Брой 7                                                  

15 - 21 февруари 2008 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Йорданка Манкова

 

Тя е главен уредник на Етнографско-възрожденския комплекс във Враца, който е съорганизатор на поредица от прояви в областта, посветени на 110-годишнината от рождението на Дико Илиев. Специално за читателите на "BG Север" музейната работничка разказва за срещите си със самобитния музикант и непреходността на неговото творчество.

 

Дико Илиев е патриархът на българската духова музика

 

На 15 февруари, в деня, когато се навършват 110 години от рождението на самобитния музикант, композитор и диригент Дико Илиев, във всяко селище от област Враца в 17,00 часа ще се извие Дунавско хоро в негова памет и прослава. Инициативата на кмета на Оряхово Георги Пенков беше подкрепена от общинските управи на Бяла Слатина и Враца и на областния управител Антонио Георгиев. Идеята е да се изиграе най-голямото, най-дългото и най-българското хоро, достойно за великия музикант, да се почувстваме заедно и обединени. Съорганизатор е Етнографско-възрожденският музей във Враца, където от 13 до 15 февруари протичат поредица от прояви, посветени на Дико Илиев.

 

Ст. н. с. д-р Йорданка Манкова е родена в с. Мърчево, област Монтана. Завършила е българска филология в СУ "Климент Охридски". От 4 февруари 1971 г. досега работи в Регионалния исторически музей. "Случайно попаднах в музея, но не случайно останах. За мен важи правилото работата ме избра", твърди Манкова. Преди 20 години заедно с Николай Дойнов създават Етнографско-възрожденския комплекс "Свети Софроний Врачански" и поставят началото на етнографския музей. Манкова е автор на първата музейна експозиция, посветена на Дико Илиев, а по-късно и на първата научна сесия за неговото дело и творческо наследство. Завършила е аспирантура и е доктор на филологическите науки. Работи като завеждащ отдел "Етнография" в Регионалния исторически музей и главен уредник на Етнографско-възрожденския комплекс. Автор е на три монографии и повече от 80 публикации. Омъжена, има две дъщери и двама внуци.

Интервю на
Цветана ЕВГЕНИЕВА

- Г-жо Манкова, знае се, че Дико Илиев е роден в Карлуково, община Луковит. Защо негови годишнини и юбилеи се честват във Врачанска област?

- Действително той е роден в Карлуково, но повече от 40 години живя и твори във Врачанско, където създаде десетки бисери в музикалната ни съкровищница и 23 духови оркестри. В последните си години живя в Монтана при дъщеря си Александрия, където и почина в края на 1984 г. Но не бива да се спори кой град има по-голяма заслуга и на кого принадлежи Дико Илиев. Защото той е на България, емблемата на българския музикален живот, но най-близко до сърцето му е била музиката на Северозападна България. Едва завършил четвърто отделение, Дичо става пастирче, за да помогне на бедното си семейство. Скоро хората започнали да го "следват" по дървената свирка, от която изтръгвал невероятни мелодии. Голяма дарба има Илиевото момче, музикант ще стане, казвали те. Веднъж той чул свой съселянин да свири на някакъв "златен" инструмент и очите, сърцето му останали в него. Оттогава флигорната се превръща в негово призвание, съдба, радост и мъка. Родителите му изпратили 13-годишния си син в Орхание (Ботевград), където в края на април 1911 г. постъпва ученик в оркестъра на 16-и пехотен Ловчански полк. Тук научава нотите и само пет месеца по-късно го приемат да свири във военния оркестър.

По-нататък животът му преминава през Балканската война, когато 14-годишният ученик заминава като доброволец на фронта, и Първата световна война, през оркестъра на Военното училище в София. От 1920 г. вече глава на семейство, идва във Врачанско, където се заема с апостолски плам да популяризира духовата музика, да създава и да ръководи духови оркестри, да композира и дирижира. Дълги години като музикант е служител на 36-и Козлодуйски полк, диригент на военния духов оркестър в Оряхово, където създава само в околията 19 професионални музикантски състава.

- Какво творческо наследство оставя Дико Илиев и какъв е неговият принос за утвърждаване на духовата музика?

- Ще започна оттам, че в началото на миналия век в България навлизат много музиканти от Европа, които привнасят валса, полката, мазурката, чужди на нашите традиции. Дико Илиев усеща, че тази музика може да застраши съдбата на българския фолклор, етническата характеристика на нашия културен живот. И макар и самоук, но с божествена дарба, открива и създава нов жанр - хоро за духов оркестър. В това се крие неговата гениалност - да прозре необходимостта от тази музика и силата на нейното въздействие. Нещо повече, той подготвя за нея стотици музиканти от Северозападна България. Това е големият му принос и заслуга, която се признава от всички. В музикалната ни съкровищница остави 42 хора, от които 17 прави - "Искърско", Майски цветя", "Игривата вдовица", "Александрийка", "Дунавско хоро", "Веселото Санче"; девет еленини хора - "Букьовско", "Селски празник", "Майско утро", "Елено моме", "Край чешмата"; девет дайчови - "Дайчово хоро", "Самоковско", "Билка", "Веселите близнаци", "Спомени", "Лудо младо". И още 16 марша, сред които "Сливенци при Драва", рапсодията "Танц на жътварките", 5 народни китки, десетки валсове, танга, румби, детски произведения. Той изгражда хората си на народностна основа, те са авторски, но до такава степен се фолклоризират, че дълго време се възприемат като родени от народния гений. Защото допадат на естетическите вкусове на този народ, на възприятията му, на усещането. Това са северняшките мелодии, които се играят на север от Стара планина и са характерни за празничния живот на това население.

Но Дико Илиев е съзнавал, че колкото и да работи, сам не може да наложи тази традиция, затова започва да създава духови състави, като учи музикантите на ноти, ограмотява ги и това е големият му принос на музикален педагог. Ходел е от село на село като апостол, като мисионер, който иска да наложи тази музика, защото усещал силата на въздействието й, защото искал да преобрази живота на хората. От 1920 до 1936 г. със семейството си и с флигорната обикалял селата на Дунавската равнина, свирел по сватби, кръщенета и празници. И палел искрата на хората към духовата музика. Той пишел мелодиите, сам размножавал партитурите на полусчупена циклостилна машина, учел музикантите, изграждал съставите. Бил е много взискателен към тях. Казвал им - така ще свирите, че като чуе човек хорото, умрял да е да се съживи, заспал да е да се събуди, да скокне и да се залови. Най-дълго е живял в Букьовци (град Мизия), където му дават 25 дка общинска земя, купува си коне и крава. Тук създава прочутата Букьовска музика и пише "Букьовско хоро" и валса "Над Букьовци". След това се установява в Оряхово, където композира най-популярните си хора.

Дико Илиев е символ на България, неин хороводен химн. Затова посрещаме първите мигове на всяка Нова година с "Дунавско хоро". Когато в Космоса излетя първият български космонавт през 1979 г., пак Дунавското прозвуча над цялата планета. Музиката му възвестява появата на новороденото. Без нея годеж, сватба и събор не се правят. Съпровожда човека до Небитието. Не мога да си представя нито един днешен и утрешен празник без тези хора. Неговата музика никой не я е налагал, народът сам я е избрал. Не случайно дълго време е приписвана на народния гений. Защото в хората му има всичко, характерно за българския фолклор - жизнерадост и ритъм, преклонение към красотата и природата, веселба и радост. Няма по-голяма награда за един творец от това неговата авторска музика да бъде възприемана като народно дело.

- Интересно е да знаем по какъв повод са създадени някои от неговите най-популярни творби, каква е тяхната история?

- Първото хоро, "Искърското", се ражда на Серетския фронт. Там 19-годишният войник от духовия оркестър на 16-ти Ловчански полк среща случайно баща си. Радостта им е неописиума. И мъката. В окопите върху кривите петолинии, начертани от него на късче хартия, Дико Илиев написва това хоро - за баща си, за родния край, за войниците. То е поредица от шест мелодии, които младият музикант измисля, "навързва" ги една след друга и ги нарича "Искърски". "Седем години война, толкова километри, ден и нощ виждам България. Хайде, викам си, да опитам едно хоро. На момчетата за разтуха да им дъхне на наша пръст. Вечерта им го изсвирихме, те си отиграха", разказа ми много по-късно бай Дико.

Нотите на хорото "Александрийка""Александрийка" се ражда от бащината мъка. Това е името на първородното дете на музиканта - умно и хубаво момиче. Разболява се от скоротечна туберкулоза и умира на 16 години. Когато се върнал от погребението, съкрушеният баща седнал пред листа, плакал и писал ноти. Мъката преливала в звуци, страданието му - в мелодия, той само записвал. Така връща от небитието своята дъщеря и я обезсмъртява в музика.

През 1936 г., след смъртта на Александрийка, отива в София като баритонист във военния оркестър, изнася и много концерти като индивидуален изпълнител на хармоника, прави записи в националното радио. Но Дунавският край го влече и Дико Илиев се връща в Оряхово и неговата гарнизонна музика. Заслушан в шепота на реката от своята малка къща, в легендите, които носят водите й, той създава хоро, което се превръща в символ на народното изкуство - "Дунавското". За него бай Дико казваше, че обича да го свири на голям мегдан и да гледа как момите играят, закичени с алено мушкато. Играеш и виждаш препускащите коне през голямата река, на които прабългарите дошли и основали България. Тръгнало от брега на Дунава през 1937 г., скоро то обхваща цялата страна, извива се като стихия, жизнерадостно и игриво, възпламеняващо и мощно, пъстро и красиво.

През 1944 - 45 г. Дико Илиев участва в Отечествената война като щабс-тръбач на 36-и Козлодуйския полк. Две години по-късно е изпратен в 11-и Сливенски полк за 7 месеца, където композира прочутия военен марш "Сливенци при Драва", с който националното радио десетки години открива своите програми. Връща се отново като капелмайстор (диригент) на военния оркестър в Оряхово и продължава да композира хора, маршове, валсове, китки.

- Имахте ли лични срещи с Дико Илиев? Какъв беше той като личност и творец?

Йорданка Манкова с хармониката на Дико Илиев- Когато го потърсих през 1983 година, вече беше възрастен и живееше в Монтана. Беше почти сляп, но с невероятна памет. Виждах го като един мъдрец, като патриарх. Макар и селски човек, излъчваше някакъв финес, благоговеех пред него. Спомням си как на 85-годишнината си във врачанския Дворец на културата, почти сляп, застана пред своите музиканти, с величествена осанка, внушаваше сила и мощ. Той не просто дирижираше оркестъра, той омагьосваше, караше хората да полетят на крилата на неговите хора. Беше невероятно преживяване. Спомням си как говорехме кое кога и как е създал, по какъв повод, спомням си с каква любов галеше нотните си листове. Разказваше за Оряхово, как седи в къщата, в градинката на брега на Дунава, гледа реката, от която като че ли извира музика. Казваше, че оркестърът е като едно семейство. "Тромпетът е бащата, флигорната (неговият инструмент) - майката. Големият бас е дядото, кларнетът и пиколите, ескорните и тромбоните са братята и сестрите. Тъпанът е часовникът, а малкото барабанче - секундарникът". Много пъти е споделял какви съвети дава на музикантите. Да имат богат репертоар, да свирят докато хората се наситят с игра. И да се вслушват в свирката на другия. Никой не трябва да се стреми неговата свирка да се чува повече. Такава е нашта музикантска работа - нямаш ли мерак, не ти ли пее сърцето и душата - музикант няма да станеш, казваше бай Дико. В резултат на нашите срещи и разговори подготвих експозицията. Много ценни са ми малкият мундщук, който музиканът слагал на различни флигорни, докато се сдобие със своя; неговата хармоника с копчета, от които изтръгвал тази магическа музика. Тя беше притежание на сина му Илия Диков, който живееше в Плевен, също музикант. Много трудно я взехме, направихме размяна, затова се гордея, че е при нас. Притежаваме неговия печат, саморъчния списък на музикалните му произведения, тефтерчето за духовите музики с най-големи подробности, оригинални партитури на Александрийка. За съжаление дъщеря му Александрия отказа да ни даде неговия богат личен архив и впоследствие разбрахме, че е унищожен.

- Има ли място музиката на Дико Илиев днес, в ХХI век?

- Според мен дори повече отпреди е нужна тази музика днес. Защото ако една нация иска да си запази спецификата, своята идентичност, дори и в 3000-та година, трябва да се опира на корените. Никакъв празник не минава без неговите хора, които звучат с неповторима мелодичност и динамика, разиграват кръвта и краката сами тръгват. Има ги днес, ще ги има и в утрешния ден. По-рано е било въпрос на престиж ако ти се зажени чедо, да свири Дикоилиев оркестър. Сега е същото и доказателство за непреходността на тази музика е, че младото поколение я слуша и играе. Със своята божествена дарба Дико Илиев е влязъл в душевността на българина. Защото остави музика, в която човек намира утеха, радост, вдъхновение, която го зарежда с жизнена енергия и се влива в кръвта му. Когато човек се нареди на хорото рамо до рамо с другите, не се чувства сам. Това е чувството за единение, желанието да се усещаме по-силни. Затова и в началото на модерния ХХI век неговите хора остават ненадминати - вечни и неумиращи, като пречистване и прераждане, белязани със знака на непреходността и безсмъртието.