Брой 5                                                  

1 - 7 февруари 2008 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Искра Петкова

 

Директорката на дома за деца, лишени от родителски грижи "Детелина" в Плевен е в системата от 20 години. За "BG Север" тя сподели своите виждания за шума около децата в институциите напоследък, за качеството на нормативната уредба, касаеща живота в социалните заведения, за проблемите и бъдещето на изоставените малчугани.

 

Родителите все още не са готови да

поставят децата си до изоставените

 

Искра Петкова е родена на 1 август 1956 г. в Плевен. Завършила e Учителския институт в родния си град (сега Педагогически колеж). Работила е като учителка във Вълчитрън. В дома за деца, лишени от родителски грижи "Детелина", е от 20 години. Междувременно завършва и висше образование във Велико Търново - магистър по предучилищна педагогика. От 14 години е директор на социалното заведение.

Омъжена, с двама сина.

Интервю на Поля ТОМОВА

- Г-жо Петкова, от 20 години работите в дом. Как се чувствате?

- След 20 години в дом "Детелина" бих казала, че не бих си сменила работата с никаква друга. Чувствам се полезна, имам много идеи, които искам да реализирам, смятам, че те са за доброто на децата в институциите. Натрупала съм много опит, знам какво им е необходимо и затова мисля, че не трябва да си сменям работата.

- Напоследък децата от домовете станаха главни действащи лица в негативни новини. Как си обяснявате това като човек от системата? Защо изведнъж като че ли прогледнахме и видяхме, че се случват такива неща?

- Преди 20 години, когато дойдох и попитах къде се намира домът, за да вляза на работа, местните хора дори в най-близките блокове не знаеха какво точно представлява тази сграда, какво има зад стените й. Като че ли целта е била да се крият тези деца от обществото. Това е едната причина и тя дълго време ще отзвучава, защото е наслоявана с години - да е скрито, да не виждат хората, да не чуват, да няма достъп до тези деца. Последните няколко години това се промени, и то там, където ръководствата на домовете са поискали това да се случи. Това е едното. Другото е, че преди години в тези домове работеха хора, които не можеха да си намерят друга работа, т. е. те бяха изхвърлени от друга система. Е, вероятно не навсякъде е било така и може би много колеги са приели работата, водени от любовта към децата. Специално в институциите, които работят с деца от I до XI клас, се назначаваха за учители хора, подготвени по отделни предмети. Всички учим в университетите "Теория на възпитанието", но повече вниманието се насочваше към обучителната страна на нещата, към това, какво ще дадем като знания, а по-малко се наблягаше на възпитанието. За тези институции години наред никой не се сети да подготви кадри. Кое е по-важно за децата - да научат как трябва да се държат като отидат на училище или да усвоят даден предмет.

- Сега децата в домовете от I до XI клас обаче нито учат, нито пък се възпитават...

- Основната цел на хората, които работят в домовете, не е да учат децата, защото това се прави в училище. Те трябва просто да ги подпомогнат в тяхната самоподготовка. Но грижата за тях не свършва с това. Остава всичко останало - с какво например ще запълниш другото време, какво ще им предложиш - да бездействат или да се занимават с нещо, което да е актуално за тях, да ги развива.

- Това означава ли, че не системата е виновна, а хората, които са вътре в нея?

- Системата създава хората. Първо, системата не е разяснила на тези хора ако искат да бъдат възпитатели, какво трябва да направят. Нито един университет в България не подготвя специалисти за възпитатели в такива социални заведения. Т. е. системата не предлага на тези хора нищо. Те са търсили истината кой както може - някъде между опита в работата с децата и научната подготовка.

- Това ли е най-тежкото звено в системата - домовете за децата от I до XI клас?

- Тук искам да се върна на причините за това, което се случва. Третата причина, според мен, е липсата на достатъчно персонал в домовете. Не може един възпитател да отговаря за 20 деца при положение, че това са млади хора със специфични търсения, в трудна възраст, всеки със своята съдба и наклонности. Как да отговори този възпитател на тези деца? Той или ще им говори шаблонно, или изобщо няма да им говори. Едно семейство се грижи за две или за едно дете и пак можем да кажем, че има т. нaр. изпуснати деца, тъй като има моменти, в които ние не знаем какво правят те на улицата. Тогава как един възпитател може да замести 50 родители? Другият момент е нагласите в обществото като цяло. Обществото е готово да съжалява "домските" деца, но не и да ги поставя като равни и да им дава равни възможности. Обществото е готово да ги приеме по време на празници, да им дари, да им донесе, да се радва колко много те са се зарадвали на шоколада, да е радостно как детето е протегнало ръка да си вземе подаръка и в същото време родителят не е готов да постави своето дете до изоставеното на един чин в училище. Проблемът не е само в това, че тези домове се намират някъде в селата, където са запълвали липсващи бройки ученици. Проблемът е и в големите градове. И аз мога да кажа открито, че съм се срещала с този проблем. Нищо, че нашите деца са малки. Когато се наложи малчуганите от подготвителна група да влязат в масовото училище, ние започнахме да се сблъскваме с този проблем. И колкото по-рано децата влязат в масовото училище, толкова по-лесно обществото ще свикне да ги приема, толкова по-лесно те ще се срещнат с живота навън. Защото може би зад всичкото това се крие неумението на "домското" дете да живее навън, да посрещне предизвикателството, да знае, че не всеки, който му дава шоколад, го прави от добро.

- Всъщност децата от домовете научават най-лесното и в същото време най-лошото...

- Да, готови са за един шоколад или за някаква по-лъскава блузка да се срещнат с лошите страни на живота. Когато казвам, че не са подготвени хората, които работят с тези деца, имам предвид следното. Те са педагози, но нямат ясната оценка какво точно трябва да се казва на детето за живота навън. Както всеки родител казва - не отключвай на непознати, детето в институцията обаче живее в една затворена система. В дома то е нахранено, обгрижено, облечено и в момента, в който няма контрол, то решава да изпробва какво може да му даде животът и се среща с най-лошата страна. Това са моите впечатления.

- Да поговорим за дом "Детелина". Кои са най-големите ви постижения тук?

- Трудно ми е да кажа какви са най-големите ни постижения. За мен най-важното и най-значимото е, че много хора в Плевен знаят, че нашият дом съществува, много хора виждат нашите деца не само на празници, а и по различни други поводи. Постижение е, че нашите деца са канени и на изложби, и на концерти и мога да кажа, че общността като цяло ги познава и ги приема. И това, че хората не ги сочат с пръст като някакво изключение от обществото, а бавно, стъпка по стъпка ги разбират.

- А най-големите проблеми?

- Работата с родителите на нашите деца. Родители, които дават отрочетата си, не се отказват от тях, а в същото време са безотговорни към съдбата им, не поемат никаква грижа. Дори и при спазването на елементарни правила те не проявяват никаква отговорност. За пример - когато ги вземат вкъщи и трябва ди ги върнат, никога не ги връщат на точната дата и в точния час.Това едва ли изисква специални усилия, но трябва да се прави. Проблем е и че нито един родител досега не зададе въпрос на педагог, психолог или социален работник как се развива детето, как се чувства - това е най-тежкото.

- В тази връзка не трябва ли да се промени законодателството и по-лесно да се отнемат права на такива "родители"?

- Законодателството си следва стъпките и аз не мисля, че то е криво. Има един момент и той пак е свързан с наслоявания през годините. Първо - безнаказаност на пълната безотговорност на тези родители. Болното е, че може би трябва да минат поколения, за да се промени мисленето на подобни родители. Има една ниша в обществото - няма кой да работи с тези хора, а и те трудно се обхващат. Опитваха се неправителствени организации, но в крайна сметка е много трудно да се намери доброволното съгласие на тези родители да бъде работено с тях. Законът малко прекалено ги пита "съгласни ли сте". Трябва да има принудителната мярка, която да ги задължава. Не толкова да им отнеме правата, колкото да ги задължи да бъдат съветвани, наблюдавани и след това, ако не могат да се справят, да се отнемат правата им.

- Какво мислите за идеята да се взима дете от дома за Коледа?

- Моето мнение е, че ако ще взимат дете само за Коледа, по-добре да не го взимат. Едно дете не бива да го лъжеш. То се привързва към хората, които общуват с него по този начин. И ако само ще му покажем колко е хубав животът и после ще го върнем обратно, какво сме направили? Повече са случаите, в които едно такова посещение има след това негативни последици - детето дълго време тъгува, а и семейството също.

- Има ли ръст в осиновяванията?

- Да, специално за нашата институция тази година определено да. Може би е по-добър подборът на родителите.

- Има ли случаи, в които хора осиновяват дете не защото нямат, а защото искат да дадат по-добър шанс?

- Специално при нас няма такъв случай. Кандидатстват хора, които нямат деца.

- Т. е. нямаме още съзнание, че осиновяването не спасява само нас, но и осиновеното дете?

- Може би е така, защото българското семейство продължава да живее с мисълта, че когато детето навърши 18 години, трябва да получи всичко от родителите си - кола, апартамент... И си казват: аз не мога да поема ангажимент, защото не мога да осигуря всичко това на другото дете. Разполагам с примери за подобно мислене. Имало е хора, които казват: аз мога да гледам дете до 18 години, но не мога да му осигуря същото като на собственото си дете. И всички опити да се обясни, че това не е нужно, остават напразни. Определено мисленето на българина търпи своето развитие. За тези 20 години работа в дома аз виждам, че бавно се променя мисленето ни и въпреки това има нещо много дълбоко в нашата народопсихология, свързано с материалната страна на нещата, което пречи.

- Увеличава ли се броят да децата, оставени в домове?

- За съжаление - да. През последната година и половина нашия дом работи над капацитета и възможностите си и това е така с доста домове в страната. Може би е така, защото се закриха някои от тези заведения, а броят на децата, имащи нужда от настаняване, не се намали.

- Имат ли алтернатива домовете?

- Ако човек се замисли какво значи институция и търси думата в тълковния речник, ще види, че най-малката социална единица като институция е семейството. Ние сме свикнали да наричаме институция домовете. Не е важно обаче какво име ще им дадем, а какво съдържание ще сложим вътре, каква грижа ще предложим да децата, какви специалисти ще работят, колко хора ще обгрижват едно дете. Дали имат алтернатива? SOS-селищата също са от такъв тип. Там обаче една майка се грижи за по-малко деца, отколкото един наш възпитател. Значи трябва да се помисли в тази насока - какво качество предлага нашата грижа. Специалисти могат да бъдат обучени, да имат уменията, но броят на хората по нормативни документи е малък. Домовете ще търпят своето развитие, ще отговарят врати към онези видове грижи, които се търсят - седмична или месечна, с по-трайна връзка на детето със семейството. Лично аз мисля, че това е изключително полезно. Детето ще стои при нас през седмицата, а родителят ще поеме отговорността в събота и неделя задължително да го взима и да го върне в определеното време.

- Кое е най-важното за вашите деца тук, за да се чувстват добре?

- Всяко живо същество има предпочитания към някого. Според мен детето избира възрастния, на когото или ще зачита авторитета, или ще го изпробва, докато може. Най-важното е децата да чувстват, че са обичани, че са значими, дори че са различни, но да носят различието си с удоволствие и гордост. Какво може да е най-важното за едно дете - да има близки хора до себе си. Това е най-важното.

- Следите ли какво става с децата, когато излязат от тук?

- Ако е попаднало в друг дом, ние поддръжаме връзка с него. Има един период на адаптация, през който те изпитват нужда да имат връзка с нас, да ги подкрепяме. Ако е отишло в семейството си, връзката вече е по-трудна. Родителите решават дали ще ни потърсят и дали ще ни съобщават какво се случва. Ако пък детето е осиновено, също е въпрос на желание от страна на осиновителите дали ще поддържат контакти с нас. Това, което казах - че българинът узрява, е, че той вече не крие истината от детето и му казва, че е осиновено. И в периода на адаптацията все повече осиновителите търсят нашите съвети, подкрепа и помощ. В тази връзка сега за Коледа получихме картичка от наше дете, собственоръчно написана, тъй като той вече е ученик. Това все пак означава, че детето помни и знае, а родителите не късат връзката му с нас. За нас това е признак, че детето е добре.

- Как се справяте с емоциите, които съпътстват работата ви?

- Децата имат най-разнообразни емоции - те се сърдят, плачат, радват се. Ние тук сме наясно с проблемите на тяхната възраст. В дома от шест години има и психолог и той е отдушникът за всеки, който иска да сподели. Когато ние се натоварим със съдбата на децата, за съжаление си го носим вкъщи. Нашите семейства живеят с проблемите на нашите деца. Хубавото е, че и децата от дома познават семействата ни.

- Как се спасявате от пристрастност, защото тук все пак е лесно да имаш по-любимо дете.

- Трудно.

- Какъв е вашият начин да се разтоварите?

- Аз съм човек, който много обича природата, там намирам равновесие, мир и спокойствие. Сред природата решавам по-трудните казуси и винаги, когато имам време, съм там. През лятото пък много обичам да съм до морето.

- Обземало ли ви е чувство на безсилие понякога?

- Обземало ме е. Осъзнавам, че не мога да променя системата като цяло и си давам сметка, че не съм виновна за това. Ако поема цялата тази вина, няма да се справя с това, което е тук. Това, което ние си казваме с нашите колеги, е, че трябва да дадем тук всичко, което можем, на децата. След това няма да променим нещата, но поне ще покажем на детето в ранната му възраст как трябва да живее, какво трябва да бъде. С голямата надежда, че вътре в него това ще остане. И един ден, когато то стане родител, когато то ще носи отговорност за друг живот, надявам се да си спомни тези неща и да бъде отговорен родител.