Брой 19                                                  

16 - 22 май 2008 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Николай Скорик

Московският художествен академичен театър "А. П. Чехов" гостува на плевенска сцена с пиесата на своя патрон "Чайка" по повод Годината на руската култура в България и със съдействието на министерствата на културата на двете страни. Не беше трудно, въпреки липсата на преводач, да разговаряме с режисьора на спектакъла Николай Скорик, който с присъщата руска отзивчивост сподели интересни размисли за театъра, изкуството и призванието на актьора в днешния материалистичен свят.

 

Емоцията иска да я намериш,

да я събудиш и да разбереш

какво я е предизвикало

 

Николай Лаврентиевич Скорик е заслужил артист на Русия. Рождената си дата пази в тайна. Дипломира се като пианист в консерваторията и има успешна кариера като музикант. През 1976 г. завършва школа-студио към Московския художествен академичен театър (МХАТ) в курса на Олег Ефремов и веднага започва работа в качеството си на режисьор-стажант. От 1987 г., като режисьор-постановчик, поставя много спектакли, но знаков за творчеството му остава осъщественият през 1990 г. ярък зрелищен спектакъл "Русалка" по пиесата на Ж. Жироду, който става любим в утринниците на Художествения театър и до известна степен измества дотогавашния фаворит "Синята птица". Мястото на Скорик в прочутия МХАТ се определя и от сътрудничеството му с Олег Ефремов. Скорик му помага освен като режисьор и като консултант в музикалните решения на постановките "Чайка", "Вишнева градина", "Три сестри" и др. След смъртта на Ефремов, Скорик довел до край последния му замисъл - спектакъла "Сирано де Бержерак", а в 2001 г. възстановява на сцената на Художествения театър ефремовската "Чайка" с младите актьори от трупата. На афиша и до днес стои името на Олег Ефремов до това на Николай Скорик.

Интервю на
Мая ПАСКОВА

- Николай Лаврентиевич, разкажете нещо повече за себе си, по-любопитни факти от своята биография, които биха ни помогнали да разберем що за човек сте?

- Ами може би е любопитно, че моята първа професия не беше свързана с театъра. Аз съм завършил консерваторията с пиано. Бях много добър музикант. Изнасях концерти, участвах в много конкурси, носител съм на не една и две награди. После случайно попаднах на кастинг в театралния курс на Олег Ефремов. Бяхме страшно много хора. Трима от нас никога преди това не се бяха занимавали с театър. И той взе мен - музиканта. Оказа се, като че ли цял живот бяхме работили заедно. Мислехме в една посока, допълвахме се. Той обичаше да работи с мен и аз съм му благодарен за всичко, което ми е дал и на което ме е научил. И така - завърших режисура при Ефремов, който е автор на този спектакъл и сега аз съм единственият от випуска в него. А спектакълът "Чайка" е уникален, един от най-древните жители, ако мога така да го нарека, на нашата сцена. Естествено имам и свои спектакли, а също и съвместни с моя учител Ефремов, чеховски спектакли в МХАТ. И когато ме питате какво най-много обичам да правя, аз отговарям - чеховски спектакли с артисти от МХАТ. И приказки за деца. Имам свои самостоятелни спектакли, един от които е приказката "Русалка" на Жироду. Тогава на сцената излязоха цяла плеяда млади артисти, които сега са звездите на МХАТ - Миронов, Машков и много други известни актьори, които се изявиха за първи път в този спектакъл. Преди два месеца ние го изиграхме за петдесети път. Тази пиеса преживя невероятен фурор още с появяването си на сцена. И досега интересът към нея все още не е угаснал. И това ме прави много радостен. Имам и друг спектакъл, който е по произведение на Ибсен. Той беше признат от норвежката критика като спектакъл за годината "Ибсен зад граница". Няколко пъти бях участник в Ибсенските фестивали, но по-добре стига сме говорили само за мен.

- Разкажете нещо повече за учителя си Олег Ефремов. Въпреки че вече той не е между живите, на афиша на "Чайка" още стои неговото име като постановчик, макар че вие сте режисьор на възродената пиеса...

- Ако започна да разказвам за Ефремов, това ще бъде един много дълъг разговор. Учител - това казва всичко. Той беше човек, който винаги мислеше първо за съдбата на световния театър, а после и за мястото на театъра, който оглавяваше като неизменна съставна част от голямото изкуство. Той отчиташе голямото влияние на театъра през целия ХХ век. И успяваше да го управлява по начин, който да осигури достойно място на МХАТ в него. Ефремов винаги съотнасяше всички постъпки и събития, които се случваха в неговия театър, с реакцията на публиката. С това, какъв ще бъде отзвукът, той отчиташе дали дадената театрална постановка е събитие за зрителите, дали е успял да направи от нея еталон, на който да подражават другите и по който да равняват техните постижения. Когато бяхме с този спектакъл - "Чайка", на международен фестивал в Япония, с него отчетохме, че той е на нивото на най-добрите световни постижения. Когато бяхме с други Чеховски спектакли в Ню Йорк, "Ню Йорк таймс" писа: "Това чудо може да се види само веднъж на сто години. Невероятната игра, която показаха руските артисти". Това беше и целта на Ефремов - да възроди и да запази тези неща, които направи Станиславски преди сто години.

- Разкажете на българските читатели за Московския художествен театър - как е създаден, какво го е направило толкова известен и ценен по света.

- Московският художествен театър е основан през 1898 г. от Константин Станиславски и Владимир Немирович-Данченко. За негово начало се счита обаче срещата между двамата в едно кафене на 19 юни предходната година. Първата постановка е "Цар Фьодор Иванович" от Толстой, която се играе на 14 октомври 1898 г. на сцената на Ермитажа. До 1901 г. носи името Художествен общодостъпен, но след това втората думичка се премахва с цел ориентацията към демократичния зрител да остане един от принципите на МХАТ. Ядрото на трупата съставят ученици на Немирович-Данченко от драматичното отделение на Музикално-драматичното училище към Московското филхармонично общество и участници в спектакли, ръководени от Станиславски в Обществото на любителите на изкуство и литература. Много известни руски актьори играят за първи път именно на сцената на МХАТ. Още от раждането си нашия театър започва да поставя предимно пиеси на Чехов. Всичко, което той е написал, се е играло на сцената на театъра. В работата по тези спектакли пък се сформира един нов тип актьори, които предават тънко психологията на героя, и принципно нова режисура, която създава общата атмосфера на спектакъла. МХАТ е първият театър в Русия, който осъществява реформа в репертоара, създава собствен кръг от теми и ги разработва последователно от спектакъл в спектакъл. Принципите на мхатовската школа от 1924 г. се преподават в създадената специално за целта Студия към МХАТ. Оттук излизат много актьори и режисьори, които са признати за истински майстори на театралното изкуство.

- "Чайка" е знаков текст в световната драматургия, поставят я почти всички театри - малки и големи, с различен потенциал и с различен успех. Какво е характерно за Чеховската драматургия и какво я прави привлекателна, предизвикателна и трудна за поставяне на сцена?

- Пиесата "Чайка" става едва ли не най-важната в световната драматургия на ХХ век. Олег Ефремов я поставя традиционно, по начин, по който възможно най-точно е предадена дълбочината на текста. Възобновявайки пиесата през 2001 г., ефремовската дълбочина не беше засегната, но й се вдъхна втори живот благодарение на младите актьори на сцената. Спектакълът задиша в ритъма на днешния ден чрез всеотдайната игра на тези младежи. И именно те заслужават почитта на публиката.

- А търпят ли Чеховските пиеси осъвременяване, интерпретации, свобода на изразните средства - режисьорски, актьорски, сценографски?

- Да се осъвременяват нещата за този театър е противопоказно. Да облечеш в съвременни, модерни дрехи актьора, това не означава съвременен прочит на пиесата. Важното е спектакълът да бъде жив, да се усеща, че диша. Тогава в него днешните млади хора, артистите, които правят спектакъла, ще го изиграят съвременно. Защото те са част от днешното общество, заредени са с енергията на днешния ден, носят положителните и отрицателните емоции от улицата, дома и работата си именно днес и сега. Така че те, дори без да искат и без да го осъзнават, ще покажат днешните проблеми и ще изиграят съвременни акценти в пиесата. Да облекат или преоблекат този-онзи на сцената, това е глупост. Главното е вътрешността, духът на спектакъла. Да се предаде живият човешки дух, както казваше Станиславски. Това беше издигнато и като девиз на театъра. Разбирате ли ме като ви говоря на руски?

- Да, разбирам ви.

- Понякога, когато се развълнувам и започна разпалено да обяснявам нещо, забравям кой насреща ме слуша и че вероятно трудно разбира моя език. Когато бях в Италия и говорих пред студенти, така се бях увлякъл, че те седят срещу мен с такива зяпнали уста. Изведнъж ми светна, че те не разбират руски език. А в същото време аз също не обичам да ми говорят по чуждоземски. Когато вляза в български магазин и, разбирайки че съм чужденец, започнат да ми обясняват на английски, аз им казвам - по-добре на български ми говорете, по-добре ще ви разбера.

- В трупата ви има много млади актьори. Какво изисквате от тях, какви качества според вас трябва да развиват, за да станат наистина успешни?

- Странно ми е, когато се казва, че младият актьор, за да стане наистина добър, трябва да има голям талант. За мен не това е най-важното. Трябва да бъде способен, това е безспорно. Но по-нататък има други неща - актьорът трябва да се замисли върху това, което играе, да се вълнува, да не е равнодушен към случващото се около него. С това съм длъжен да се съглася. Най-главното качество, което един актьор е длъжен да притежава, това е да умее да събуди истински емоции, да не преиграва, да не лъже публиката за емоцията си. Емоцията иска да я намериш, да я събудиш и да стане ясно какво я е предизвикало. Защото ние в днешния забързан и озверял свят така се научихме да лъжем, да губим своите истински емоции, че вече не е ясно какво точно преживяваме. Крием чувствата си и от най-близките, какво остава за непознатите, за публиката. Мисля, че това е причината в театъра да става все по-трудно да привлечеш и да задържиш публика. Зрителят иска да види нещо истинско, макар да знае, че това е художествена измислица. И актьорът трябва да му предаде емоцията, за да го развълнува и да го спечели.

- Вие като музикант по професия, пренасочил се към театралното изкуство, сигурно можете да кажете по какво си приличат и по какво се различават те.

- Московският художествен театър е най-музикалният театър на света. Не само в прекия, примитивен смисъл на думата, че в спектаклите са включени много музикални моменти. Самата структура на постановките е така построена във времето, че вече е създаден нов термин - мхатовска пауза. Това е един период от време, когато актьорите са на сцената и мълчат. Няма думи. Както в музиката. Кое е ценното в музиката - това, че в музиката няма думи. Няма думи, а ти плачеш. В друг момент музикантът или оркестърът започват да свирят нещо друго - и ти се смееш. И ако успееш да оцениш това в актьорската игра, е много ценно. Безмълвният живот на сцената, който кара хората да плачат и да се смеят. При Чехов е точно така. На пръв поглед абсолютно нищо не се случва. Нищо не се променя, няма драматизъм, няма изблици на страсти, конфликти и бурно изразяване на емоции. Хората просто носят дрехите си, а в това време се рушат съдбите им. Това сродява театърът с музиката. Най-важното не може да се каже с думи. То трябва да се усети с душата.

- Какво е отношението на руската публика към театъра и към изкуството изобщо? В България едва през последните години започва да се забелязва връщане на публиката в залите, след масовия отлив и безразличие към духовното, което продължи повече от 10 години...

- Театърът в Русия също е в сложна ситуация. За това защото върху зрителя се изсипа буквално някаква помия - кич отвсякъде, достъпни зрелища по телевизията и киното, масов наплив на комуникациите и Интернет. Много и много евтини съблазни. Животът ни се превърна в живот на страстите. А те са предназначени за потребители на най-ниско, примитивно равнище. Хората абсолютно отвикват да мислят. Преди в този театър, визирам МХАТ, актьорите живееха, разбирайки, че от това как ще изиграят Достоевски например, зависи реакцията на зрителя - дали той ще дойде на постановката, ще повтори ли или няма да се върне никога повече. Или пък публиката ще излезе на демонстрация. Зрителят идваше и очакваше как актьорите ще изиграят Достоевски. И артистите разбираха, че ние градим съдбите на хората. Това е истинското призвание на артиста. А сега зрителите очакват повече зрелище, развлечения. И у нас е така. И да привлечеш, да задържиш младия зрител в художествения театър, за да гледа той главно защото го е привлякла не външната пъстрота, а мисълта, посланието, което носи спектакъла, да се замисли за своя живот сега, за да не стане после късно, е много трудно. Всичко става все по-трудно и по-трудно да се прави. Аз мисля, че тези проблеми сега са навсякъде. Казвали са ми, че по подобен начин стоят нещата и в Италия, и в Норвегия. Мисля, че това са световни проблеми. И не зависи само от прозаичната страна като финансови възможности на публиката. Билетите за театър у нас също станаха скъпи, но ние поддържаме една малка сцена, където билетите са на достъпни цени. Там експериментираме, но и съхраняваме мхатовските традиции. Все едно театърът е жив, щом традициите са живи. В истинския смисъл живи традиции, а не мъртви.

- Запознат ли сте с театралното изкуство в България, познавате ли се с български актьори и режисьори?

- Слабо познавам българския театър, за което съжалявам. Връзките в момента са прекъснати и са много сложни. Не знам защо.

- Какви са впечатленията ви от Плевен и какво очаквате от плевенската публика тази вечер (интервюто е взето преди спектакъла - б. а.)?

- Имате забележителен театър. На мен толкова много ми хареса сградата, макар че тя е много по-малка от нашата. И за това ние имаме доста проблеми с декора. Наложи се да го решим по начин, по който никога не сме играли. Всичко се получава едно върху друго. Но ще се справим. А когато артистите влязоха в залата, те ахнаха. Много им хареса. В Плевен сме само една вечер, но дружеска вълна ни залива отвсякъде - с когото и да заговориш, ти отвръща топло. Убедени сме, че зрителите ще ни разберат.