Брой 40                                                  

10 - 16 октомври 2008 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Любо Нейков

 

Извън националното си турне, по настояване и покана на ученици от ПГ по лозарство и винарство и благодарение на съдействието на депутата Румен Петков, "Комиците" се развихриха на площада в Плевен пред няколко хилядна публика. В разговор с един от тях - Любо Нейков, който е родом от този край, открихме, че въпреки впечатлението, което създават от сцената - безгранично веселие и смешен нюанс във всяка ситуация, комиците гледат сериозно и отговорно на важните неща в живота.

 

След като се бориш за рейтинг, трябва да си носиш отговорностите

 

Любомир Нейков е роден на 7 февруари 1972 г. в Червен бряг. Завършва Техникум по електротехника, а след това НАТФИЗ през 1998 г. в клас по куклено актьорско майсторство. От 1998 г. до 2006 г. работи в "Шоуто на Слави" и в театрална формация "Мелпомена". От 2007 г. заедно с Христо Гърбов, Руслан Мъйнов и Кръстю Лафазанов правят предаването "Комиците". В скечовете, които играе, има и мъжки, и женски роли, измислени герои (Ем Си Фараона, Ненка), но и реални личности (Бойко Борисов, Иван Костов и др.).

От 1998 г. е семеен. Засега няма деца.

Интервю на
Мая ПАСКОВА

- Г-н Нейков, как се чувствате в Плевен?

- Както може да се чувства човек сред приятели. Много силни спомени имам - тук съм ставал 11-и на републиканско по ориентиране и въобще като ученик в Плевен съм бил през ден. Тук съм се изградил като характерче.

- Какво накара един електротехник да кандидатства в НАТФИЗ?

- Аз още преди да стана електротехник, преди да уча за електротехник, си бях на сцената. Още в училище започнах със скечове, със смешки.

- Спомняте ли си първата си роля?

- В VIII клас бях коментатор на изпит. Много смешно. Учениците ги препитват, един ги следи и се крие, а аз просто бях зад тях и го коментирах като футболен мач. Даже си пазя още снимки от там.

- А сега играете ли извън сцената?

- Да, с приятели. Намираме нещо, което ни провокира, и започваме да импровизираме. Те всъщност повечето образи така се получават. Да не давам пример с Бойко Борисов.

- В какви отношения сте със столичния кмет?

- В добри отношения сме. Той си работи и аз си работя.

- Виждате ли се често, за да го имитирате по-успешно? Външната прилика е много важна, но поведението е най-показателно. Лесно ли е да си имитатор?

- Не е необходимо да го виждам често, запечатал съм го трайно в съзнанието си. Трудно е за човек, който не ти дава храна. Но Бойко Борисов е човек, който толкова често се появява по телевизията, че ние знаем всичко за него. Той е оголил душата си, съзнанието си, ума си, всичко. И е толкова лесно да го изиграя, че няма накъде. Докато другите, които по се крият, по се пазят, поведението им едно, а всъщност са други, те са по-голяма загадка.

- А Ненка откъде се появи?

- Ненчо Илчев правеше фокуси, като ги коментираше с политически смешки. Така мина целият сезон. Аз реших, че е добре до него да има една асистентка, която да е провокатативно глуповата и провокатативна като визия. Не може да е някаква красавица и трябва да е нещо нелицеприятно. А най-нелицеприятното нещо съм аз в тези дрехи.

- Като започнахме да говорим за образи се сещам за Ем Си Фараона. Кого бихте искали да поставите на колене?

- Много са хората, които бих искал да поставя на колене. На първо място са тези, които шофират адски безразсъдно. Друг е въпросът, че все още нямаме една изградена магистрала като хората. Дано да направят "Тракия" по-скоро, огромни усилия се хвърлят и към "Хемус". Тези камикадзета по шосетата, тях бих искал да поставя на колене. На второ място бих искал да поставя на колене тези, които си хвърлят боклуците от прозорците на колите си, от прозорците на домовете си, в реката или на края на селото, оставят отпадъците си в планината. Това много ме натъжава и ме настройва негативно към нашето скромно гражданско общество. Защото, ако не пазиш собствения си двор, ако не даваш личен пример, няма как да стане. Всеки метка с пръст фаса си. Ние в нашия офис пушим навън. Купихме си пепелници и вечер си ги прибираме, за да не ни ги откраднат, а сутрин първият човек, който дойде, ги изнася. Толкова е елементарно. Е, малко повече движение трябва да направиш и да си малко по-отговорен пред себе си. Ние се опитваме да дадем личен пример на тези, които ни гледат, обичат и уважават. Да си на сцената има своите отговорности.

- Много сериозно разсъждавате, а впечатлението, което създавате от сцената, е съвсем различно.

- Наблизо има едно село Бежаново, една прекрасна река Вит минава оттам. Знаеш ли колко лета съм бил там - на палатки. Това е едно чудно местенце, има камъни, където да се печеш, да си сготвиш на огънчето. Аз обичам природата, реката, водата.

- И да готвите...

- Много! Ръцете да си измия, супа правя. Много ми се отдават манджичките.

- Запазен специалитет?

- Всякакви, само ми посочи кухнята - българска, италианска, испанска, руска, френска...

- Основен продукт?

- Домати. Дори паста да правя, гледам да е с червен сос. И с бял правя, но червения го обичам повече. Домати слагам навсякъде.

- Кога ви остава време да готвите?

- Рядко го правя, но от сърце.

- Не обичате да коментирате личния си живот, но пък жълтата преса го прави усилено. Това дразни ли ви и не е ли по-добре вместо да мълчите, да кажете истинските неща?

- Няма смисъл. Аз не съм привърженик към това да влизаш в релсите на някоя провокация. Журналистите, ако мога да ги нарека такива, от този тип медии, са провокатори и аз ги разбирам - вършат си работата, както и аз върша своята. И като знам горе-долу спецификата на моята работа, се опитвам горе-долу да разбера спецификата и на тяхната. Те нямат шанс икономически, не биха могли да съществуват, ако не изпълняват нечии интереси - провокатативно гадни.

- Но имат читатели, които ги купуват заради това, което пишат, както вашата публика ви гледа заради това, което играете...

- Да, аз никога не съм се опитвал да ги коментирам с лошо, но все пак има някакъв морал дори в правенето на такива неща. И когато започнеш да пишеш за държавни хора, минаваш границите на добрия вкус. Нека пишат за нас, за хора, които са публични, за каквото искат. Но когато вече държавността влезе в това, малко се прекалява, минава се добрият тон. Но аз не бих им отговорил. В личен разговор на всеки бих казал каквото го интересува, но така - не. Не бих им слязъл на нивото, в никакъв случай. Другото, което също ми прави впечатление, е, че вече не остана медия, която не жълтее. Докато за мен по-хубаво е, така смятам аз, да са една - две - три, където да се насочат всички усилия. А сега всеки се опитва това да го използва като инструментариум, независимо с какво се занимава.

- Като пиперът на манджата...

- Абсолютно да. А така се размива и става безинтересно.

- Като продуцент бяхте и на снимките на "Сървайвър". Как издържахте?

- Лично аз повече от два - три дни не бих седял там. Аз съм човек, който не уважава глада, макар че човешката природа е такава, че човек свиква на всичко. В това се убедих. Ние сме уникални животни. Свикваме на всичко: и на глад свикваме, и на физически труд свикване, и на нищета свикваме, и на мизерия свикваме. Много бързо свикваме и на лукс. Ние сме хамелеони, които се нагаждат към обстановката. В това се убедих и в "Сървайвър", където този сезон е най-силният и даже се коментира да кандидатстваме в международни конкурси. Уникално е на 15-ата минута участниците да запалят огън, да ги отвлича с камиони националната гвардия. Въобще беше много интересен сезон. Аз не съм привърженик на телевизионната полиция. Има конкурентни предавания, които изобщо не стават за гледане и това е най-вече до продуцентите. Но е липса на вкус - да даваш от екрана неща, които гледат предимно малки деца, и ти да казваш, че това е правилно, че хората са такива.

- Това било "представителна извадка на българското общество"...

- Това е толкова грешно. Страшно ме натъжава. Това е загубена битка, това е лош мач, провален мач и всеки, който се заиграва на тази струна, е обречен. В "Сървайвър", за наше щастие, кастингът е най-добрият в телевизионния ефир. Показват се хора с качества, показват се достойни българи. А аз смятам, че болшинството, представителната извадка на българите, е такава. За мен е това, а не онова, което ни насилват да гледаме. Е, не, благодаря, аз не мога да го гледам, то е отвратително. Голи хора, които се натискат и с глуповатото си поведение да учат малките деца на някакъв модел на поведение... Другото, което е, че телевизията, като една от властите, има и много отговорности. След като се бориш за рейтинг, трябва да носиш своите отговорности. Не казвам, че трябва да се показват само луксозните неща в живота, най-лъскавото. Но защо не? Нека младият човек, който ги гледа, да се стреми към това, а не към простотията. Нека се стреми да слуша хубава музика. Или да гледа една истинска битка като "Сървайвър" - между характери, между комбинативни умове. Човек, който израства сред простотии, вече няма правилната ценностна система, губи представа това правилно ли е, или не е.

- Но и семейството, и обкръжението също са донякъде виновни...

- Добре, какво трябва да ти е семейството, като те оставят 10 минутки сам и ти пак си пуснеш тази телевизия?

- Ако родителите ти гледат същото, явно това е нормално и хубаво.

- Аз не съм привърженик и на забраните - това няма да гледаш, онова, друго, трето. Това е липса на свобода. Не можеш малкия човек да го спреш да гледа каквото си пожелае, а да му обясниш какво гледа. Дори на порноканал да попадне, също трябва да му обясниш какво е това нещо. Защо да се забранява? Как да му създадеш вкус, като телевизиите бълват простотии. Ти искаш да гледа анимационно филмче и дори програма, която е насочена към възрастните. Защото съм и против на едно малко дете да му се говори като на дебил. Трябва да му се говори като на възрастен човек. Всяко поколение идва все по-подготвено и все по-информирано до степен, в която ти се чувстваш неловко, комуникирайки с млад човек. Изграждането на критерии е най-важното нещо.

- А "Комиците" като един вид конкуренция на "Шоуто на Слави" ли се появи?

- Не, съвсем различна е целта, идеята. Не съм искал да се конкурирам с никого. Уважавам Слави. В този екип съм работил заедно с него 9 години от живота си. Научил съм страшно много неща там, но много и не харесвам. Затова реших да направя това, което на мен ми харесва. Това, което искам да гледам аз като зрител, което аз искам да правя и мога да правя и се събрах с най-вълшебните и най-известните актьори на България, с които направихме един отбор, който ме впечатлява. Ние сме толкова заредени емоционално позитивно. Всички толкова се обичат. А това не става по изкуствен начин - ето това ти е екипът, ще работиш с тях, трябва да се обичате. Не става така. Или я има магията, или я няма. Аз категорично заявявам, че при нас магията я има. Нашето предаване е с друга насоченост, целта е само да забавляваме хората. Ние не коментираме политици или други личности, без те да имат право на реплика и да ги няма в залата. Ние ги каним, разполагаме ги отпред като вип персони и ако имаш нещо да му казваш, кажи му го в очите, за да може той да ти отвърне. А не да използваш малкия екран, за да махаш с пръст и като кисел чорап или като сърдит турист да минеш през живота ей така, смърдейки си от екрана.

- Откъде черпите идеи за скечовете?

- Като излезем на улицата виждаме невероятни образи. Онзи ден бяхме в Белене. В автобуса имаше поне половин час интерпретации и импровизации на тема едни хора, които видяхме там. Жена с една количка, която искаше да премине улицата, а мъжът я спираше. Имаше един конфликт на интереси и това беше обект на много шеги от наша страна. Така се раждат образите.

- А остава ли ви време да правите "к`вото си искате"?

- Да, остава ни време. Репетираме много, но и се забавляваме много. Срещите с нашата публика ни зареждат много. Ние обичаме да се забавляваме, но трябва да заредим и нашите батерийки, а това става от срещата с хората. Защото всеки ден ни спират по улиците и ни казват - абе вие понеже правите смешки, чакай да ти кажа сега аз нещо. И това е нашата храна за скечове. Много от скечовете ни са едно към едно такива истории. Примерно имаме едни персонажи баджанаци, с две жени, едната от които е избягала, защото не може да ги понася, и едната се явява от името и на двете. Няма да ти кажа какви имейли и колко писма получихме - да, точно така е, едно към едно, само пищурят мъжете, седят и коментират някакви неща, а ние се счупваме от работа, че и тяхната вършим. Това е един модел, който сме взели от ежедневието, макар и по-засилено и преувеличено с чувство за хумор, но хората припознават себе си, виждат комшията, роднините. Много е забавно. Много от историите вече са се превърнали във вицове. Като онзи за двамата съседи. Късно вечерта единият излязъл на терасата да изпуши цигара. Гледа: другият простира пране. Какво правиш, бе, комшу, защо не спиш? - попитал пушачът. Аз спах, когато се жених! - отговорил другият. Това е съвсем реална история.

- Това спиране по улиците понякога не дразни ли?

- Чак да дразни, не. Но понякога има разминаване с това къде си тръгнал и с каква цел и какво те посреща. Да не можеш да си платиш сметката на бензиностанцията, защото влизайки вътре всички служителки скачат и започват да танцуват като Ненка. Влизаш в магазина да си купиш продукти и на касата спират да работят и те започват да танцуват като Ненка. А все пак има и опашка зад тебе и почваш да се чувстваш адски неловко и глупаво. Това са интересни и любими неща.

- Много е важно да се чувстваш добре на мястото, където работиш, за да можеш да дадеш всичко от себе си.

- Точно така. А как да не се чувствам добре с такива комедианти. Взехме и Ненчо Илчев и Петьо Петков - Шайбата. Покрай цялата организация, покрай всички мои колеги те станаха звезди. Хората страшно много ги обичат, чакат ги, аплодират ги и ги искат на сцената. Устата също мислим да го включим в следващия сезон като актьор. Ще бъде учител, който преподава рапирайки. А самите те казват - хем си прекрасен шеф, хем си много добър приятел. Аз съм един от тях и не се отнасям с тях с тръбата по главата, а съвсем човешки. Ако има проблем, сядаме и го решаваме. А аз решавам проблемите много бързо. Не ги отлагам във времето. Това е ужасен празник за мен всеки ден. Стана една магия. Ние се срещаме, започваме да се смеем, да играем, да импровизираме и това е безкрайно забавно. Искам това забавление да го предам и на зрителите. За съжаление все пак трябват и сценарии и репетиции, защото да излизаш всеки ден на прима виста е самодейно. Ей така от улицата да те хвана - ела, играй - не става. Всъщност не че не става, но е с друго качество. Нашите неща са репетирани, анализирани, отиграни и след това вече имаш свободата да импровизираш на сцената.

- Въпреки това и на сцената пак ви е смешно и ви личи...

- Да, защото след като сме го репетирали толкова пъти и сме го анализирали, на нас ни е ясна посоката, ясно ни е какво трябва да стане и си свободен и откъм текст, и откъм съдържание да импровизираш. Едно именце да смениш, това вече е импровизация. И колегата понеже е очаквал да кажеш друго, като му го забиеш, му става смешно. И те разконцентрира.

- На публиката и това й харесва.

- Харесва й, защото вижда, че не е нагласено; харесва й, защото вижда, че е живо. Единствената формула е каквото умеем, да го правим по начин, по който забавляваме и хората. Хубаво е да мечтаем заедно и заедно да сбъдваме мечтите си.