Брой 13                                                  

28 март - 3 април 2008 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Елена Хайтова

 

Тя беше гост на Плевен заедно със съпруга си Никола Гигов. В зала "Емил Димитров" на читалище "Съгласие" дъщерята на известния български народовед Николай Хайтов изнесе поетичния рецитал "Камбани в кръвта" по стихове на своя съпруг, част от спектакъла "Балада за Освобождението", посветен на 130-годишнината от подписването на Санстефанския мирен договор.

 

От баща си наследих дразнещата откровеност и хайтовския гняв

 

Елена Хайтова е родена на 9 януари 1947 г. в град Куклен. Дъщеря на Николай Хайтов от първия му брак. През 1970 г. завършва българска филология в СУ "Климент Охридски" и е разпределена да учителства в Родопите. Няколко години е учителка по български език и литература в Смолян. Там се запознава със съпруга си Никола Гигов - поет, писател, публицист и изследовател на Орфей, с когото са заедно вече 38 години и имат една дъщеря и една внучка.

Елена Хайтова се изявява като журналист и публицист. Първата й книга за космическата певица Валя Балканска "Сама сред звездите" претърпява две издания. "Разбъркани кечилки" съдържа гневна публицистика, "Искри от Рожен" е книга за изконните родопски добродетели, за българските мохамедани, които съзнават, че са потомци на насилствено помохамеданчени българи. С "Баща ми - най-дивият разказ" я приемат в съюза на писателите. "Безумният Орфей" е посветена на съпруга й. В момента готви втора книга за Николай Хайтов.

Интервю на
Мая ПАСКОВА

- Г-жо Хайтова, вие не сте за първи път в Плевен, вече сте любимка на аудиторията. Има ли нещо по-специално, което ви кара да се връщате тук?

- По принцип аз общувам с варненската гимназия "Николай Хайтов". И преди две години бях поканена там да представя книгата си "Баща ми - най-дивият разказ", която написах след смъртта на Николай Хайтов. Плевенската гимназия по дървообработване "Захарий Зограф" имаше среща с варненското училище. Там се запознахме, те чуха моя разговор с децата, харесахме се и започна нашата връзка с Маргарита Лазарова, която тогава беше директор на плевенската гимназия. Разбрах, че Хайтов е любим автор на литераторите. Така те ме поканиха в Плевен веднъж, втори път, сега за трети път съм тук. Срещите ни са на тема Хайтов, но тя опира до всички теми - до патриотизма, до народността, до гората. Те правеха дърворезбени приказки - аз така наричам изделията им от дърво. Хайтов стана близък до сърцата на учениците, стана хубава спойка между нас и вече какъвто и празник да има, поканите летят към мен. Не мога на всички да отговоря, но на които мога - идвам с удоволствие. А и сега поводът е такъв - 130 години от Освобождението. Плевен е градът, пряко свързан с нашето Освобождение и връзката ни с руския народ. Затова приехме тази среща с цяло сърце и дойдохме.

- А защо "Балада за свободата", това не е ли малко тривиално?

- Балада за свободата, защото винаги в извоюването й има много жертви, а пък знаем още от ботевите стихотворения, че падналите за свобода са живи в сърцата на хората. Колкото и да е реално всичко това, то е баладично. Спомените оживяват в стиховете, в книгите, и говорим за бъдещето. Защото кой разумен човек като говори за миналото, не прави мост към бъдещето. Нали е казано: "Ако стреляш по миналото с топ, бъдещето ще стреля по тебе с пушка". Това не трябва да се прави само по повод годишнини, а да си е вечно в човека. Българите някак кампанийно се отнасят към тези неща. А трябва да има едно преклонение към хората, които са ни помогнали - в ежедневието ни, или за да сме свободни. Аз тача много благодарността. Трябва да знаем да благодарим - било то за това, което е получил целият ни народ, било лично за човека. Благодарността я слагам на първо място сред човешките добродетели.

- Чувството за духовна свобода не е ли по-различно, то не зависи ли само и единствено от човека, как може да се извоюва или да се изгуби?

- Аз смятам, че е по-различно, но има общ корен. Стремежът към свободата никога не свършва. Човек цял живот се бори за свободата си. Мисъл на Сандански е "Човек цял живот се бори - робът за свобода, свободният - за съвършенство". Всичко трябва да е насочено натам. Стремейки се дори към естетичното, към красивото, трябва да имаш вътрешна свобода, за да не бъдеш роб по душа. Роб ли си в мислите си, не можеш да се почувстваш истински свободен.

- Направи ми впечатление един стих на вашия съпруг, в който казва, че от баща си е наследил не пари, земи и слава, а само името. А вие какво наследихте от вашия баща? Да носите неговото име също е отговорност.

- От баща си не наследих само името, а и характера. Безпределна откровеност, дразнеща откровеност. Когато някой човек ми е неприятен, аз му го казвам направо - не можем да намерим общ език. Ако в този момент той оцени тази моя откровеност, в по-късен етап може да стане спойката. Но пък който ми е симпатичен от пръв поглед знам, че ще се получи разговор между нас. Например веднага мога да кажа - с вас ще направя интервю. На други просто отказвам. Излъчването, чувството за търпеливост, изчакването, във всичко това виждам характера на човека. Та това е хайтовската откровеност. Даже до драстичност. Това е, което ме свързва с него. Другото е неговият гняв. Той се ядосваше, разлюляваше се от гняв, породен от обич към България. Че се разпродава, че България е поставена в положение да я разделят като новогодишна баница. Той си отиде, поболявайки се от любов към България. И беше много гневен, когато някой го напада в гръб. Той имаше много опоненти, но когато подло се държаха с него, когато в гръб го удряха, беше гневен. И аз съм така. Ако някой ми каже нещо в очите, няма да му се разсърдя, но в гръб е подло и такава постъпка предизвиква в мен хайтовския гняв. Старая се да се въздържам, но...

- Перото не сте ли наследила също от баща си?

- Обичам си публицистиката като него, макар че така си печеля доста неприятели, както и той приживе. Моят съпруг ме привлече и ми подаде ръка да работя като журналист. Баща ми ми казваше - бягай далеч от литературата, тя е болест, а моят мъж ми каза - имаш призвание. Така започнах да пиша. Получила съм и много награди, но те не се дават лесно. Макар че някои твърдят: тя ги получава, защото пише за мъжа си или за баща си. Това не е така. Чаках доста дълго, за да ги получа. Знам, че в живота не се получава нищо даром. Баща ми казваше: аз много съм те разпуснал и ти е добре, но изведнъж ще получиш брадва отнякъде, ще те посекат, готви се за това, награда като дойде - добре дошла. А и повечето ми награди са от публиката и те са най-ценни. Читателите са най-сигурният критерий.

- Баща ви имаше много врагове приживе. Това само на чепатия му характер ли се дължеше или на завистта, която поражда успехът на таланта у други, които не го притежават в такава степен?

- Той се беше захванал да търси къде е гробът на Левски. Можеше да се направи един чудесен роман за Апостола, защото в това, което пишат писателите, всичко се прощава, щом художествено е защитено добре. Само че колкото много страници изписа, десет пъти повече енергия изхаби, за да спори с учените и да доказва, че не е нужно да бъдеш учен, за да стигнеш до една истина. А те казват така: Хайтов е голям писател, нека си гледа писателството. Има кой да търси гроба на Левски. И с Никола Гигов е същото. Като е писател и поет, защо той ще се занимава с Орфей. Ето обединението срещу талантите, когато те не се занимават точно с това, което им се полага по принцип. Когато имат гражданска позиция. А пък интересното е, че в моята книга "Безумният Орфей", която написах за съпруга си, обединявам него и Хайтов, описвам общото между тях. И двамата, когато видят, че някой човек може да пише добре, какъвто и да е по професия - орач, копач, гледат да му помогнат. Баща ми е написал 30 предговора в книги на непознати хора, написал е 6 хиляди страници препоръки, за да бъдат издадени книгите на какъвто и ще да е човек. Този вид писатели - като Хайтов и Гигов, казват - щом в тебе има нещичко, което кълни, трябва да ти се подаде ръка. Нямаше я тази завист.

- С Никола Гигов как се запознахте? Какво е онова нещо, което ви кара вече 38 години да бъдете непрекъснато заедно? По какво си приличате, защото на пръв поглед по темперамент сте коренно различни?

- Когато завърших българска филология отидох в Родопите, за да търся прототипите на баща си. Отидох, за да мина по неговите пътеки, да си направя и аз една своя собствена пътека там. Бях и учителка. Баща ми ми беше разказвал, че в Родопите живее един човек, който е от Западните покрайнини, много жилав, много устойчив. Някои са искали да го поставят на място, но той си е останал на своето. Той е човек, който не се оставя да го газят в калта. И аз случайно в една коледна вечер, сбъдвайки поверието, че на Коледа се случват чудеса, го срещнах случайно. Някак си изведнъж стана спойката и се харесахме още от тази първа вечер. И след два - три месеца се оженихме. 38 години вече сме заедно. Такова непоклатимо семейство сме, във всички държави заедно сме ходили, навсякъде сме заедно. И това не е защото се ревнуваме, а защото наистина се обичаме и чувстваме необходимост един от друг, да бъдем заедно. Имаме общ език, общи интереси, занимаваме се и двамата с литература и журналистика, пишем. Разликата е в това, че той е търпелив, изчакващ, може да влезе в спорове в краен случай. Със спартаковски характер е, умее да се бори. Докато моята прилика с баща ми ме различава от него. И аз като Хайтов споря горещо. А това не е полезно за човека. Много искам да приличам на моя съпруг и да бъда по-сдържана, по-внимателна, по-търпелива, но не мога. Просто всичко идва от гена.

- Какво зодия сте?

- Козирог. Има малко нещо хайдушко в мен. Ако съм живяла в друго време, сигурно съм щяла да бъда хайдутка и да нося знамето или козия рог като Мария.

- Дъщеря ви има ли наследствена обремененост към писането или се е ориентирала към друга професия?

- Дъщеря ми е художник. Книгата ми "Безумният Орфей" тя е илюстрирала. Беше нарисувала и подарила портрет на своя дядо. В книгата ми "Баща ми - най-дивият разказ" го има. Преди десетина години го нарисува, когато беше 26-годишна. И той надписа на една книга: на Елица, която ме нарисува от страшен по-страшен и ми превзе сърцето. Този портрет той занесе в Яврово - родното си село в Родопите. Във вилата си го държеше и дори се беше повредил малко. После искаха да го купят, но тя каза - не мога да го продавам, аз съм го подарила веднъж на дядо, той ми го даде да го пазя. И го подари на читалище "Николай Хайтов" в София. Та този портрет извървя пътя от София, където тя го подари на Хайтов, до Яврово и обратно. Тя също е свързана дълбоко с дядо си и много тежко преживя неговата смърт. Моята внучка беше единственото дете на неговото погребение, а цяла България беше там. Дъщеря ми е първата му внучка, правнучката му е също първата. Тя няма да го запомни, за съжаление. Така Хайтов не можа да дочака внук. Той, който беше по мъжките герои, по мъжките характери, много им се радваше и на двете, но казваше - живи и здрави да са, но няма как да продължим рода. Това беше неговото желание - мъжки наследник. И ако беше продължил да живее, може би щеше да дочака, има някакъв шанс, единият ми брат е доста по-млад (Елена Хайтова има двама братя от втория брак на баща си - Александър и Здравец, б. а.).

- Срещайки се с по-младата аудитория, дразни ли ви тяхната незаинтересованост, поведението им? Мислите ли, че новото поколение е лишено от възможността да възприема стойностните неща и да ги различава от останалите, че няма стремежи и идеали?

- Ще цитирам пак баща си, който казваше - бъди оптимист, вярвай в хората въпреки техните пороци. Ако видиш , че те имат някакви недостатъци, затвори си очите пред тях, измисляй си хубавото, не се спирай на грозното. Грозното се изобразява само за да бъде отречено, а не да бъде водещо. Той се възхищаваше от силните герои, от силните хора, от борещите се хора. И аз като видя нещо нередно, ядосвам се в момента, но си мисля, че сигурно е имало нещо, което ги е накарало да се държат така. Не съм причина аз и го подминавам. Когато видя, че другите, по-голямата част слушат и се вълнуват, просто пренебрегвам останалото. Особено когато се отнася за деца. Някой не си е свършил работата в случая. Винаги търся вината в големите хора. Аз вярвам в младите. Младите са бъдещето на България. Някои казват, че това поколение е повредено - не е. Този литературен сборник, който издадоха добруджанци - "Пътека за утре. Добруджанци за Николай Хайтов", подсказва, че младите не са загубени. Но трябва да намериш диалога, верния път към тях. Да умееш да им покажеш какво трябва да правят.

- Като журналист има ли въпроси от които се дразните и такива, които никога не бихте задали вие самата?

- Да, имам. Давала съм много интервюта за жълтата преса. Хубаво е, че питат, но аз знам, че отговорът ми няма да излезе точно така в жълтия вестник. Знам, че ще бъде целенасочено, нещо ще бъде добавено, изкривено. Особено в интервютата за Хайтов. Тук-таме да има нещо за него, веднага се извежда в заглавие. И уж интервюто върви добронамерено, изведнъж се изкара нещо скандално - Хайтов взел от този сюжет, от друг книга и не я върнал, и всичко добива друг смисъл. Никога не бих задала такива въпроси. Те са много подвеждащи. Много съм добронамерена към колегите журналисти, не би трябвало да се връща интервю, но вече отказвам срещи на колегите от жълтата преса. Дори те да не са виновни и после да не могат да си познаят собствения материал. Случвало се е приятели да вземат от мен интервю и после го виждам не така, както аз съм го дала. Другото е хватката с диктофона. Уж още не е почнало интервюто, аз вече съм казала нещо, което не съм искала, то излиза, а аз после се карам с хората, без да искам. А иначе за всичко друго извън това не се дразня и отговарям на всякакви въпроси.

- Какво да очакват читателите в най-скоро време от вас? Известно е, че готвите втора книга за Николай Хайтов...

- Да, сега готвя още една книга за баща ми. Искам да кажа, че Плевен много ми помага. Тази вечер много хора ми донесоха записи на Хайтов, негови снимки. От Долна Митрополия дори беше дошъл специално един човек, за да се срещне с мен и да ми ги даде. Други ми предложиха спомени от срещи с баща ми. В Плевен е играна за първи път неговата пиеса "По земята" по сюжет от плевенския край. Плевенският театър я представи и в София с бащата на Красимира Филипова. Плевен е много свързан с драматургията и живота на Николай Хайтов. Аз се гордея като идвам тук. Има вече и улица, кръстена на него. Мисля, че ще направим хубаво тържество по този повод и имам някакви идеи. Така че в скоро време предстоят нови срещи с плевенската публика.