Брой 26                                                  

4 - 10 юли 2008 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Елен Колева

 

Тя е на 24, крехка, фина, с красиви светли очи. Едва слязла от студентската скамейка, шансът й позволява да се снима в един от най-успешните съвременни български филми "Шивачки" и печели наградата най-добра актриса за 2007 г. За вечната борба между провинцията и големия столичен град, за компромисите и трудностите, които съпътстват един млад човек по пътя към успеха, за приятелството, за истинските ценности и качества, които човек трябва да притежава, за да запази себе си, чаровната Елен Колева даде интервю специално за "BG Север". Тя беше в Плевен по повод последното за този сезон издание на "Лектория на българското кино", която вече втора година се провежда съвместно с вестник "Култура".

 

Прекалено благородните

хора трудно оцеляват

 

Елен Колева е родена на 31 март 1984 г. в Монтана. Баща й, който също е актьор, умира когато е съвсем малка и тя израства само с майка си. Истинското й име е Елена, но след един сън, когато е на 14 г., решава да се казва Елен. Като малка учи класически балет и свири на пиано. В училище играе в детски пиеси. Когато е на 16 години в Монтана пристига режисьор от Пловдив и я включва с малка роля в постановката "Когато котката я няма". През 2007 г. завършва актьорство за драматичен театър в класа на Димитрина Гюрова.

Снимала се е във филмите "Ден и нощ" и "Последната пастирка", в сериала "Църква за вълци", както и в късометражката "Семейна терапия", която печели наградата JAMESON за най-добър късометражен филм за миналата година. Играе и в няколко театрални постановки - "Кастинг", "Стари времена", "Когато котката я няма". Лицето й е познато и от телевизионната реклама на мобилен оператор, в която едно момче й казва: Обичам те Наталия, а тя започва да изброява мъжки имена.

За "Шивачки" на режисьора Людмил Тодоров Елен Колева получава статуетка за "най-добра филмова актриса" за 2007 г. на тазгодишните награди за българско кино. Тя играе една от трите главни роли, в другите две са Александра Сърчаджиева и Виолета Марковска. Избират я през зимата на 2005 г. Мая Бежанска, която е кастинг директор на продукцията, отива в НАТФИЗ и обикаля почти всички класове в търсене на подходящи за филма момичета. Двете се срещат случайно във фоайето на академията.

Интервю на
Мая ПАСКОВА

- Елен, това, което се случва с твоята кариера е впечатляващо - едва завършила НАТФИЗ получаваш главна роля във филм, който става хитов, а ти печелиш награда за най-добра актриса. Това не е ли малко стряскащо за едно младо момиче?

- Всичко стана много бързо при мен. Трябва да питаме Онзи горе, защото всичко е въпрос на късмет. Но дълго време ми трябваше да осъзная какво се е случило. Това наистина е първият ми голям филм. И сега вече летвата е вдигната за мен и за хората, които ще искат да работят с мен. Надявам се да ми дадат шанс. Аз ще се справя.

- Какво кроиш да шиеш оттук нататък?

- Надявам се да имам шанс да снимам, защото лично аз искам много да се занимавам с кино. През юли ми предстои да се снимам в една кратка новела към БНТ. Снимах се и в един късометражен филм заедно с Филип Трифонов. Една 14-минутна късометражка "Семейна терапия", която имаше голям успех - спечели награда за най-добър късометражен филм на JAMESON, но ми се прави нещо по-голямо от това. Евентуално репетиции в "Модерен театър". И това е най-сигурното в близките няколко месеца. Затова нека да оставим този въпрос. Но определено искам да се занимавам с кино.

- Имаш ли си режисьор, с който мечтаеш да се снимаш?

- Доста съм говорила за това нещо. От чуждите много ми допада Педро Алмодовар. Но искам да кажа, че отново искам да снимам с Людмил Тодоров.

- С какво той ти стана толкова любим?

- Може би начинът, по който кара да се чувства актьорът, по който го предразполага. Той разговаря с нас, дава ни свободата ние самите да участваме в целия този процес, а не да бъдем марионетки, които ги карат да повтарят нещо. Той ни даваше шанса да творим и много неща от филма, които не бяха заложени в сценария, сме ги създали по време на снимките.

- Във филма се разказва за три провинциални момичета, които търсят реализация в столицата. Ти си от провинцията. В този смисъл по-лесно ли ти беше да си изиграеш ролята?

- Да, само аз съм от провинцията. Другите момичета са от София. От моя гледна точка, да, по някакъв начин аз също извървях пътя от провинцията към София, макар че той не беше толкова тежък и труден като на героинята ми Елена.

- Усети ли противопоставянето столица - провинция, враждебността на големия град към момичетата, дошли от периферни точки на страната?

- Хората, които живеят в София, са си вкъщи. Когато аз дойдох да уча в София, трябваше да свикна с мисълта и да приема факта, че не съм си вкъщи. В началото живеех в Студентски град с много други студенти и това беше много трудно и тежко за мен. Тежко беше и за майка ми. Стреснах се от мен, защото Монтана е по-малък град и от Плевен. Трябваше да свикна с много нови неща, например кой автобус докъде да хвана. Но мисля, че прекалено често се спекулира с това, че момичетата от провинцията, когато отидат в София, избират по-лесния път. Аз мисля, че това е въпрос до човек, а не на месторождение.

- Но такива преломни моменти в живота на младите момичета не стават ли причина те да заменят с лека ръка невинността си за порочност, която би им осигурила по-лек и луксозен живот?

- Всеки човек може да избере сам за себе си. Мисля, че невинността човек я носи вътре в себе си. Порочността се придобива. Има хора, които се раждат добри по душа, а после обществото ги разваля.

- Това не е ли извинение?

- Пак казвам - всеки има право на избор.

- Ти би ли продала тялото си, за да получиш роля?

- Бих допуснала да се влюбя, да имам някакви чувства към човека, с когото работя, било то актьор или режисьор, тогава бих му се отдала. Но ако става въпрос да се продам, да се отвращавам от този човек и да знам, че спя с него заради някаква роля - не бих го допуснала. Това са различни неща. Чувствата не могат да се контролират, но не бих си легнала с някой само защото е режисьор и ще ме изстреля по професионалната стълбица.

- А възможно ли е в твоята професия да се постигне успех и извън столицата?

- Ако говорим за театър, да. Зависи и какво се разбира под успех. Има актьори, за които е напълно достатъчно да работят в провинциален театър. Там те се развиват, получават добри роли, харесвани са от публиката и за тях това е успех. Кино се прави за сега и за съжаление само в столицата. В София е концентрирана цялата тази индустрия.

- Нека се върнем пак на "Шивачки". На какво според теб се дължи успехът на този филм?

- Първо, говорим за реално време, не за комунизъм. Много хора могат да се разпознаят като персонажи. Второ, има действие, има развитие, не се преживява чак толкова, има определена история. Трето, жанра - има комедия, има драма, има абсурд, има всичко. Увлича те. Увлича ли те? Действието е толкова сгъстено, че ти плачеш и се смееш едновременно. Хем ти е смешно, хем ти е тъжно. Преминаваш от една емоция в друга. Нямаш време да се замислиш "тия какво искат да ми кажат". В повечето български филми няма определена история, а през по-голяма част от времето нещо се преживява. Примерно пет минути гледам как главния герой преживява нещо, ама какво - не можеш да разбереш. А тук има по малко от всичко. Може би защото три симпатични момичета участват в него до някъде го прави привлекателен. Но мисля, че успехът се дължи на разнообразието и на действието. Въпреки че много хора не го харесват и казват, че им прилича на тривиален театър, защото го сравняват с американските продукции, в които има повече екшън.

- Може би защото не искат да гледат филм, който реалистично представя действителността им. Не желаят да им се натрапва мизерията, пошлостта, грозотата на ежедневието им. Предпочитат идеализирания, спокоен и сладникав свят от латиносериалите, например.

- Много хора ми го казаха. Но има нещо друго. Много хора пък казват: това не е вярно, в 2006-а няма такова положение, хората не живеят така. Аз не мисля обаче. Вярно е. Тогава добре, защо не се направи един филм с лукс, коли, богати и щастливи хора - това, което ти казваш. Защо не покажем България от друга гледна точка? Като преуспяла държава, като хора, които са щастливи, или дори да пресъздадем драмата богати-бедни. Писна ни тази мизерия, писна ни тази реалност! Но щом като продължават да се правят такива филми, значи има защо в края на краищата. По някакъв начин явно това е болна тема, за която трябва да се говори. А пък от друга страна много момичета са ми споделяли, може и да преувеличават, че в "Шивачки" виждат себе си, откриват и в трите героини съвкупност от себе си - и в едната, и в другата, и в третата.

- Най-малкото си задават някакви въпроси...

- Да, това е най-важното. Когато излезете от този филм, да се чувствате добре, да сте си задали въпроси и по някакъв начин той да ви е докоснал. Всеки разбира коя от трите героини носи, как ще продължи живота си и какви решения взима. Какви компромиси прави със себе си.

- И трите направиха огромни компромиси.

- Да, и компромисите на Елена хич не бяха леки. Нищо, че на пръв поглед изглеждаше захлупена, както се казва. А тя се оказа голям пич. Аз искам да имам такива приятели като нея.

- Какво ти беше най-трудно по време на снимките?

- Най-трудни ми бяха така наречените любовни сцени, макар че моето събличане беше твърде оскъдно. Но в крайна сметка, когато човек е избрал тази професия, трябва да преодолее срама. Има и много други неща. Сцената с опита за самоубийството на Дора например, когато Елена я открива. Това е реакция, която няма как да се изиграе, трябва да си вътре в нещата и да ги преживееш.

- Познаваше ли се добре с другите актьори, бяхте ли си близки преди това?

- Ние живяхме заедно десет дни преди снимките. Целта беше да се опознаем, да се усетим в едни условия. Ние не се познавахме преди това. А за да бъде истинско, трябваше да свикнем един с друг. После обаче разбрах, че съм споделила твърде лични неща, което беше грешка.

- Режисьорът Людмил Филипов ти е предложил да си избереш коя от трите героини - Елена, Дора или Катя, да играеш. Защо избра Елена?

- Като реакции и емоционалност Дора ми е най-близка. Катя обаче въобще не ми беше интересна. Избрах Елена, защото ми беше най-далечна и изобщо не разбирах прекаленото й благородство и склонността й винаги да прощава. Това беше един вид предизвикателство за мен.

- Приличате ли си поне нещо с твоята героиня?

- Като същност - да. Като темперамент - не. Аз нито съм чак толкова наивна и благородна, нито съм толкова спокойна. По-нервна съм, по-експресивна, връщам на удара, когато някой ми подаде реплика моментално отговарям. Но като същност с Елена сме еднакви. Идеалист и реалист едновременно. Аз също съм такава. Но аз съм се научила в живота да реагирам по-първично поради факта, че ако реагираш като нея, не знам как ще оцелееш. Тя е малко литературен образ. Това благородство е възможно да съществува, но човек трябва да го запази за най-близките си. А за другите хора и за света, в който живееш, трябва да си по-рязък.

- А ти имаш ли в реалния живот толкова близки приятели?

- Да, да, за радост и за късмет - да! Но мисля, че имам и способността да създавам, да запазвам и да развивам приятелството с времето. Държа на хората, с които ставам приятел. Приятелството за мен не е просто за два месеца, а то се задълбочава с годините. Аз вървя с тези хора рамо до рамо по пътя си.

- Но не искаш да си като Елена...

- Не, може би, когато съм живяла в Монтана съм била донякъде такава. Обаче няма как да не се промениш, когато си в такава среда, в която трябва да оцелееш по всякакъв начин. Аз мога да съм такава, но вкъщи, мога да съм такава, но с определени хора, мога да съм такава с непознати, мога да съм такава и с теб, ако усетя, че от другата страна ще ми отговорят. Всичко е въпрос на усещане. Има хора, с които съм войнствена, има хора, с които съм благородна. Като цяло по-хубаво е да не знаят кой си, за да не си толкова уязвим. Иначе си твърде отворен, а хората обичат да те нападат. А когато си по-безкомпромисен, те си казват - о. к. и се отказват.

- Каква си мечтаеше да станеш като малка?

- Холивудска актриса от рода на Джуди Гарланд и Мерилин Монро.