Брой 25                                                  

27 юни - 3 юли 2008 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Роже Флюгелс

 

Холандският експерт е преподавател на свободна практика, с 21-годишен опит в организирането и провеждането на собствени курсове и преподаване в обучения на други организации на тема разследваща журналистика и свобода на информацията. Провежда лекции и курсове в холандски учебни заведения на тема свобода на информацията. От 2003 г. насам споделя своя опит по застъпничество за свобода на информацията в международни събития, обучавайки журналисти от Аруба, Индонезия, Молдова, Румъния, Турция.

Особено значима е съдебдната практика на Роже Флюгелс. За своите клиенти, повечето от които са медийни организации, но също неправителствени организации, социолози и частни лица, той е подал над 2 000 заявления за достъп до информация от 1990 г. насам. Резултат от тези заявления са подадените над 1 000 жалби в стотици районни и върховни съдилища. Средно един от всеки три случая, по които е работил Роже Флюгелс, са привличали вниманието на медиите, множество от тях пък са довели до нова съдебна практика. Роже Флюгелс бе лектор на среща-дискусия на тема "Местните медии и свободата на информация в България", организиран от фондация "Програма достъп до информация".

 

Достъпът до информация
в България има много
ограничения, свързани с тайни

 

Роже Флюгелс е роден на 28 януари 1956 г. в южната част на Холандия, но от години живее в Утрехт. Учил е химия и социология, но не е завършил нито едно от двете. В началото на 80-те години започва да разследва депутати, адвокати, журналисти. За нуждите на дейността си започва да използва Закона за свобода на информацията. Тази първоначална работа е насочена основно към разузнавателните служби. Впоследствите разширява дейността си и започва да се занимава с редица теми и въпроси, които засягат обществото. Не е женен, има приятелка, с която живее от 22 години. Няма деца.

Интервю на
Поля ТОМОВА

- Г-н Флюгелс, кои са най-честите проблеми, с които се сблъсквате в работата си?

- Първият основен проблем е свързан с формулирането на едно добро заявление, с което трябва да се поиска много точен, директен достъп до документите, които се искат. Вторият проблем, който трябва да се реши, е да се подаде заявление до няколко институции, така че поне една от тях да даде достъп до информацията. Такива примери има както в Холандия, така и в България. След подаване на заявлението има един основен проблем - времето. В Холандия срокът, в който трябва администрацията да отговори, е два месеца. В случай на отказ се предвиждат още три месеца за административно обжалване. Доброто формулиране на заявлението, с конкретни, точни и ясни искания за достъп до информация, както и използването на някои от тактиките за това формулиране, е решаващо за намаляването на този срок и повишаване процента на успеваемост още в тези първи два месеца. И в тази връзка - избягването на административно обжалване. Накратко - решаването на повечето проблеми, свързани с получаването на достъп до информация, е свързано с техническото формулиране на текста на заявлението, с което на практика се печели време, а това е жизнено важно за един журналист.

- Каква е разликата между България и Холандия във връзка с достъпа до информация?

- Съществуват много разлики. Първата и най-основна според мен е, че в България има много ограничения, свързани с тайни. Друга разлика е свързана с представена информация във връзка с решение да достъп. В Холандия заедно със самото решение се предоставя и исканата информация, без подписване на протоколи и без плащане на такси. Нещо, което тук, в България, е по-различно. Тук с решението не се поднася и информацията, подписват се протоколи и съответно се плащат такси. Друга разлика е това, че най-активните хора - тези, които подават заявления за достъп до информация в Холандия, са журналистите. Те са 80% от заявителите. И още нещо, което прави впечатление - в Холандия разкритията, осъществени чрез заявление да достъп до информация, водят до парламентарни разследвания. Въобще имат ефект върху политическата система, докато в България това все още не е така.

- Защо според вас в България повече граждани подават заявления за достъп до информация, а не журналистите?

- Мисля, че единствено историческият контекст може да ни даде отговор на този въпрос. Законът за свобода на информацията в Холандия е резултат от демократичните движения през 60-те години, които са движения за правата на индивида, на личността и утвърждаване на тази индивидуалност. Впоследствие законът се използва най-активно от журналистите. Докато в България Законът за достъп до обществена информация е резултат от процеса на пресъздаване на държавата след комунистическия режим. И в този процес основната движеща сила са гражданите, хората, народът и съответно логично те да са и основните ползвателите на закона.

- Как си обяснявате факта, че в държави като Франция, Германия, Италия, подадените заявления са в пъти по-малко от тези в Холадния, България и САЩ най-вече? (Годишно в Холандия има 1 000, в България - 20 хиляди, в САЩ - над 2 милиона, в Германия, Франция, Италия…- 20 заявления, бел. а.) Това означава ли, че в тези страни администрацията е прозрачна?

- Не, прозрачността в тези страни е на нивото на тази в Холандия. Има две обяснения според мен. Едното е за Белгия и Франция, другото за Германия. Обяснението за ниската цифра във Франция и Белгия е същото като за Испания, Португалия, Италия, където бургундската култура, съчетана с римо-католическата религия, не позволява на разследващите журналисти да се разгърнат и да се развият като такива.

- Някакъв самоблокиращ механизъм ли има в журналистите там?

- Да, свързан с католическата религия. Да се върна на Германия. Тук обяснението е абсолютно различно. Законът за достъп до информация на федерално ниво в Германия е отскоро, той влиза в сила 2005 г. Германия беше една от последните държави в ЕС, която прие свой закон за достъп до информация. За разлика от Франция, Белгия и другите страни, в Германия съществува култура и история на контрол от страна на гражданите. Това определя и факта, че разследващата журналистика там е много развита, на много високо ниво. Именно поради тази култура и тези традиции неправителствените организации и разследващите журналисти имат своите начини да получават информация и да налагат този контрол. През 2005 г., когато се приема закона, те на практика не се нуждаят от него, за да получават информация. Друг аспект на ниската подаваемост на заявления в Германия е този, че законът създава една много тромава, бюрократична процедура за предоставяне на достъп и освен това е много скъпо, няколко страници там могат да струват десетки евро.

- В Холандия предстоят корекции в закона по ваша препоръка. Защо се наложи да се коригира нормативната уредба и дали трябва да се направи и в България, именно във връзка с многото време, необходимо за получаване на разрешение за достъп?

- Аз направих 16 препоръки за изменение на закона в Холандия и ще спомена само част от тях. Например тези, свързани със забавянето от страна на институциите на отговорите. Аз съм привърженик на налагането на активни санкции и моето предложение за изменение е свързано именно с налагането на такива санкции в размер на 40 евро за всеки забавен ден за отговор. Друга моя препоръка е за конкретизирането на ограниченията, които съществуват в закона. Тъй като ограниченията в холандските закони са неясно дадени и трябва да бъдат по-конкретни и стеснени.

- А дали в България ще се наложат корекции в закона?

- Не разполагам с достатъчно информация, за да ви дам хубав отговор на този въпрос. В повечето страни с млади закони за достъп до информация, каквито са и Германия, и Великобритания, в първите няколко години се забелязва стремеж от страна на правителството да ограничава достъпа до информация. Едно от абсурдните предложения например във Великобритания е броят на подадените заявления за една медия да се ограничи на три годишно.

- От практиката, която имате, можете ли да посочите най-затворената институция във връзка с достъпа до информация?

- Министерство на финансите и министерство на правосъдието. Службите за сигурност са по-лесни за получаване на информация, отколкото тези две министерства.

- Кой е най-интригуващият случай във вашата практика и от решаването на кой случай сте получил най-голямо удовлетворение?

- Много е трудно, тъй като съм подал 2 000 заявления за достъп до информация по различни случаи. Ако погледнем към политическите резултати, нещо, което е имало резултат в политическата сфера, едни от най-интересните случаи са свързани с информация от разузнавателните служби, както и разкритията, свързани с кралското семейство. Най-вече във връзка с ограничаващото поведение на членове на кралското семейство, което не желаят да предоставят информация. Но ако разсъждаваме от гледна точка на гражданите, на потребителите, на журналистите, има други случаи, които са особено интересни и чиито резултати са от особена важност. Това са случаи на разкрития на съдържанието на доклади, извършени от различни инспекторати - на образованието, здравеопазването…В повечето случаи става дума за теми, които засягат голяма група хора - замърсяването на околната среда, на храните, качеството на образование. За главните редактори на медии пък има особен вид случаи, които са интересни. Такъв е случаят с предоставяне на статистика за изключени от училищата ученици в Холандия. При първото поставяне на въпроса министърът на образование каза, че трябва една година, за да изнесе информация. След една година заяви, че й трябва още време. Но в крайна сметка излезе информация. И оттогава насетне тези данни се предоставят на вестника всяка година и се разпространяват в страната.

- Има ли случаи, в които законът води до реални политически или други промени?

- Да, такъв е случаят с починали жени в една гинекологична клиника. Когато постъпи тази информация, според закона поискахме данни. Те ни бяха отказани с мотива, че по този начин се разкрива информация за лекарите в клиниката. Последва обжалване и в крайна сметка информацията бе предоставена. Във времето, докато се чакаше решението обаче, умряха още жени. Като резултат - лекарите бяха уволнени, началникът на болницата също. Принципно въпросът има два отговора. Принципът, приложен в закона, е правото за взимане на решение, което е неутрално, просто право. Но почти винаги се разкриват нередности, престъпления, корупция.…Например в резултат на подавани заявления на мои клиенти сме получили повече от 400 досиета, подадени от разузнавателните служби, и нито едно не беше изрядно, бяха с грешки. Първоначалният отказ да ни се предоставят тези досиета е издаден от неоторизирани лица, хора, които не са имали тези правомощия.

- Какво мислите за използването на скрита камера от разследващи журналисти?

- Според мен това е второ средство и е приемливо като такова, когато са изчерпани всички други средства за получаване на информация. Употребата на скрита камера или диктофон трябва да е балансирана с други методи на получаване на информация. В Холандия има богата юристпроденция по този въпрос. Има много дела, заведени срещу журналисти за такова снимане. И моето мнение е 50 на 50 - понякога журналистите губят, понякога печелят. В случаите, които губят, те използват и разчитат само на скритата камера.

- Осъзнават ли според вас журналистите своята отговорност, когато получават информация и дали не я използват, за да обслужват други цели - например да се урони авторитета на дадена личност или организация?

- Мисля, че журналистите имат чувство за отговорност. Смятам, че ако една публикация, с чиито разкрития се уронва репутацията на един човек, се базира на факти и данни и тази репутация наистина е градена на базата на корупция или на други неща, тогава отговорността за това не е на журналиста. Той просто я публикува. Въпросът е свързан естествено с информация по работа на служители в администрацията. Ако тези служители вършат работата си както трябва, то тогава всичко е наред. Но пък става дума и за отношения на тези служители с трети лица, външни лица. И тук има още една разлика между България и Холандия, що се отнася до достъпа на информация. В България един от най-често срещаните мотиви за отказ е, че се заплашват интересите на трети лица. В Холандия това ограничение не съществува и когато се предоставя информацията, в нея се разкриват и т. нар. трети лица, ако са замесени.

- Имате ли хоби?

- Най-голямото ми удоволствие е политическият дебат, след него е ходенето по планините.