Брой 1                                                  

4 - 10 януари 2008 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Стоян Георгиев

 

Актьорът доайен на Ловешкия драматичен театър беше удостоен с персоналната награда за творчество "Ловешки меч" за 2007 година за цялостен принос в областта на културата.

 

Ролята е като

любовница -

отблъсква те,

ако не я обичаш

 

Стоян Георгиев е роден на 19 октомври 1947 година в Ловеч. Средно образование завършва в Техникум по електротехника "Киров" в София през 1966 г. Докато отбива военната си служба, участва във войнишката самодейност. От 1969 г. започва работа в Ловешкия драматичен театър като стажант-артист. През 1973 г. завършва задочен клас във ВИТИЗ.

Женен, с един син.

Интервю на
Мира ГАНЧЕВА

- Г-н Георгиев, носител сте на персоналната награда "Ловешки меч" за 2007 г. за цялостно творчество. За какво ще се сещате, когато видите статуетката?

- Тази статуетка е един обобщителен образ на цялата ми дейност в областта на културата в град Ловеч. Неминуемо веднага си спомня човек, изключвайки работата ми в театъра като актьор, всичко друго, което е правил. Още първата година като млад актьор ме помолиха да поема кръжока за художествено слово към пионерския дом в Ловеч, защото там пък аз съм стъпил за пръв път на сцената през 1958 г. в пиесата "Ян Бибиян", с която се класирахме за първия републикански фестивал на художествената самодейност и играхме на сцената на Младежкия театър в София. Тогава видях актьори, които съм виждал само на кино (телевизия още нямаше). Не можете да си представите какво вълнение съм изпитвал, когато срещах по коридорите Николай Бинев, Славка Славова, Янка Влахова... Може би тогава в мен се запали голямата искра, която после пламна, и се разгоря голямата любов към театъра. От 1973 г. поех състава за художествено слово в Профсъюзния дом на културата и го водих до 1990 г. 15 години съм ръководител и на драмсъстава на езиковата гимназия. Работата ми с децата оставя най-трайни спомени в съзнанието ми, защото виждаш, че създаваш нещо, от нулата тръгваш. И понякога стигаш и до успехи, които не могат да не те радват.

- По-лесно ли се работи с деца, отколкото с професионални актьори?

- Това е един много деликатен въпрос, но ще бъда откровен. В Музикалния театър поставях "Принцесата с кристалните пантофки", но ние я кръстихме така, за да избягаме от популярното заглавие "Пепеляшка", а в Драматичния театър съм поставял моноспектакъла на Ленко Гурков "Завръщане" по книгата на Дамян Дамянов. Разликата е в това, че актьорът натрупва свои изразни средства и свои впечатления за образа и започва да се опитва да прокарва това, което той смята, че трябва да стане. Обаче то понякога е по пътя на по-лекото съпротивление. Започват спорове, защото режисьорът вниква много дълбоко в текста, а актьорът понякога реагира първосигнално. Затова с децата се работи много по-лесно, защото те те грабват. Но трябва и да си много добре подготвен, особено с големите ученици в езиковата гимназия, защото някои от тях се интересуват от театър и ако те хванат, че си неподготвен, вече се получава едно недоверие. Важно е да можеш да ги респектираш със знанията, които имаш, и да можеш да "извадиш" от тях най-доброто.

- Сам споменахте за драмсъстава на езиковата гимназия. Пръкнал ли се е от там някой талант?

- Имам няколко мои ученици, които съм готвил след това за ВИТИЗ (НАТФИЗ), и те го завършиха. Първата е Людмила Сланева - на певеца Стенли съпругата, която е от Тетевен. Тя беше почти готова актриса, пееше много хубаво. Едно момче от випуск '96 - Радомир Балабанов, пък завърши школата на Цветана Манева и сега е в Кърджали актьор. Един от първите ми е Мариян Маринов от Троян, който като завърши през 1986 г., ме помоли да му окажа помощ. Влезе при Любомир Кабакчиев. След това съм готвил режисьора Васил Василев и една млада виетнамка - Уляна Чан, която е студентка в класа на проф. Стефан Данаилов. Така че вече са 4 - 5 човека, които са минали през моята школа, ако мога така да се изразя.

- Наричат ви живата легенда на Ловешкия театър, аз самата се убедих колко дати и години помни съзнанието ви. Но все пак защо решихте да се грижите за архива на театъра?

- Това е много любопитна история. Излиза енциклопедия "България", том III, буква "Л". И на "Ловешки драматичен театър" чета, че той е открит със спектакъла "Калоян". Което е абсолютно невярно, това е втората пиеса с премиера на 8 януари 1970 г. А театърът е открит на 13 ноември 1969 г. с "Едно момиче търси истината". Представяте ли си, издание на Българската академия на науките!?! Това ме амбицира всичко, което излиза за театъра, да го събирам: покани, програми, афиши, всичко писано в медиите.

- Какво ще стане с този архив?

- Този архив ще го предам на "Държавен архив", на който също съм сътрудник. Защото всичко е преходно, архивите са вечни. Освен това пиша един голям сборник "История на театралното дело в Ловеч" от 1872 г. За това пък как се амбицирах. В книгата на проф. Каракостов "Българският възрожденски театър" за Ловеч пише, че може Ангел Кънчев да е вдъхновител на представлението, но той не е участвал в подготовката му, тъй като след януари Кънчев не е бил в Ловеч, а вероятно това представление се е играло през май, защото той се е самоубил на 5 май. Аз се занимавах пет - шест месеца да изследвам пътя на Ангел Кънчев. Оказа се, че през януари той е идвал два пъти в Ловеч. И от тук той е тръгнал за Русе, където се самоубива. Така че написаното абсолютно не е вярно. Не може от кабинета в София да пишеш такава книга за началото на театъра в над 30 града. Но проф. Каракостов вече беше покойник, така че не можах да му опонирам официално, но съм пратил моята статия в отдел "Театър" при БАН.

- Кога вашата книга ще види бял свят?

- Първите стъпки е направил театроведът Никола Филипов в сборника си "100 години читалище - Ловеч" през 1970 г., където има обзорна статия, но поради липсата на достатъчно място, вероятно, той се е спрял на по-основни периоди. А аз искам да обхвана всичко. Освен читалищната театрална самодейност, имам раздел за училищна и работническа самодейност. Стремя се да обхвана и професионални актьори, родени в Ловеч. Това е едно ядро от 10 - 12 човека - Борис Луканов, Стефан Сотиров, Данаил Мишев, Стоян Герганов, Ангел Ангелов, Борислав Гълъбов, Любомир Мирчев, режисьорът Николай Поляков и др. Имам раздел и на драматурзи, родени в Ловеч. Затова доста подробно разработих и творчеството на Константин Илиев. Пиша и за сценографите, които, за съжаление, са малко. Борис Данков е едно от големите имена, който е стигнал до професор в Художествената академия. Това ще бъде книгата на живота ми и искам да няма пропуски. Досега съм издал сборника "50 години филателно дружество" (това е другата ми страст, където стигнах много високо ниво - до Световния филателен съюз като изложител, тук съм член на Научния институт по филателия). Така че тази книга мисля, че ще я направя до две - три години.

- А броил ли сте колко роли сте изиграл?

- Аз съм рекордьор. Първо - 39 сезона. Няма друг като мен. Но ролите ми са над 100 и също няма кой да ме стигне. Защото съвременният театър е повече на текучество. Няма го онова ядро, което с години твореше, и напускаше, като се пенсионира или нещо се скара с директора.

- Коя е любимата ви роля, имате ли такава?

- Ролята е като любовница - усети ли, че не я обичаш, те отблъсква. Затова никога не чета предварително пиесата, в която ще играя. Защото, без да искаш, си харесаш една роля. А ние, актьорите, сме нещастни в това, че нас ни избират. В "Д-р" на Бранислав Нушич очаквах режисьорът да ме разпредели в по-стабилна роля. А той ми даде една малка роличка на мъжа - за да контрастира на съпругата ми (актрисата Поля Славова), която в един момент ме носеше под мишница. След като режисьорът ми обясни концепцията си, аз си я обикнах тази роличка и със страхотно удоволствие я играех и много пъти са ме аплодирали. Защото Поля говореше с дебел глас (имитира басов говор - б. а.), аз говорех така (имитира почти сопрано - б. а.). Бяхме една много симпатична двойка. Понякога е за предпочитане да минеш през сцената, да блеснеш, отколкото да мъждукаш час и половина и хората почти да не те забележат. Трябва да кажа, че аз съм един от артистите, които имат най-много участия в детски пиеси. Бях станал популярен със Заека Стоянчо, която роля по-късно доразвих във водещ на детско шоу. На прегледа на детската драма и театър в Търговище през 1976 г. взех трета награда с ролята на Боянчо от пиесата на Панчо Панчев "Честна небесна". Това е една от ролите, които са ми легнали на сърцето. Между другото, аз съм от актьорите, които ни водят по-характерни. Играех много роли на деца, след това преминах на старци. Не съм играл любовник на сцената. Може би заради ръста ми (Стоян Георгиев е висок 160 см - б. а.) и заради по-младежкото ми излъчване. На 19 октомври навърших 60 години, но не мога да се почувствам на толкова. Може би непрекъснатият ми контакт с децата и учениците са запазили едно по-младежко дръзновение у мен. Аз на 60 години??? Преди известно време на 60 ги пенсионираха.

- След три години ви предстои пенсиониране. Ще пратите ли в пенсия и актьора Стоян Георгиев?

- О, не! Канят ме на много места, особено като водещ. И все така се майтапя: "Водещ аз да се наричам, първа радост е за мене". В Троян често ме викат, но пътуването ме възпрепятства. И, дай Боже, да съм жив и здрав, когато ще разполагам със себе си и ще се развихря. Светла Червенкова, ръководител на вокална студия "Усмивка", иска да правим нов мюзикъл в Троян, Музикалният театър в Ловеч също ме иска. Така че няма да се откъсна от театъра.

- А коя е ролята, която много ви се е искало да изиграете, а не сте могъл, по една или друга причина?

- Не са една или две. Понякога ние сме зависими дори и от самата роля. Защото една хубава голяма роля, макар и да нямаш достатъчно опит, може да те понесе. Затова в езиковата гимназия правя повече класически пиеси със стабилна драматургия, макар че си позволявам да ги осъвременявам. Децата нямат никакъв опит и ако им дадеш нещо недостатъчно добро като сюжет и развитие на образа, няма да се получи нищо. И затова често между нас, актьорите, има злоба и завист. За премиерите се казва, че са сърдечна среща на безсърдечни хора. Защото: "О-о-о, муцко, ти беше прекрасна, ти беше чудесна, поздравявам те!", а зад гърба й: "Ако бях аз, каква роля щях да направя, а тая некадърница...".

- С кои режисьори ви е било лесно и приятно да работите и с кои - мъчително?

- По-добре е да работиш с режисьор, който знае какво иска. Аз съм бил асистент-режисьор на Красимир Спасов. Навремето мислех да кандидатствам режисура, но Минчо Събев, тогава млад режисьор, ми каза: Стояне, ти си добър актьор и знаеш ли, че срещата с публиката е много по-приятна, отколкото срещата с актьорите. Но аз се интересувах от режисура и първия път почти по желание станах асистент. Другото ми асистентство беше на Владимир Трендафилов, театърът не беше още професионален. Оттам се позапалих и съм бил асистент още на Юлия Огнянова, проф. Желчо Мандаджиев, Николай Поляков. От тях съм се учил. Режисьорът е човекът, който трябва да обединява, да дава идеята и ние да се вмъкваме в нея. Защото, ако почне всеки да играе соло, какво ще се получи. Но има и талантливи млади режисьори. Александър Морфов ще ти смеси Шекспир с някой руски класик, но ще го изпипа страхотно.

- Хрумвало ли ви е да замените Голямата сцена със Седмото изкуство?

- Не съм се замислял над този въпрос. Но без сцената няма да мога. Преди години ми предложиха да стана директор на Центъра за художествена самодейност. Аз категорично отказах и може би съм се почувствал засегнат, защото започнах да се карам едва ли не. Не можех да си представя осем часа на бюрото чиновническа работа. Театърът винаги ще си върви с всичко друго, което правя. Иначе като ученик участвах в масовката на "Краят на ваканцията", там камерата много малко ме "близна". А докато учех в София, участвах в "Краят на песента" по Хайтов - бях ратай в кръчмата. Няколко дни имахме снимки, аз забърсвах масите, търкалях бурета, носих купички с храна - много кадри. Това беше през септември, филмът излезе през януари. Вървя по улицата, срещам излизащи от киното хора, но никой не ме познава. Защото след премиера чуваш шушукания около себе си, което малко гъделичка самочувствието. Викам си, чакай да видя филма. От всичките кадри ми беше останало само едно минаване с юзчета и панички, и то в профил. И понеже бях с едно помашко фесче на главата, трябва да се вглеждаш много и да знаеш, че аз ще се появя някъде, за да ме откриеш. Добре, че не се похвалих. Исках да изненадам приятели и колеги. Представяте ли си да бях казал предварително, щях да стана за смях. В "Хайка за вълци" участвах в първа и втора серия, бях икономът. Играл съм и във филма "Песента-птица" за Панайот Пипков на БНТ, който "Детска редакция" направи през 2001 г. по случай 100-годишнината от написването на химна "Върви, народе възродени". Зоя Касамакова беше режисьор и тя ме потърси. Участвах в ролята на един от уволнените музиканти на Пипков, които са против него.

- Имате ли предпочитан сценичен партньор?

- Всеки колега е добре дошъл за партньор, стига да бъде искрен, откровен и да ти помага, а да не играе соло. Когато той се отнася с разбиране за дадената сцена, какво е неговото място в тази картина, прекрасно се работи. Случвало се е да си партнират колеги, които в момента са скарани. Той говори, ама не го поглежда в очите, а това е пагубно. Пречи на цялото, когато се внасят лични взаимоотношения.