Брой 14                                                  

4 - 10 април 2008 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Рангел Вълчанов

 

Големият български актьор, режисьор и сценарист присъства на кинолекторията в Плевен, на която бе представен новият му филм "А днес накъде?", който след 20 години продължи култовото заглавие "А сега накъде?". Провокативният творец даде специално интервю единствено за читателите на "BG Север".

 

Човек не разбира

какво загубва,

научавайки нещо

 

Рангел Вълчанов е роден на 12 октомври 1928 г. в село Кривина. Завършил е театрална режисура в класа на проф. Боян Дановски във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" през 1953 г. Работи в СИФ "Бояна" от 1952 г. като асистент-режисьор и режисьор. Дебютира с филма "На малкия остров" - 1958 г., който и до днес си остава един от ненадминатите шедьоври в българското кино. Това е първият наш филм, който получава международно признание. Широко известни са "Инспекторът и нощта", "Вълчицата" с оригиналността на художественото мислене на Рангел Вълчанов. От 1970 до 1972 г. работи в Чехословакия, където заснема "Лице под маска" и "Шанс". После отново в България продължава да изненадва с нестандартните си решения в "Следователят и гората", "Лачените обувки на незнайния войн", "За къде пътувате?", "А сега накъде?". През юли 2006 г. започва дългоочакваното продължение на филма "А сега накъде?" - 20 години по-късно със заглавие "А днес накъде?"

Избран от кинематографичната общност за режисьор номер 1 на България за ХХ век. Член е на Европейската филмова академия. През 1967 г. получава званието заслужил артист, а през 1981 г. народен артист.

Баща на актрисата Ани Вълчанова.

Интервю на
Даниела ДОЧЕВА

- Г-н Вълчанов, сбъдната мечта ли е продължението на култовия филм "А сега накъде?"

- Не, не е това, не е мечта. "А днес накъде?" е рекапитулация по-скоро. Героите се събират, за да видят до къде са я докарали, като са минали 20 години. Някои са се попроскубали, поразочаровали са се, или са се възторгнали - все едно, няма значение. Те разбират дали някои неща, които преди са били само мечта, са станали, или не са - всъщност това е основата на филма. Цялата енергия е едно възпоменание и неговата организация е да бъде коктейлно-възпроизвеждаща - малко носталгично, малко тъжно. Поколението, за което става въпрос, според мен е най-жертвоготовното, независимо кой е успял и кой не, защото на 20 години им прекъснаха тяхната заблуда на пубертета като Новото време смени ценностите, без да са завършили предишните. Аз бях тогава на 60 години и ми беше по-лесно да изпитам едно интелигентно самомазохистично преживяване: ето, животът започва, макар и късно, но аз съм си изградил нещата. А това ново поколение се оказа, че няма ценности. Но те имаха цялото напрежение да усвоят новите неща. Вижте какво, това си е една чиста шизофрения. Не можеш ти да смениш в един живот погледа за света. Човек пее една единствена песен от раждането си - само малко сменя текста. И независимо дали тия хора имат повече пари, или по-малко, дали имат повече деца, или по-малко, или нямат деца - една и съща е шизофренията според мен за всички тях. Може би те ще създадат един нов тип интелигентност, интелигенция и ум, който ще бъде посттворчески, но така или иначе и победителите също са жертви на това време.

- Смятате ли, че първият филм в крайна сметка е по-силен от художествена гледна точка?

- Не се замислям, защото единият решава един проблем, другият - друг. Говоря от гледна точка на изкуството - и композиционно, и енергията е на съвсем друго място. Първи филм като че ли по-лесно се прави, защото имаш много определен, дисциплиниран сюжет - 26 младежи искат да станат нещо и се мъчат; натискат ги, манипулират ги, те сами влизат в компромиси, но имат една цел - да победят. Само по себе си това създава друга драматургическа организация, както се нарича - съспенс - тая прочута българска дума! А във втория филм няма такава остра енергия, няма конфликт. Всичко се върти около това да си спомним какво беше. Думата "спомням си" предполага едно лежерно, едно спокойно разсъждение. Е, малко тъжно, може би малко резигнирано.

- Доволен ли сте от крайния резултат, от това, което виждате?

- Аз като че ли все още съм много близко до действието и не мога да го разбера, но изглежда, че е станало - поне това ми говори реакцията на публиката. Различното отношение към филма означава, че всички ние сме извървели различен път. Пътят от възторга до разочарованието е много близък. Сега ще кажа нещо гробовно - пътят от раждането до смъртта е много близък. Човек неусетно, много бързо се отдалечава от рождената си дата - аз специално го усещам на собствения си гръб, и вижда колко неща са се превърнали в илюзия и си казва: защо го правехме всичко това. А изглежда количеството душевни преживявания е онова, което съществува и което определя човешкия живот. Този, който се е напълнил с много въпроси, седи и си задава въпроси и гледа филма. Този, който има готови отговори, си излиза от залата. Това не означава, че филмът е толкова сериозен и толкова многозначителен, че да бъде обявен за елитарен. Това е колективен портрет на едно поколение след 20 години. Всеки е бил заварван в кръстопътни събития. Не е необходимо човек да бъде актьор, за да мине през такива преживявания. Дали сме поумнели, оглупели, отчаяни, възторжени - тези преживявания за всички хора са еднакви. Най-красивото е всеки да запази собствения си поглед върху нещата, да има собствен портрет, да слуша собственото си сърце - това е голямата история, това е големият номер.

- Как успяхте да съберете героите - не малка част от тях живеят и работят в чужбина?

- Трудно. Това беше приключение, една авантюра. Ние не знаехме къде са всички тия хора, искат ли да играят. Имаше един период на проучване, на търсене, докато накрая успяхме да съберем пъзела. Не успяхме да привлечем Мишо Витанов, който има някакъв бизнес в Англия. Дарина Павлова също не можа да дойде, поради това, че си има свои проблеми.

- Но останалите актьори, между които и плевенските Генади Николов и Георги Енчев, ги доставихте в наличност. Имаше ли интересни моменти извън кадър?

- Ами да, винаги по време на снимането се явяват интересни ситуации. Имаше едни други възпоменания, неподготвени, изненадващи като отношения, които се появиха.

- Каква беше емоцията за актьорите? Чия беше идеята изобщо да правите продължение?

- Идеята върви отдавна между нас. В продължение на 5 - 6 години се питахме какво ли би станало, ако се съберем отново. И така полека-лека, от приказка на приказка, докато изведнъж се струпаха облаците като преди да завали дъжд. Казахме си: да, може да стане - и започнахме.

- Бяхте обявен от киногилдията за режисьор номер 1 на България за XX век. С какви мисли приехте това признание?

- Все ми се струва, че това е някакво алиби, черно решение, не отговаря чак толкова на истината - така ми се струва. Както и да е. Не ме засяга толкова сериозно. Както съм против тия чествания, които се вършат. На един човек, който работи на полето, никой не му чества годишнината. И е смешно, и е нелепо. Значи търсиш години, за да можеш ти да внедриш у човека достойнство за нещо, за което той не е виновен. Природата, майка ти и баща ти са причина да изкараш до 80 години. Това нищо общо няма с твоята работа. И за това например хората не се пенсионират на село, а работят, работят, докато угаснат нормално. Всички тия юбилеи според мен са една измишльотина, много често са липса на добър вкус у тия, които ги правят, и у тия, които приемат. И за това съм малко... леко... не бих казал ужасен, ама притеснен. Не ми е луксозна цялата история, която се разиграва. Бих искал да не се говори... не заради това, че може би няма да мога да се оженя (смее се) - не заради това (на 12 октомври 2008 г. Рангел Вълчанов става на 80 г., б. а.).

- Знам, че питаете много чисто чувство към корена си, към родното място. Защо твърдите, че тия хора са по-истински - там, на полето, че носят някакво знание вродено?

- На мен ми се струва, че природата е най-целесъобразното нещо. За пример можеш да вземеш едно растение. Когато започнеш да го мачкаш, то започва лека-полека да получава нови стойности. Един плод е натоварван с различни химикали, за да живее. А всъщност човешкото съзнание също е въпрос на торове. Нали? Един човек, който се радва непосредствено на природата, на овчиците, на животните, той самичък, без да ще, създава един голям универсален начин на мислене - ще го кажа какъв е: енциклопедизма. Този, който в продължение на години е близо до земята, е метеоролог - знае кога ще вали, кога ще грее слънце, той е и акушер - изражда и животните, пък и детето си, по-добре се грижи за наследниците си. Знаете ли, един уж минимален универсализъм в същината си, но той е естествен, той има всичко. Затова пред него се раждат и умират нещата, той по-реално ги разбира. Отколкото неестествените понятия като да си образован, следователно да се отдалечиш от своите неща. И пак казвам една приказка: човек не разбира какво загубва, научавайки нещо. Това е парадоксът. Ти като много знаеш, не можеш пък да обичаш истински. Така ми се струва.

- Толкова години успявате да сте провокативен, голяма част от филмите ви стават шедьоври на българското кино. Какво ви помага в този творчески път?

- А сега де! Как да отговоря? Това, може би, не аз мога да го обясня. Според мен човек трябва да се мъчи да бъде естествен. И тогава, когато излъже или лъже себе си, винаги му се отмъщава. И няма радост. Все едно да се правиш на умен, да се правиш, че не си пияница. Обикновено глупавият човек търси алиби, за да бъде умен, пияният се мъчи да бъде трезвен. Разбирате ли? Винаги. Това е обратимост. Човек трябва да е спонтанен и да каже: "Ами аз съм това животно, едно леке, един идиот и ви казвам какво мисля. Моето чувство за доброта е толкова, чувството за хумор ми е толкова - това мога, това е." И тогава хората викат: "Е, колко е готин тоя!" А когато се преструва, другите си казват: "Тоя пък какво се прави, иска да ни излъже, че уж му е много мъчно, я пък тоя пък сега!" В своята естественост човек трябва да запази детското начало у себе си - да се учудва на тоя свят. Колкото повече можеш да се учудваш от красотата, от вкуса на шоколада, от хляба, от това, че от един картоф можеш да направиш кукла - не да ти дадат Барби да се преструваш, толкова по-хубаво е и по-естествен си.

- Изследвате много безпощадно социалните явления. Какво ви вълнува в момента? Какво ви натъжава в ежедневието, какво ви кара да се чувствате щастлив, да не губите вяра?

- Ами мъча се по някакъв начин да не чувам и да не виждам тия неща, защото много са тежки, много подтискащи. Гледам по-малко да излизам между хората, повече да се затварям между книги и да чета. Макар че без да ща, в същото време трябва да слушам някои блокови новини - вече свиквам. Да чуя за лошотията, какво става, за да се ориентирам. Вълнувам се от хиляди неща и смятам, че не е чак толкова трудно да се определи кое е лошо и кое е добро. Аз съм като всички хора - не правя изключение.

- Мнението ви за медиите в страната?

- Има някакъв закон, който не е много хубав, но съществува. Всички ние сме в плен на т. нар. масмедии. Виждаме как постепенно нашите букви изчезват. Като че ли тази осмоза, тази инвазия на западната култура е нещо, което човек не може да спре. Или ако го спре, има две възможности - или да бъде Дон Кихот, да бъде смешен, или да бъде някакъв горд човек, който решава да се затвори, да се самозапали. Сега сме свидетели на най-голямата идиотщина - провежда се т. нар. Music Idol 2. Не е идол, а е айдъл. Мързи ги даже да го преведат. Това е вече признак на слаба интелигентност, на отчайваща простотия. Постепенно се получава едно разяждане на нашите основни устои. Не че аз искам да бъдем някакви лоши националисти, запалени, ограничени хора. Животът си има своето развитие и трябва да има своето развитие, но чувството за мярка и за вкус е просташко.

- Сбъднаха ли се най-големите ви мечти?

- Това, че съм жив - май че това вече е едно голямо сбъдване. И това е съдба, хубаво е. Човек не трябва да проклина съдбата си, щом живее, щом може да говори. В една приказка се казва, че смъртта е толкова неприятна, че ти отнема възможността да мразиш даже. На оня свят вече никой не мрази.

- Дъщеря ви Ани Вълчанова е актриса. Какво успяхте да й предадете от себе си?

- Маса неща успях да й предам, но това не събуди у нея признание, а събужда нейната борба да има собствен глас, което не ми харесва понякога. И разбира се в такъв момент може би ми се ядосва много често, защото без да ща съм агресивен, като всеки баща. А пък трябва да се разбере, че едно птиче, когато лети, ти ако щеш да му подсказваш: я сега това крило, онова крило, то вика: "абе гледай си работата, остави ме да си летя спокойно". Тя е по-справедлива, аз не съм справедливият в тоя случай.

- Този конфликт родители - деца е вечен.

- И още как. Нормалните безумия.

- Известен сте със странното си чувство за хумор. Защо така го определят?

- Може би защото съм от шопския край, където нещата са по-парадоксални и винаги се изразяват афористично. И от афоризма излиза и хуморът. А хуморът е несъответствие между нещата - например да се смееш на погребение, което не върви. А то идва в следствие на нерви или обратно. Хуморът ме забавлява, защото ми се струва, че стои по-близо до истината, отколкото чистата драма, защото тя е заплашителна. А при хумора като удариш шамар, след това веднага помилваш, за да бъдат поносими нещата. Иначе става много настоятелно и много лошо. Това е жанровото замърсяване на нещата в хубавия смисъл на думата.

- На кое поприще се чувствате най-добре - като сценарист, актьор или режисьор? Или всичко е една неделима сплав?

- Навсякъде съм се омотал и не мога да разбера какво става - и като сценарист - театрален и кино, и като всичко... Така! Проблем: всеки път те събужда един проблем и трябва да го решаваш. При решаването му той пък дава нов проблем и няма край... И слава богу! Това е хубаво. И започваш да си губиш нощите, не можеш да спиш, съзнание и подсъзнание се объркват - не знаеш кой си. Така страдаш в някакво тремоло. И най-неприятното е, че трябва да спреш. Като спреш, се чудиш какво да правиш. Като уплашен. Все едно на детето са му взели играчката и го оставят само. Какво да прави сега, трябва нова играчка да му сложат. Лошо е, когато свърши работата. И аз малко като ерген - все ми се играе хоро, макар че краката не ме държат, не мога да спя вечер. Но си казвам: айде утре ще опитам пак - благодаря, че я докарах, докъдето може.

- Върху какво работите в момента, след като не можете да стоите без работа...

- Пиша материали за приложението "За хората" на в. "Стандарт". До сега излязоха едни новогодишни неща, сега пиша за Кремиковци. Парадоксални неща, хумористично-тъжни неща за Кремиковци. Ще правя и нещо за национализма в цялата му ирония. Няма да издавам повече.

- А обмисляте ли нов филм?

- Ох, обмислям, обаче нямам надежда - не мога да намеря пари. И както казвам във филма "А днес накъде?", застрахователите вече не щат да се заемат с мен, защото всеки момент мога да им направя номер (смее се).