Брой 21                                                  

30 май - 5 юни 2008 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Васко Жеков

 

Известният български писател, който от дълги години живее в София, но не е забравил корените си, беше се върнал в родното си плевенско село Ласкар за традиционния годишен събор на 24 май. Внушителният писател по призвание, но актьор по душа и несбъдната мечта, с широкопола шапка и неизменната си лула, отдели време специално за читателите на "BG Север", за да разкаже с типичния си цветен език интересни моменти от своята биография и от вижданията си за съвременната българска култура.

 

През седмицата

пасях писателите,

в неделя - кравите

 

Васко Жеков е роден на 9 януари 1941 г. в с. Ласкар, Плевенско. Завършил е българска филология във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий". Работил е като актьор в Плевенския куклен театър, 15 години е бил редактор и зав. отдел във в. "Литературен фронт". Секретар е на Съюза на българските писатели от 1990 до 1994 г., говорител на СБХ и директор на Националния литературен музей до 2004 г. Опитите му да ремонтира и съхрани къщата-музей на Яворов пропадат, защото музеят е продаден, а той е уволнен от министър Божидар Абрашев. От 70-те години на миналия век пише белетристика и издава 15 книги. Сред по-известните му романи са "Нощни телеграми", "Тревожни пари", "Пазачът на планетата", "Сбогом до другата война", "Приказки - четиво за възрастни" в три тома, сборници с разкази и новели. Награждаван многократно в литературни конкурси за разкази и романи.

Женен, има дъщеря Самуила.

Интервю на
Мая ПАСКОВА

- Г-н Жеков, в едно интервю казвате, че през журналистическата си кариера е трябвало дълго да се подмазвате на някой интелектуалец преди да говорите с него за голям материал. Сега как се отнасяте към медиите?

- Когато работех в "Литературен фронт" и трябваше да взема интервю и да накарам първите писатели да споделят мисли, смятах, че това е най-важно в живота на човека, най-важното в съдбата на вестника, на Съюза, на нацията - даването на интервюта. "Литературен фронт" беше официалният вестник на писателите. Години след това изданието изчезна сякаш не го е имало никога и аз разбрах колко маловажно е било всичкото това за развитието на българската култура и лично за мен.

- На колко години бяхте тогава?

- Около трийсетинагодишен. Така че отношението към журналистиката, въобще към проблемите, се мени с времето. Човек когато има бъдеще пред себе си, иска активно да участва в социалния живот и той е длъжен да го прави. Когато вече само пътят нагоре по вертикалата към Бога му остава, той надмогва тези неща, битовите, житейските и става даже по-мъдър.

- Звучи малко песимистично...

- Напротив, звучи много оптимистично. Когато един човек се измъкне от битовото, от актуалното и влезе във философското, тогава вече има едно единение с висшите сили, с Господа. Имаше една пиеса "Златна мина", в която се казваше: "Имаш ли бачо дългове, плащай си". И като разсъждаваш така ставаш наполовина философ и не ти тежи. Човек е така устроен, че в зависимост от ситуацията, в която се намира, и в годините, в които е, търси своя различна философия, която да му е угодна на него.

- Какво е отношението ви към днешните така наречени интелектуалци?

- Отношението ми към тях е такова, каквото беше и преди.

- А те същите ли са?

- Те са същите. Когато си служиш с други средства освен литературни, освен в професията, все едно да ходиш с патерици. Това са патерици, които подпират поезията на Стефан Цанев, на Недялко Йорданов. Виж, има поет с фамилията Цанев, но малкото му име е Иван. Всички, които бъркат гражданската позиция с изявата, самопредставянето, самонатрапването, са хора кариеристи, хора, които главно гледат да са добре те материално, а не да е добре литературата им. Когато бях секретар на Съюза на писателите предложих една идея, която предизвика бурен смях, а идеята ми беше велика. Имаше творчески фонд, който даваше пари на писателите - кой закъсал, кой болен, подпомагаше го материално. Аз предложих този фонд да бъде трансформиран и нищо за тялото на писателя, а всичко за книгата му. Когато се изправих със своите 132 кг и казах: нищо за тялото, това предизвика бурен смях в залата и така пропадна идеята ми.

- Днешният книжен пазар е залят с хиляди издания на различни графомани. Все пак кой трябва да оценява кое е стойностното, да отсява зърното от плявата?

- В онова време, в което ние наследихме буржоазните писатели, социалистическите реалисти дори, те бяха хора с високо морално възпитание. Те не тръгваха да плюят срещу културата, срещу устоите. Имаше един вид предаване на тези стойности от поколение на поколение. Уважение към тия, които са направили нещо. Е, освен данъка, който си плащахме - данък партийна вярност. 22% от вестник "Литературен фронт" бяха партийна вярност, но останалите - чиста литература. И сега се плащат 22%, но се казва данък добавена стойност. Тогава цензурата беше политическа, сега е икономическа. Но все пак книгата трябваше да бъде талантлива, авторът да бъде наложен като талантлив. Сега трябва да е скандален. Думата талант беше заменена със скандал. Режисьорка съблича голи на сцената най-великите женски образи, за да предизвика интереса на публиката, пише се откровено за секс, издават се криминалета, само за да бъдат четени. Шофьорът на Христо Калчев изведнъж стана писател. Калчев беше мой добър приятел и талантлив писател, но вулгарните романи го направиха популярен. Той въведе тази линия, но я въведе по един по-литературен начин. Абе не стига, че живеем непочтен, мръсен живот, трябва да го описваме, ами задължаваме и някой да ни го чете.

- Явно има кой да го чете, щом се купува...

- Това е страшното. Причината е не само в нашата действителност, а в световните пари. Всички негативни неща, които се случват, се съобщават и на човек му се отисква да е жив. Няма съпротивителни сили за нищо. Колкото повече се вихри Юлиян Вучков по телевизията да говори, колкото повече критикува, толкова повече е в услуга на управляващите. Той го знае, той, който няма нищо - спомням си как ядеше с двете ръце в стола на Съюза, той обучава нацията, защото е намерил ниша за хора, които нямат вкус. Тиражира се едно становище, че българският народ бил много грамотен. Това не е вярно. Когато станах директор на Литературните музеи, а аз бях слаб ученик, много слаб, защото исках да стана актьор и въобще не ме интересуваше учението, аз знаех много повече от прочетеното до 1958 г. от всяка една от уредничките в музея. Аз знаех стихове наизуст, знаех биографиите на писателите, защото моите учители си служеха с методата на Александър Цанков, действаща допреди няколко години. Сегашните младежи не знаят нито едно стихотворение наизуст...

- По повод литературните музеи, на които бяхте директор известно време. Скоро гледах епизод на предаването "Ясновидците", което беше снимано в къщата на Яворов. Това е болна тема за вас. Проблемът толкова ли беше невидим?

- Проблемът беше прекалено видим. В качеството ми на директор на литературните музеи аз написах отворено писмо до министър-председателя тогава Симеон Сакскобургготски от името на Яворов. Министерството не каза една дума, направиха се, че не са ми прочели статията. Аз ако бях министър и някой да ми напише така... И изведнъж "Отворено общество" искат 400 хил. лв., след това вдигнаха на милион, срещу два апартамента. Работата беше следната: Бисер Йосифов беше зам.-министър от квотата на ДПС когато тръгна да откупува Яворов от "Отворено общество". В деня 19 февруари 2004 г., 11 часа - три часа, след като е свършило поклонението пред паметника на Левски. Принудиха ме да си взема отпуск и после ме уволниха. Сега къщата все още е музей, но се чака да рухне. И е купена от верига магазини. Ще направят един хубав мол там. Не можаха да му простят на Яворов нито хайдушките песни, нито двете хубави очи....

- Няколко пъти сте кандидатствали във ВИТИЗ, казвате, че детската ви мечта да станете актьор още не е угаснала. Защо тогава не бяхте достатъчно упорит да я осъществите, отказахте се от актьорството и станахте писател?

- Питали Чудомир защо от художник станал писател, а той отговорил: изкарвам си хляба, момчета. От актьорството не съм се отказвал. Бях страхотен актьор, но не бях пластичен и не можех да пея. Затова не ме приеха. А на театрите им трябваха млади момчета, които да играят капитани и приемаха само такива. Аз бях с фигура, която трябваше да играе само цар.

- Затова пък в словото ви има голяма пластика. Описаните картини и образи са толкова живи, сякаш можеш да ги докоснеш...

- Да, аз играя, пишейки. Аз не страдам толкава, че не съм достатъчно популярен писател, колкото заслужавам, колкото че не можах да стана актьор. И до днес актьорът в мен е по-жив, отколкото писателят.

- Роден сте в плевенското село Ласкар, но от дълги години не живеете там. Какви са детските ви спомени, какво ви свързва с корена?

- Ласкар е едно сборно село, в него има родове като Татарите, Бошняците - малките и големите. Конгломерат от различни по националност хора, които са събрани на едно място. Жените вечер се събирали на конфере, което в цяла България иначе се нарича седянка. Тази дума не може току-така да прескочи само тук, ако не са я донесли отвън. Има песен, в която се пее - събрали се триста моми с дълги коси, триста ергени с копрали, от което може да се твърди, че в миналото това е бил няколкохиляден град. Основната теория е, че е кръстен на Теодор Ласкар - в ученическото издание на "История славянобългарска" на 61 стр. Паисий Хилендарски говори за него. За него говорят и Иречек и Петър Мутафчиев. Но Теодор Ласкар е от ХII век и е воювал с Калиман I и Калиман II. Има такова село в Благоевградско, има и художник Ласкар Възвъзов. Аз го питах много пъти откъде идва името му, но не можа да ми отговори. Леля му, която дълги години беше шеф на ориенталския отдел в Народната библиотека, също не можа да ми обясни. Факт е обаче, че генетичният код е запазен на хиляди километри. В една серия от "Българите" на Пламен Петров видях една съседка от Ласкар Марийчето - същата, само че малко по-млада. 1994 г. бях в Чечня на международна писателска среща в съюза на писателите татари. След мен непрекъснато вървеше един дребничък човек и си общувахме. Олег Шестински, който е завършил Софийския университет, много се ядосваше, че е българист, пък онзи се присламчил към мене. И ми викаше: Васко, не може на български, че он не разбира нищо. А пък онзи вика - я всё панимаю, я всё панимаю. Когато са били българи и татари, вас въобще не ви е имало.

- Връщате ли се често на село и какво правите там?

- Занимавам се със стопанска дейност. Баща ми след десети ноември реши, че трябва да докаже, че земеделието е нещо значимо и купи крави. И аз ходех да ги паса. Бях секретар на Съюза на писателите. През седмицата паса писателите, в събота и неделя паса кравите. Един мой първи братовчед, учител в техникум по механика, родолюбив човек, участва в един заводски клуб на почитателите на Димчо Дебелянов. Директорът искал някой да напише нещо за Дебелянов и той предложил: абе видях секретаря на писателите и го поканих, но той утре не може, ще дойде в другиден, да го отложим. Защо? - попитал директорът. - Ами утре пасе кравите. Все пак го отложиха. Кравите бяха обаче поводът да напиша "Приказки - четиво за възрастни". 12 часа на полето сам. И гледам селото - опустяло. Хората - пооскотели, карат се. Имаше пепел, много приятна, която помня от дете. Децата сега ги няма, няма ги и младите хора. Преди години в гората живееше Караконджула, в курника живееше Баба Яга, имаше самодиви... И всичко това заедно с хората и селото. Тия, които са съхранили българщината. И пасейки кравите между Ралево и Ласкар, после между Ласкар и Николаево, аз си пожелах да стана най-големия лъжец. И започнах да лъжа. Всичко това в книгата е измислено, за разлика от Елин Пелин и други писатели, които използват сюжет от фолклора. Аз си измислям.

- Те и мъдростите от Наше село са различни - хем познати, хем звучат по друг начин...

- Те са мои. В началото исках по мъдростите да я направя. Сложа очилата на полето и в една голяма тетрадка пиша. Кравите побегнат, аз хукна след тях, паднат очилата. И накрая пишех без очила с ей такива големи букви. Така че по-голямата част от приказките съм ги написал на полето с кравите. Светла Петрова, водещата на Сеизмограф, работеше в радиото. Майката на Светла много ме харесваше за зет. Жените не ме харесват, майките ме харесват. Ужас! Все за зет, а никога за съпруг. Така си останах ерген. Шегувам се, разбира се. Ама то както с бащата на Наско Сираков Петко. Разправя ми петнайсет минути, че не помни нищо, мене не помни. Абе нали вчера бяхме заедно, пихме, казвам му. Той вика: абе момче, имам частична склероза. В какво се изразява, питам аз. Като излеза от къщи забравям, че съм женен. Та Светла беше водещ в едно нощно предаване "Очевидци". Редуваха се един мъж и пет жени от радиото. И аз там веднага започнах да ги разказвам. След това ги публикувах във вестник "Континент" заедно със снимчица с моята глава в един телевизор. Издадох тази книга. Сега обаче ще издам още една. Те си стоят, написани са.

- А помните ли кое е първото нещо, което написахте?

- Първият си разказ написах още в училище и много впечатлих учителката и съучениците си. Казваше се "Сорок седем" и се разказваше за един ученик, който бил отличник, знаел много добре руски език. Отива обаче в магазина да си купува обувки и отговаряйки на въпроса на продавачката кой номер носи вместо на руски сорок семь, гордо заявява: сорак седем.

- Пожелайте си нещо...

- Да ми дадат в киното една роля да изиграя, малка.

- Каква? Има ли роля, за която винаги сте си мечтал да изиграете?

- Например крал Лир. Много ще ми подхожда.