Брой 39                                                  

3 - 9 октомври 2008 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Доц. Радка Гайдарова

 

Вече 36 години тя е отдадена на професията си - психиатър. В навечерието на международния ден на психичното здраве с доц. Радка Гайдарова разговаряме за проблемите в психиатрията и доколко промените в българската здравна система засегнаха този сектор от медицината. И още - увеличава ли се в последно време процентът на психично болните и какъв е вариантът да се предпазим от стреса в забързаното ежедневие.

 

90 на сто от

психоаналитиците

са ментета

 

Доц. Радка Гайдарова е родена на 29 април 1945 г. в Стара Загора. Средното си образование завършва в родния си град. През 1969 г. приключва обучението си в Медицинския университет във Варна. Три години работи като заводски лекар в Сливен, после в захарната фабрика в Долна Митрополия. От 1972 г. започва работа в плевенския психодиспансер в детския кабнет. През 1976 г. печели конкурс и е назначена за асистент към Медицинския университет в Плевен (тогава висш медицински институт). През 1990 г. защитава дисертация, пет години по-късно става доцент. Днес е началник на женската клиника по психиатрия към УМБАЛ "Георги Странски" - Плевен, като тази длъжност съчетава с преподавателска дейност в МУ.

Интервю на Ралица ПЕТРОВА

- Доц. Гайдарова, може би само психиатрите знаят, че 10 октомври е международен ден на психичното здраве. Защо у нас той не се чества, не се правят различни кампании?

- Международният ден на психичното здраве - 10 октомври, е въведен през 1992 г. и в другите страни се чества доста активно. Всяка една година датата е посвещавана на различни проблеми в психиатрията - на възрастните хора, на алкохолизма и наркоманията, на профилактиката на психичните заболявания. Тук обаче, в България, не го отбелязваме така. Не зная защо. А целта е да се даде повече гласност на профилактиката и опазването на психичното здраве, защото това е световен проблем. Съществуващите традиции са повече в опазване на телесното здраве, а психичното остава някакси на по-заден план. Не бива да е така, защото то никак не е маловажно. Потвърждение на това е фактът, че 90% от заболяванията се дължат на увреждания на психичното здраве, които впоследствие рефлектират върху телесното.

- На пръв поглед е много странно да се говори за профилактика на психичното здраве, защото като че ли е почти невъзможно човек да избяга от стресиращото ежедневие - в последно време именно то води до проблеми с психиката. Какво трябва да направи човек, за да не се разболее?

- Профилактиката на психичното здраве е от особено значение, особено в тази житейска ситуация, в която се намираме - на хроничен стрес, който нахлува от всички страни и рефлектира върху нас. Много често човек не може да реши проблемите си, да ги преработи, те му действат болестотворно и той развива различни кризи. Тези кризи не са незначителни и по принцип трябва да се лекуват, но хората нямат навика да търсят помощта на психиатъра. Те отиват при него едва тогава, когато се разболеят. Човек има някакъв момент, който го е довел до кризата. Тогава той се подтиска, затваря се в себе си. Това са едни много дискретни сигнални лампички, които не бива да се пренебрегват. При мен идват хора, които казват, че от години се оплакват от безсъние, от липса на апетит, от тревога. Някои дори са с много тежка тревожност. Но не знаят, че това се лекува. И се опитват сами да се справят. И когато вече накрая посетят психиатър и той им назначи лечение, си казват: колко добре се чувствам, това имало край, а аз се мъча толкова време.

Много важно е хората както са загрижени да не се простудят, така да са загрижени и за психичното си здраве - да се опитват по някакъв начин да се предпазат от стреса. Което е наистина трудно. Защото обстоятелствата те притискат. Но всеки може да се опита да ограничи негативните емоции, доколкото е възможно. Да вземем като пример една професионална среда, където изискванията са свръхвисоки, а отношението на работодателя към служителите - свръхвзискателно, строго, фростриращо. И човек не може да се справи. Всичко това в крайна сметка му се отразява болестотворно, но това не е невъзможно да се избегне. И друг пример: напоследък всички сме свидетели на бедствените ситуации вследсвие от природните катаклизми, които сполетяха населението. Много хора останаха без жилища, те са травмирани, но никой не е проследявал съдбата им после. Те си страдат, подтиснати са и толкова. И когато някой сложи край на живота си, едва тогава разбираме, че този човек е имал някакви проблеми.

- Защо хората все още избягват да търсят помощта на психиатъра, дори да чувстват някакъв прблем? Българинът не преодоля ли вече този страх, че ако отиде на лекар, веднага ще бъде нарочен за луд?

- Все още хората не търсят за помощ психиатрите, защото си мислят, че те се занимават само с психично болни. Това е наследството от миналото. На мен например ми е много приятно, когато някой дойде и каже: аз нямам конкретни оплаквания, но бих искал еди-каква си консултация. Но малцина са тези, които го правят. Нямаме културата, нямаме традициите. Но те сега се изграждат.

Психиатрите трябва да са по-достъпни за хората, да са по-близо до тях.

Тук е и ролята на личните лекари - да насочват оплакващите се към психиатрите. Трудностите идват и от тях. Аз много пъти съм им казвала, че те са първата бариера. При тях идват хората с тревожни разстройства, разказват им оплакванията си, например типични за една сърдечна невроза - стяга ме сърцето, не мога да спя, имам главоболие. И първото нещо е джипито да назначи сърдечни средства. А тревожните разстройства са с много висок процент сред населението, докато преди години ги нямаше. За съжаление не им се отделя нужното внимание, което е погрешно. Така те се задълбочават и могат да имат фатални последици. А биха могли нещата да се развият по съвсем друг начин - човек да се лекува, да се чувства добре, да ходи на работа...

- В момента България е "залята" от т. нар. психоаналитици. Как могат да се различат ментетата?

- 90 на сто са ментета, самозванци. Всеки, който е завършил някаква психология, се нарича психоаналитик. А трябва да има профил на клинична психология, защото медицинската психология се отличава от другите видове. Всеки се мисли за псиохоаналитик, а психоанализата е нещо, което се обучава в специални курсове, специализации.

Тези хора дори са опасни за “пациентите" си. Те могат да им дадат консултация, която да се окаже пагубна за тях. Свидетел съм на такъв случай. Една жена се оплакала на "психоаналитик", че всички в работата й са настроени срещу нея, което е истинско психично разстройство, а той й казал да спре да ходи на работа. Така жената се затваря вкъщи, изолира се и състоянието й се влошава.

Но не мога да дам съвет как човек да се ориентира. Като че ли хората по-често попадат на такива ментета, а не на истински психиатри. Може би обяснението е в това, че самата дума психиатър е някак стресираща, докато "психоаналитик" гали ухото, звучи по-западно.

Но всички трябва да знаят, че да отидеш на психиатър не е страшно и пациентът има права. Той ще бъде регистриран само ако желае това, никой не може да му сложи името в регистрите насила. И още: никой не може насила да го хоспитализира. Едно лице трябва да има много тежко психично разстройство, да застрашава собствения си и живота на околните - и тогава пак в болница го вкарва прокурорът, а не ние. Т. е. правата на пациентите са толкова големи, че дори когато виждам, че един човек е с явна психична болест, ако той не подпише т. нар. информирано съгласие, ние го освобождаваме.

- Какви са несъвършенствата на здравната ни система относно психиатрията днес?

- Здравната политика в България трябва да се изгради на съвсем друга основа. Да бъде многоаспектна, да не се свежда само до обучение на личните лекари. Трябва да има насищане на психолози по училищата, а не както сега - на 500 деца се пада един, който няма време да работи с тях. Затова расте процентът на наркозависимите, на зависимите от алкохол. Нужно е да се създадат центрове за превенция на самоубийствата, да има горещи линии. В Плевен сме много назад в това отношение, а в някои градове ги има.

Разликата между преди и сега е много голяма. Когато е създаден психодиспансерът в Плевен през 1951 г., е бил само с 10 легла, за да стигне през 1975 г. до 200 легла и да се водят тогава на отчет около 6 000 души. Аз съм виждала документацията на хората, работили по времето на д-р Недялка Градинарова, която от 1960 до 1973 г. е била главен лекар на психодиспансера, и съм запозната с тяхната апостолска дейност. Самите те са издирвали психично болните - по селата, по градовете, само по информация от техни близки или съседи. След което са ги вкарвали в регистрите и са ги лекували. Като млади лекари тогава вземахме по една чанта с лекарства и с картоните ги посещавахме тези хора. И те си знаеха. Така бяха контролирани. Пиеха си лекарствата, не бяха опасни за околните. Сестрите пък правеха невероятни социални анамнези, които днес не можеш да срещнеш. Те имаха най-подробна информация за човека, за неговото семейство. Сега нещата стоят далеч по-различно.

- Днес като че ли липсва контролът върху психично болните след престоя им в заведение, затова й зачестяват случаите, в които хора с проблеми в психиката стават агресивни спрямо околните и дори се стига до убийства...

- Ние имаме право да ги държим в диспансера 20 - 25 дни, после ги изпращаме при личния лекар и той прави връзката със съответния психиатър и болният се лекува. Тези, при които се вижда, че лечението ще бъде дългосрочно, ги пращаме в болници със затворен режим, каквато е например в Карлуково. След като бъдат изписани от там в по-добро състояние, никой не може да каже дали този пациент ще си пие лекарствата, за да бъде добре. Трябва да бъде следен по принцип от личния лекар, но доколко е по силите на едно джипи да прави това? Наистина липсва контролът. Значи болният получава от касата лекарства за 300 лв., а няма кой да разбере дали той ги пие. Затова е нужно мрежата да се насити с много социални работници.

Когато аз започнах работа в плевенския диспансер, той беше много добре структуриран - със съдебно-психиатричен кабинет, детско-юношески - имахме много добра диспансеризация на деца - от 3 до 18 години. Сега го закриха и децата с психични или невротични проблеми отидоха при педиатрите. Те препращат малчуганите към психиатър. Този психиатър обаче трябва да има специалност детска психиатрия и най-често се лутат между психиатри, които се занимават с възрастни, отново се връщат в педиатрията и настава пълен хаос. И така децата с психични проблеми, докато се опознаят от специалистите в детска клиника, могат да минат години.

По-стройна система от тази, която се развали, няма. И в други страни в Европа има здравни каси и общопрактикуващи лекари, но те тогава завиждаха на организацията в нашия диспансер. Явно такава е тенденцията - да бъдем като тях. Но поради това, че настъпи рязка промяна в начина на наблюдение и лечение, се получи едно междувремие, когато болните нито са там, нито са тук. И ако ме питате сега колко са болните с едно заболяване, аз не мога да кажа. А не може един психиатър да не знае колко са болните от шизофрения.

- Наблюдават ли се напоследък някакви тревожни тенденции, свъразни с психичното здраве на българите, освен нарастващата тревожност?

- Депресиите. След като по данни на Световната здравна организация през 2050 г. инвалидизацията на населението 50% ще се дължи на сърдечно-съдови и 50 процента на психични разстройства, представете си как се увеличава непрекъснато ръстът на депресиите. А те имат една особеност - че стават атипични, трудно се разпознават, могат да приличат на едно обикновено тревожно разстройство. Дори при много хора нямат външно проявление. За тези състояния се разбира едва след един разговор. Напоследък се забелязва и нов тип депресия - екзистенциалната. Но на нея просто не се обръща внимание.

Другата тревожна тенденция е, че се увеличава процентът на деменциите, на алцхаймер. През последните години се наблюдава същински скок в броя на засегнатите. Даже се говори за нарастване на заболеваемостта от 5 до 15% до 65-годишна възраст и 20 до 25 процента след 85 г. А в България кой ги хоспитализира болните от алцхаймер? Всички са по домовете си. И докато в чужбина хората имат центрове, в които да бъдат обгрижвани тези болни, то у нас за тях се грижат близките им. Което е абсурдно и голямо изпитание за децата на болния. И се чудим защо растат тревожните разстройства - колко време на подобно изпитание може да издържи един син или дъщеря?

И друго - тревожното е, че не само нацията застарява, а и светът. Това налага различни нужди. Хората овдовяват, разделят се с децата си, стават самотни. Това означава, че е нужно например да се строят домове за стари хора. Наблюденията показват, че когато възрастните са настанени в такава институция, внезапно тяхната депресивност изчезва, заедно с всички лоши мисли от рода на "ще си сложа край на живота". Т. е., за да можем да се справяме с всички нови тенденции, трябва системата да се развива динамично, да бъде гъвкава.

- Не ви ли натоварва работата? Все пак на ден преживявате много човешки съдби.

- Не, защото вече се е превърнала в ежедневие. Понякога наистина има и много тежки дни. Но аз се натоварвам тогава, когато имам при себе си един млад човек с тежко психично заболяване и виждам, че той е безперспективен и не се повлиява от лекарства. Тогава търся някакви алтернативни варианти за него и семейството му. Опитвам се да им отделям повече време за разговори. Случвало ми се е с един пациент да си говоря и час. Дори не усещам, че това време изтича. Мъчно ми е, когато понякога усещам, че дори в рамките на този час аз не мога да направя кой знае какво за пациента.

Но иначе, когато работата ти се е превърнала в призвание, няма как да ти тежи.