Брой 31                                                  

8 - 14 август 2008 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Ива Николова

 

Едва ли има плевенчанин, който да не познава смуглата, енергична и винаги усмихната Ива Николова. Дали от сцената на театъра, където тя участва в почти всяка местна постановка, или от многобройните й изяви като певица в различни формати. Наскоро тя се прочу не само в родния си град с участието си в "Пей с мен", където беше в дует с Наско от БТР. Извън професионалната сцена, но насочен към театъра, изкуството и живота, е и разговорът ни с нея - без грим и перука.

 

Театърът е преди всичко

бизнес, но му липсва реклама

 

Ива Николова е родена на 14 септември 1975 г. в Плевен. Майка й Албена Бънзарова е певица и музикален ръководител и непрекъснато води малката си дъщеря по различни музикални и театрални събития. Явно този начин на живот се отразява "правилно" на Ива и определя бъдещето й развитие. През 1994 г. завършва НУИ "П. Пипков" в Плевен с ударни инструменти при Симеон Серафимов. С театър в родния си град се занимава в една театрална трупа при Георги Енчев, а с музика - при композитора Милен Македонски. От тях разбира, че театърът е нейната съдба и че може да пее съвсем не лошо. Приемат я в НАТФИЗ специалност куклен театър. Това решава нейната съдба - да стане актриса, която пее. В плевенския ДТ "Иван Радоев" е от 1998 г. с малко прекъсване, за да се омъжи и роди дъщеря си Рут. В момента е разделена със съпруга си, но е много щастлива със своя приятел и колега Адриан.

Интервю на
Мая ПАСКОВА

- Ива, ти участваш в почти всяка постановка на плевенската трупа. Усещаш ли израстване за годините, през които работиш като актриса, и какво ти дава сцената?

- Естествено. Аз не съм избягала от Плевен. Целта ми бе да се върна тук, да остана в така наречената провинция, която вече се явява мръсна дума, но в никакъв случай не означава, че ако не си точно в столицата, не можеш да се развиеш. Защото, оставайки в столицата, ти трябва да се занимаваш с куп други неща като например сервиране на чинии, продаване на дрехи и т. н., за да успяваш да наваксаш финансово. Не може всички да са в столични театри, да са на щат или пък да участват във филми, да водят шоу програми по телевизията. Няма как за всички да има хляб. И това беше моята цел - да се върна тук, да мога да се развивам. Защото според мен това е работа, то е по-скоро удоволствие, но да кажем професия, в която се изисква опит и дори и с лоши режисьори ти можеш да учиш много неща за самия себе си, за работата, да се развиваш. Един вид ти трябват тренировки. Естествено, че се чувствам развита, не физически, а в качествено отношение. Даже този период, в който не бях в театъра, ми беше изключително полезен, тъй като тогава бях на свободна практика и играех в един детски куклен театър "Денница Арт" с едни мои приятели. Там трябваше да върша много неща, пътувахме много из България и това за мен беше голяма школа, тъй като се сблъсках с доста по-труден начин на прехранване. Тук ние в театъра сме си на щат, лежим си на заплатката. Аз играя, не мога да кажа, че не съм от представление в представление, като изключим този период, в който участвах в "Пей с мен", но оттам нататък си имаш някаква сигурност и спокойствие. Докато тогава беше много по-различно и това ми беше много полезно.

- А това спокойствие и сигурност не създават ли рутина, безразличие към работата, носене по течението?

- Това според мен зависи от човека. Ако си обичаш професията, ако си предизвикан да работиш с добри режисьори, да правиш интересни неща, ако това ти е тръпка - няма как да не стане.

- Ти си с музикално образование, специалността ти е куклен театър, а играеш на голяма сцена... Не се ли получава малко разминаване?

- В кукления театър доста се залага на музикалността и пластичността. Той вече не е зад параван, не е скучен и инфантилен, каквато е убедеността на хората, а напротив - куклените актори са пред параван, а и доста от най-известните актьори като Кръстю Лафазанов, Краси Радков, едни от най-забавните актьори, които в момента са на звездното поприще, са куклени актьори. Така че всичко си е наред.

- Коя ти е най-любимата роля или постановка, в която си участвала? Или пък такава, която няма да забравиш?

- Аз съм от тия хора, които всичко си харесват. Може да е лошо качество, но винаги си обичам ролите и с удоволствие ги играя. Много рядко ми се случва, даже не мога да се сетя, да се чудя как сега да дойда на репетиция, как да го играя това и прочие. Гледам да си правя интересни за мене нещата. Най-интересното, може би и като предизвикателство до сега за мен, е било участието ми в "Калигула". Аз нямах там никакви реплики, имах много роли, но малки. Там свирех на тимпани, танцувах, участвах като съпруга на един от патрициите. Изобщо имах да правя много разнородни неща и това беше най-любопитното за мен, понеже най-много ме е затруднило. Идвах тук събота и неделя, репетирахме с Галперин, който беше режисьор на постановката, имах мускулна треска, едва се движех и това ме предизвика да надскоча себе си.

- А коя е ролята, която най-много ти се иска да изиграеш? За мъжете задължително това е Хамлет, при теб също ли е шекспировски типаж?

- На шега казвам, че искам да изиграя Жулиета, обаче вече съм дъртичка. По принцип всяка стойностна пиеса ми е интересна. Искам да играя нещо, което има дълбочина, нещо което да е сериозно, да ме предизвика да преобърна себе си, да развия себе си, да ме затрудни, така че наистина да се наложи да мисля. Защото много от нещата, които правя, са ми - аз му викам на първа сигнална - изключително лесни, особено ако са такива по-лежерни пиесите. Нямам предизвикателства, не че не ми е приятно да ги правя. Но не ме затрудняват по никакъв начин. Така че нещо силно драматично наистина ме блазни.

- Като автор това кой ще е?

- Не знам. Мерената реч е много трудна, ако говорим за Шекспир. Макар че в НАТВИЗ с една разкошна преподавателка Вера Стефанова, Бог да я прости, работихме Шекспир. И от нея се запалих. Иначе преди това аз ненавиждах мерената реч, Шекспир е безкрайно далеч от мен, въобще не мога да си представя нещо такова да играя. Но когато работихме с нея, тя обръщаше внимание на много детайли, разказваше историята на самата пиеса, подробности, правехме диалози всеки с някой от колегите си. И понеже тя беше страшно интелигентен човек, много начетена и много интересна като актриса и като преподавател, това много ме предизвика. Но трябва наистина да работиш с някого, който си разбира от нещата. Интересно е за мен да пробвам нещо като Шекспир, нещо като стара руска драматургия...

- А има ли актьори, които харесваш, от които да се учиш?

- От чуждите не мога да кажа, защото те са познати от киното, а пък киното и театърът нямат твърде много общи неща. Татяна Лолова е един колос за мен. Има много актьори, които ми харесват, но те повечето са от старото поколение, защото това е класата, това са хората, които са играли и много в киното. Сега също има такива, но са в по-друго измерение някак. Ивайло Христов например е човекът, от когото много може да се научи.

- Има ли бъдеще българският театър според теб?

- В София българският театър се възроди, и то с пълна сила. Там хората се върнаха в залите. Не знам дали нямат "вина" за това Сашо Морфов и Теди Москов, защото те направиха едни по-различни постановки и избягаха от българското бедняшко мислене. Особено Сашо Морфов прави батални спектакли с много пари, изключително зрелищни и може би това е едно от нещата, заради които хората започнаха да се връщат към театъра. Там е пълно. Но на театъра според мен му липсва реклама, защото той е преди всичко бизнес, и би трябвало да се заложи много на нея. А има бъдеще, щом театърът досега не е умрял. А това са му го предвещавали още с появата на киното, на телевизията. Той не загина, все още съществува и хората го обичат, защото искат да избягат от ежедневието си.

- А има ли дразнеща публика?

- Има невъзпитана публика. Това е публиката, която според мен не е ходила с родителите си на театър. При тийнейджърите това винаги го е имало - хормоните бушуват и като отидат на театър те не са там, за да гледат. Но ако те имаха възпитанието, както например аз съм го имала, може би нямаше да е така. Ходила съм с майка ми на куклен театър, на различни постановки. Спомням си, бях много малка, ме водиха на Коста Райкин, което за малко дете е голямо преживяване. Това са едни огромни актьори, които виждаш на живо, а преди това си ги гледал по телевизията. Майка ми ме запозна с големия руски актьор Миронов. Това някак си създава на едно дете по-друго впечатление за театъра, а не да го водят от детската градина и то да ходи с учителките като по задължение. По този начин не се създава любов към самия театър и не се предизвиква някакъв интерес. А ако родителите имат навик, предполагам, че и детето им по друг начин ще стои в залата.

- Ти мислиш ли си за кино?

- Какво да мисля в България за кино! Кой актьор не иска да се занимава с кино. Сега, ако ми кажат ела да се снимаш във филм, аз лично много няма да се противопоставя. Ето, моята дъщеря ще се снима във филм, явно нея предпочитат за кино. Не знам как се казва филмът, но е с Ивайло Христов. Тя ще играе негова внучка.

- Как се случи това?

- То стана много случайно. Бяхме на прожекцията на "Шивачки" в Плевен и навън отидохме да поздравим продуцента Владо Шишков, който хареса много Рут. Отидохме на кастинг, избраха я и така. Надяваме се да не ни пресече котка път.

- Разкажи за "Пей с мен" - защо отиде, как беше, с какви впечатления остана?

- Отидох, защото нямаше възрастови ограничения. Това беше първият конкурс, който беше без всякакви ограничения. Аз от години исках да пробвам нещо такова, още когато тръгна "Стар академи". Но вече бях прескочила тази възраст и според мен някак си да се правя на ударена не е редно. Сега даже не очаквах нещо да се случи. Но стана. Чак като чудо ми беше, макар че Адриан - моят приятел и колега, който има много силно развито шесто чувство, още отначало ми казваше - ще минеш първи кръг, ще минеш нататък. И така стана. Разбира се, имаше тежки моменти, такива, в които исках да се откажа, и това е нормално при всяко едно такова преживяване - има емоции, има лоши моменти, има и хубави. Но с Наско нямахме никакви проблеми.

- Зарадва ли се, че именно Наско те избра? Ако беше някоя от попфолк певиците щеше ли да се справиш?

- Това не знам. Десислава например е универсална певица. Софи Маринова също харесвам. Но по принцип, когато ме питаха след първия кръг коя от звездите бих искала да пее с мен, аз даже не се бях сетила за Наско. Защото когато влезеш там, такова огромно количество народ ти се вижда, че ти вече не знаеш накъде да гледаш и не знаеш кого по-напред да видиш. И понеже с Любо се познавам от преди, а Миро и Камелия Тодорова ми бяха точно пред погледа, казах тях и Маргарита Хранова, която е изключителен професионалист - една жена, от която може много да се научи. Наско също е един от големите български гласове, да не говорим, че той е с рокориентация, което мен ме устрои перфектно, защото имахме много добро разбирателство за тематиката на песните.

- И много добре си пасваха гласовете ви...

- Някои така казват. Макар че в началото имаше малък шок.

- Не мога да не ти задам и един личен въпрос - как приемат в колектива връзката ви с Адриан? Обикновено това е дразнещо.

- Много добре ни приемат, радват ни се.

- Двамата играете много истински в камерна зала "Обичам те, Отело". Постановката ли е първопричина за връзката ви, или обратното - отношенията ви влияят на играта?

- Изключително много ни помогна, че имаше нещо още преди това. Постановката е следствие. Много ни помогна, че си имахме ние лични взаимоотношения, защото иначе се опитвах да си представя други двойки колеги, но те нямаше сигурно така добре да си паснат и така да са свободни, просто защото нямат лични взаимоотношения. Това ни помага, понякога ни и пречи, защото в работата не винаги има само служебни отношения, а като жена бих искала и да не са само такива. На мен лично малко ми е трудно, но Адриан е професионалист и той много ми помага в това отношение.

- А ако някой кофти режисьор ви противопостави в роли на сцена, ще ги изиграете ли?

- О, да. Мисля, че да. Няма проблем, Адриан е много добър актьор, така че предполагам ще се справим и двамата.

- Как се виждаш след 10 години?

- С още две деца.

- А след 50?

- С много внуци, с къща на село. Стара баба с мъжа до мен, да си копаем градинка с домати, а внуците да щъкат наоколо. Такава селска идилия. Много обичам спокойствието, домашния уют, да ми мирише на село. Аз никога не съм имала село и това винаги много ми е липсвало. Затова си мечтая за една селска аграрна идилия.