се желае. Треньорите работят с 12 играчи, това са 12 различни характери и не може всички да са на едно мнение. Нормално е някой да вижда нещата по различен начин, но ние коментираме това на тренировките. Все още нещата се напипват, не всичко е гладко, надявам се в течение на първенството да бъдем по-постоянни.

- Имате ли цел за класиране в първенството, например да сте трети...

- Ще кажа нещо, което може би няма да се хареса на някои и от моите съотборници, а може и от треньорите. Една от грешките на нашия отбор, поне откакто аз съм тук е, че не се поставят никакви такива цели, специално за спечелване на трето място, или финал ако щете, спечелването на определен брой победи. Може бе това до известна степен води до спокойствие на играчите, тъй като те не се чувстват с опрян в гърлото нож, образно казано. А и така трябва да бъде, защото баскетболът е игра, не е война и човек трябва да се забавлява на игрището. От друга страна обаче би трябвало в началото на годината да се постави някаква цел, за да може тя да се преследва през цялото време и като свърши годината да тегли чертата и да се види какво сме направили. Аз така мисля, че трябва да бъде.

- Отдавна се говори в Плевен за детска школа по баскетбол. Трудно ли е да се създаде подобно нещо?

- Че е трудно, трудно е, защото от доста дълги години не само в Плевен, но и в цяла България на детско-юношеските школи се обръща много малко внимание. Показателно е и това, че няма и много кадърни деца, които излизат, което пък доказва, че малко се работи с тях. Може би треньорите, които работят с тях, не са достатъчно информирани, нямат правилния подход и оттам идват проблемите. Мисля, че това може да се промени, тъй като започнаха да идват класни играчи и треньори в България от чужбина, изнасят се лекции, които детските треньори могат да посещават и да получават информация за развитието на детско-юношеската школа, ако щете дори и за мъжките отбори. Така че това е постижимо, но е много трудно да стане сега. Освен всичко друго, което казах, трябва да има и база, условия за подготовка и ред неща още.

- Централната и местната власт имат ли грижа за спорта?

- Подпомагането на спорта е доста трудно. Знаете, че все още няма закон за спорта и много бизнесмени не искат да дават средства не само за баскетбола, а въобще за някакъв спорт. Нашият отбор, поне в последните години, няма финансови проблеми, за което основен принос има нашият президент Цецо Антов. Той е изключително коректен, личност, която в града е уважавана и хората му имат доверие. На тази база той успява да поддържа баскетбола в града. На баскетбола в Плевен много помага и депутатът Румен Петков. Той е човекът, който ни съдейства с всичко, което може, и никога не е отказвал помощта си. Тук е моментът може би да изкажа благодарността на целия отбор за това, което Румен Петков прави за нас. Другите спортове в Плевен обаче залязват, което е много жалко.

- Има ли възраст, на която трябва да приключи кариерата на един баскетболист?

- Има случаи и на 50 години човек да играе баскетбол. Имаше един Христо Бойков, той почина, но когато беше около 50-годишен игра няколко мача, дори и аз съм играл срещу него. Няма точно определена възрастова граница, до която можеш да играеш. Всичко е свързано с това в годините как си се отнасял към тренировъчния процес, към мачовете, имал ли си тежки контузии и на базата на това ако си здрав и ако се чувстваш пълноценен, не виждам защо трябва да се откажеш на 30 или на 35 години, при положение че има още какво да дадеш и по нищо не отстъпваш на по-младите.

- С какво ще се занимава Хриси Димитров след като приключи спортната си кариера?

- Този въпрос не стои засега пред мен, тъй като не мисля да се отказвам от спортната си кариера по причините, които изтъкнах по-горе. Чувствам се добре и ще продължа да играя. Не съм се замислял с какво ще се занимавам след това. Да не казвам 100 процента, но на 99 процента треньор няма да стана, тъй като общо взето, казано на шега, няма един нормален треньор. Всичките са повече или по-малко луди по свой начин. Така че може би ще се занимавам с нещо, свързано с баскетбола, а може и с друго. Пак казвам, този въпрос не стои засега пред мен.

- Какви са интересите ти извън баскетбола? Имаш ли хоби?

- Аз за хоби време нямам. По-свободен съм през лятото един - два месеца между сезоните, така че свободното ми време е доста ограничено. Последните пет години основно съм се отдал на семейството си, когато имам време. Имам две дъщери, едната на пет години, другата на година и половина и общо взето цялото ми свободно време се опитвам да прекарам с тях. Моето семейство е лишено от присъствието ми, тъй като непрекъснато сме в пътувания, по лагери и т. н.

- Подкрепя ли те семейството ти?

- Изключително съм благодарен на съпругата ми, защото тя основно се грижи за децата. Получаваме, разбира се, и помощ от бабите, но основно жена ми ги гледа. По никакъв начин не й е лесно, но винаги е до мен, подкрепя ме. Идва на всички мачове, които се играят в Плевен, дори заедно с децата. Рядко идва при гостуванията ни, защото е трудно да се пътува с малките. Така че във всеки един момент тя ме подкрепя, да.

- Има ли приятелство между играчите в отбора и трябва ли отношенията да са по-близки?

- Не мога да кажа, че най-добрите ми приятели са от отбора. В един тим не е задължително да си приятел с всички. Ние сме колеги, ясно е, че на мачовете би трябвало да сме готови да умрем един за друг, защото с това си вадим хляба, всеки зависи от другия, това не е индивидуален спорт. Пет човека са на игрището и трябва да се съобразяваме един с друг. Аз лично съм в много добри отношения с всички в отбора. Винаги е имало една приятна атмосфера, винаги сме се шегували в съблекалнята, което за мен е задължително за атмосферата в един отбор. Така че мисля, че това приятелство, за което питате, е в рамките на нормалното.

- А трябва ли да има дистанция между играчите и треньорите?

- Мисля, че това е задължително. Аз съм на мнение, че когато си на игрището, било на тренировка, или на мач - треньорите са си треньори, играчите са си играчи. Извън залата може да има други отношения, да си говорим други неща, да има по-свободни отношения, но влезем ли в залата трябва да е ясно, че треньорът стои от едната страна, от другата - играчите. Поне аз смятам, че това е професионално.

- Какво си пожелаваш?

- Съвсем нормални неща за един спортист. Пожелавам си да съм здрав, да нямам контузии. Другото нещо, за което мечтая, откакто съм дошъл в Плевен, е да спечелим нещо повече от добро предствяне. Говоря за спечелване на медал.

- Имате ли шанс за това?

- Аз съм убеден, че специално тази година, на база подготовката, която направихме и надявам се да поизгладим още някои неща в играта си, имаме абсолютно реален шанс да спечелим медал. Конкурентни отбори има и ще стане добър шампионат, но в крайна сметка първенството е дълго и не се знае, могат да се завъртят нещата по съвсем друг начин. Времето ще покаже.

- Повече ти е взел или повече ти е дал баскетболът?

- Аз не съжалявам за нищо. Ако трябва отначало да започна кариерата си, ще се отнеса по същия начин към баскетбола. Има неща, които спортът ти взима, но и много неща ти дава. Това, което ти взима, е, че ако си професионалист се лишаваш от много неща, за да поддържаш високо ниво. Говоря за спазване на режим, ако щете и хранителен, лишаваш близките си от своето присъствие... Баскетболът обаче ми е дал много. Научи ме на дисциплина, на професионализъм, на колегиалност към играчите, не само от моя отбор, но и от този на противника, за да се получават нещата. Смятам, че така е професионално и така трябва да бъде.