Брой 49                                                  

7 - 13 декември 2007 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Доц. Йордан Митев

 

Директорът на Педагогическия колеж в Плевен е един от любимите преподаватели на повечето студенти. В навечерието на празника на академичната младеж разговаряме с доцента за съвременните студенти, проблемите на ръководената от него институция и поуките от историята.

 

Сегашните студенти

са чудесни млади хора

 

Доц. Йордан Митев е роден през 1949 г. в с. Брест, Плевенско.

Завършва механотехникума в Бяла Слатина. През 1971 г. е приет за студент във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", специалност история. През 1976 г. се явява на конкурс за асистент по съвременна история. Два пъти пътува на специализация в Лисабон, Португалия - през 1981 и 1993 г.

Има четири публикувани монографии: "Комунистите, левите сили и краят на диктатурата в Португалия", "Португалия от монархия към диктатура 1890 - 1926", "Салазар и раждането на новата държава 1932 - 1936 г." и "Салазармът". В момента подготвя пета монография, отново на тема Португалия, която е и неговата професура.

От 20 ноември 2000 г. е директор на Педагогическия колеж в Плевен. Преподавател е по съвременна история във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий".

Има три деца - син и близнаци момче и момиче, и една внучка.

Интервю на
Ралица ПЕТРОВА

- Доц. Митев, вие сте любим преподавател на много студенти. Как го постигате?

- Не мога да кажа, че не се лаская. Като всеки мъж и аз съм суетен да чуя подобно нещо. Но вероятно това е така, защото твърде много обичам професията си. Зная, че студентите не са деца. Те разбират тогава, когато се имитира загриженост към тях самите, към преподаването, към науката. Усещат, когато човек е открит в стремежа си да им даде нещо повече от това, което могат да научат в учебниците. Човек трябва да се забавлява преподавайки. Така е във всичко - и в секса, и в любовта. Иначе не може да се постигне нищо. Рутинното отношение към основните ангажименти в този живот винаги се забелязва. Живеем в свят на имитации. Всеки имитира това, което не е. Няма нищо по-тъжно от това. Аз се опитвам да не го правя. И може би от там идва успехът, който сте забелязали.

- Има ли разлика между сегашните студенти и тези от преди 10 години, например?

- Новите студенти са технократи в добрия смисъл на думата. Не бива да се забравя, че онези поколения, към които принадлежа и аз, нямаха чудесните възможности на достиженията на цивилизацията. Компютърът прави студентите различни. Те са много по-модерни, бързомислещи, знаят езици. Без да губят време могат да влязат във всеки един сайт, който ще им даде чудесна възможност да се информират за всичко. Но пък от друга страна тези прекрасни условия ги ощетяват, защото ги лишават от възможността да четат. Знаете, че за да се преодолее един тежък приемен изпит, какъвто е литературата, трябва да се познават произведенията. А често пъти се явяват студенти, които не са прочели дори "Под игото" - една настолна книга. Но в крайна сметка става това, което трябва да става и ние не можем да пренебрегнем тези предизвикателства на нашето ежедневие.

Сегашните студенти са чудесни млади хора. Някои са увлечени от мисълта, че бързо могат да се спечелят пари. И тази бясна нежност, която модерният, бих казал даже източният човек изпитва към парите, се пренася и върху тях. Но пък значителна част от студентите успяват да работят, за да се издържат. Те уважават своите родители, спестяват им средства. Дори аз към тях се отнасям много по-благосклонно, когато трябва да заверявам семестър. На изпит проверявам дали се знае даден въпрос или не. И когато стане дума, че това не се е получило по тази причина, винаги съм готов да проявя снизхождение.

- Вие сте историк. Какво ви провокира да се захванете с административна дейност, каквато е директорската?

- Роден съм в с. Брест. Това беше един от мотивите ми, когато трябваше да се номинира през 2000 г. директор на Педагогическия колеж, да приема, да направя нещо в Плевен. Като всеки застаряващ мъж и аз бих искал да остана в паметта на хората като човек, който е направил нещо за своя град. А Плевен ми е твърде скъп и знам, че той не би бил същият, ако успеем да завършим това голямо дело, с което сме се захванали - преобразуването на Педагогическия колеж във филиал на ВТУ "Св. св. Кирил и Методий".

- До къде стигна процедурата по преобразуването?

- Тя стартира на 12 април 2007 г. До този момент обаче още няма решение на Министерския съвет (МС). Акредитационен съвет даде положителна оценка на нашия проект и сега просто е проява на добра воля от страна на министъра на образованието Даниел Вълчев МС да завърши тази процедура. Междувременно, ако това се случи до самите избори за директор (предстоят избори за орган на управление на колежа в периода 7 - 11 януари 2008 г. Утвърждаването на кандидатурите ще стане на академичния съвет, който се провежда в края на януари - б. а.), процедурата ще бъде преустановена и ще се премине към избор за директор на филиала.

- Каква е причината вече близо осем месеца да няма яснота по този въпрос?

- Процедурата по преобразуването се бави, защото сътрудниците на Даниел Вълчев имат съмнения и колебания, които не са съвсем без основание. Основното изискване е в колежа да има хабилитиран състав. Тук такъв липсва, сега аз съм единственият представител. Но това не е беда, тъй като програмите, които ще стартират тук, ако бъдем преобразувани във филиал, ще се покриват от преподаватели от Великотърновския университет. Така че самият учебен процес няма да бъде блокиран, вече има изграден механизъм на пътуване на колегите. Тези неща се знаят в министерството и се надявам това трудно препятствие да бъде преодоляно.

- Това ли е единствената пречка - липсата на хабилитирани преподаватели в колежа?

- Да, а и стремежът все пак на Министерството на образованието и науката (МОН) да се оптимизира не само висшето, но и средното образование, което означава редуциране на широкия спектър от висши училища. Но пък за Плевен това е просто необходимост, защото колежът ще обхване Централна и Северна България. Много от децата, които очакват кандидатстудентска кампания, ще предпочетат да учат тук по обясними причини - главно финансови. Още повече, че филиалът може да подготвя специалисти по акредитирани специалности във ВТУ. Т. е. университетът майка ако прецени да изнесе дадена специалност, това може да бъде направено.

Между другото, с решение на академичния съвет се преустанови избирателната кампания за директор, именно защото очаквахме всеки миг да дойде решението на МС. Срокът, който академичният съвет беше дал, е 30 октомври. Той вече мина и на практика аз и директорът на колежа във Враца сме без мандат и изборът трябва да се осъществи, за да може да бъде лигитимна самата структура.

- През тази учебна година трябваше да се осъществи прием по новите специалности "Растениевъдство" и "Ядрена енергетика". Факт ли е той?

- В проекта бяха отразени тези две специалности, но те не получиха положителна оценка, тъй като ги няма във Великотърновския университет. Но при добро развитие на обстоятелствата, би могло и това да се случи.

- А как мина приемът за двете специалности "Предучилищна педагогика с чужд език" и "Начална педагогика", като се има предвид, че учителската професия става все по-непрестижна?

- Интересът се запазва, кандидатите бяха над 100. Има обаче една съществена промяна - вече степента "специалист" отпадна и от 22 май е преобразувана в "професионален бакалавър". Тази степен ще даде на студентите много по-голяма възможност за реализация.

Липсата на интерес към учителската професия като че ли вече остава в историята. Защото всички знаем колко благородно е това занимание - преподаването. Вероятно след година и половина - две нещата ще изглеждат много по-различно. Още повече влизането на България в Европейския съюз променя диаметрално противоположно представата за това как трябва да изглежда училището. Любовта към училището е равна на любовта към родната майка. Тя не може да бъде забравена, преодоляна. Това препятствие не е толкова трудно. Вие виждате, че и по отношение на духовния живот, и на културата настъпиха позитивни промени. Това неизбежно ще се отрази и на училището. Още повече и с ангажиментите, които МОН пое по отношение на заплащането на учителите, ще се даде възможност да се промени неблагоприятната засега ситуация при избора на младия човек да започне да преподава.

- Но как ще се преодолее схващането "става учител, защото не може да стане нещо друго"?

- Това е едно тъжно и обидно за академичния морал твърдение. То при всички случаи ще бъде променено. Аз си давам сметка за рисковете на една такава смела политика - собствена, лична, ако всеки един от кандидатите направи подобен избор. Но няма по-хубаво призвание от това - защото и преди, и сега любовта към науката не може да бъде смесена с трудностите, които в момента нацията ни преодолява. Това е историческа необходимост - да се върнем към старите, изконни ценности, защото просто една нация не може да върви напред, ако загърби важния проблем - възпитанието на хората.

- Вие защо избрахте историята като път в живота?

- Не намирам веднага интересно и оригинално обяснение за себе си. За съжаление завърших механотехникум. Баща ми много искаше да бъда техник и такива бяха условията, че нямах избор. След това обаче му казах: аз съм до тук, ще уча история. И той вече разбра, че не може да ме спре. Кандидатствах и влязох във ВТУ. Това е нещо, което човек не може веднага да обясни като състояние на духа защо го е избрал. Може би е дълбоко, неясно чувство на една открита любов към процесите, които са ставали преди и сега.

- Казват, че историята е учителка на живота. В този смисъл добри ученици ли са политиците?

- Не, не бих казал. Най-лесно днес е да се ругаят нашите представители и на парламентарния свят, и на изпълнителната власт, и на президентската институция. Аз много се радвам, например, че президентът е историк. По много деликатен и дискретен начин той се мъчи да внуши, без да декларира пред хората, че е историк, че историята има значение и трябва да се изведе поука от това, което се е случило. Моят скъп приятел проф. Андрей Пантев често пъти в своите брилянтни съждения по този въпрос е казвал, че трябва да се учим от случилото се. И тези мъчителни 17 - 18 години, които преживяваме, са доказателство. Но пък всяка една нация трябва да мине през този катарзис. Тъжното и комичното едновременно е, че при достиженията на съвременната цивилизация, при тези развити технологии, трябваше да го направим много по-рано. Това, което се случва в момента, е доказателство, че политиците не са приели максимата, че историята е учителка на живота.

- Според вас свърши ли преходът или той още продължава?

- Преходът вече е в своята завършваща фаза. Искаме или не, ние трябва да се съобразим с влизането на България в Европейския съюз. Нужно е да се покриват стандарти. Учените също трябва да го направят. По отношение на висшето образование съм сигурен, че нещата след година - две ще бъдат много по-различни. Безхаберието, липсата на контрол и самоконтрол, дори в академичния живот, рано или късно ще бъдат преодолени. Разбира се, за недъзите на образованието в Западна Европа също могат да се кажат доста неща, но това са цивилизации, доказали своето място, и ние би трябвало все пак да се поучим от тях.

- Често се употребява фразата "съдът на историята ще прецени деянията". Съдници ли са историците?

- Ако са морални, коректни, ако пишат истината. Защото често пъти виждаме в чудесни на външен вид книжни тела да се прокрадват съмнения за това, че авторът на дадено изследване не е бил достатъчно коректен, искал е да обслужва нечии интереси. Често пъти това се прави и по меркантилни съображения, което е тъжното. Истинският учен може да отговори веднага, че историците са тези, които казват кое е истина и кое не е.

- Каква е мисията на българите в най-новата история на Европа?

- Българите са модерен народ. Те дори не знаят колко прекрасни качества притежават. Страната ни през 1939 г. имаше своето място. За съжаление тя направи лош избор, присъединявайки се към Тристранния пакт, към губещата страна. Имаме една тъжна орисия, като дамоклев меч виси над главата ни - винаги да правим лошия избор. Сега с влизането в НАТО и ЕС ние дори сме в известна степен разглезени, лишаваме се от възможността да направим своя избор, защото другите вече ще трябва да понесат отговорността за това. Но българите в крайна сметка ще бъдат забелязани в ЕС, ще напомнят за себе си. Дори сега го направиха - волейболистите ни в далечна Япония победиха такъв колос в спорта като Русия. Това е един щрих, който не бива да остава без внимание. Това е доказателство за новата роля, която българите ще играят в съвременния свят.

- Какво според вас трябва да се направи и от държавата, и от обществото, за да заеме България достойно място като страна членка на ЕС?

- Държавата, струва ми се, прави това, което е възможно. Но ние сме свикнали винаги да се надяваме на властта. Българите просто трябва да променят диаметрално противоположно това, което работят в момента, отношението към професията си. От там ще дойде успехът - едно коректно, почтено и истинско отношение към едно от най-важните неща - работата. Пренебрегвайки тези изконни задължения, ние пренебрегваме казуси, които рано или късно се отразяват негативно. Доказателство за това е пренебрежителното отношение към прехода, който започнахме, неподготвени за него. Надявайки се, че държавата ще бъде тази, която ще ни спаси. Не може да прекараш половин век в летаргия и после изведнъж да станеш друг човек. Това изисква много време. Трябва да бъдем търпеливи. Защото с търпение и любов се постигат големите успехи. Веднага бих споменал и нещо друго. Великият Бисмарк - моят еталон за поведенчески и управленски стил, за отношение към проблемите на съвременния свят, е казал: "Не с речи и решения на мнозинството, а с желязо и кръв се решават великите въпроси на нашето време". Но днес тази формула е неприложима - нужни са любов, търпение и надежда, че нещата ще се оправят и ще станат много по-добри, защото това за нас се явява историческа необходимост.

- С какво се занимавате в свободното си време? Кое е нещото, което може да ви накара да повишите адреналина си?

- Изпитвам безконтролна нежност към любимата си внучка Яна, която вече е на 9 години. Знам, че децата освен че трябва да бъдат удовлетворени финансово, е нужно и да им се говори, да им се чете, да им се обръща внимание. Не винаги купуването на хубави играчки и красиви дрешки е достатъчно, за да се подготви пълноценно един млад човек. А пък аз, пропуските, които съм допуснал с моите деца, се опитвам да ги компенсирам с моята внучка. Това е голямата ми любов.

- Наближават празници. Какво бихте пожелали на себе си, на семейството си и на всички българи?

- Красиво нещо е младостта. Пожелавам всички в по-напреднала възраст да запазят младежкия си дух. Красотата, която дава младостта, не бива да бъде забравяна. И здраве - най-важното нещо.