Брой 47                                                  

23 - 29 ноември 2007 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Митрополит Дометиан

 

Преди седмица той празнува два юбилея - 75 години живот и 20 години начело на Видинската епархия. В негова чест във Видин дойдоха висши духовници от гръцката и румънската църкви, български владици, политици, депутати, министри, кметове, бизнесмени. Писма поздравления той получи от вселенският патриарх Вертоломей, руският Алексий I, румънският Даниил. Най-сърдечни пожелания и подаръци му изпратиха президентът Георги Първанов, премиерът Сергей Станишев. Министър Радослав Гайдарски дойде лично да поздрави уважавания архиерей, в църквата "Свети Димитър" бяха и депутатите Борислав Великов, Георги Петканов, Михаил Миков, Надя Антонова, кметовете на Видин - Румен Видов, на Монтана - Златко Живков и на Лом - Пенка Пенкова. Видинският фотограф Богомил Петров подреди две изложби. На повече от сто фотоси бе запечатан достолепният образ на митрополит Дометиан - сред хора в църквата, освещава нови храмове и параклиси, открива художествени изложби, благославя полезни инициативи и богоугодни дела.

 

Църквата е моят живот

 

Дометиан е монашеското име на Димитър Попвасилев Топузлиев. Роден е през 1932 г. в смолянското село Хасовица. Той е второто от петте деца на местния свещеник поп Василий и презвитера Руска Димитрова. Животът му изглежда предначертан от родовата съдба. През 1947 г., още дете, го записват ученик в Пловдивската духовна семинария, а след пет години става студент в Софийската духовна академия. След нея като всички български младежи тогава служи в народната армия. През 1959 г. тръгва по пътя на божий послушник. Същата година е подстриган за монах, с което приема и името Дометиан. Само след 3 месеца е ръкоположен за йеродякон. През есента на същата 1959 г. става аспирант в Московската духовна академия. Във великата славянска столица го спохожда едно щастливо събитие - на 18 юли 1962 г. по време на съслужение на светейшия патриарх на Москва и на цяла Русия Алексий I и тогавашния български патриарх Кирил, е ръкоположен за йеромонах. На следната година младият йеромонах е назначен за протосингел на Великотърновската митрополия, малко по-късно е възведен в сан архимандрит.

Младият Дометиан прави впечатление с голямата си любознателност, широк кръгозор и системни знания не само по богословие, но и по история, литература, художествена култура. През 1967 г. е изпратен на специализация в икуменическия център Тезе във Франция, после продължава стажа си в икуменическия институт при Световния съвет на църквите в Босе, учи се и в богословския факултет на Лозана, Швейцария. Той пръв в Българската православна църква (БПЦ) тръгва да търси пътищата на единението на християнския свят. Но и да обяснява традициите, да руши заблудите, да се бори за общуване. За една година през 1968 г. заминава на езикова специализация в Англия. Връща се през 1970 г. и поема поста на протосингел на Софийската епархия. Само след няколко месеца става главен секретар на Светия синод. През 1974 г. е ръкоположен за знеполски епископ. След 5 години прекосява океана, за да поеме поста на управляващ Акронската епархия в САЩ.

На 26 юли 1987 г. Светият синод прави особен избор - избира Дометиан за видински митрополит. Двадесет години оттогава. Това е мястото, на което уважаваният архиерей на БПЦ се задържа най-дълго.

Интервю на
Теменужка ИЛИЕВА

- Ваше високопреосвещенство, имате завиден живот, били сте на места, където не всеки може да попадне, но най-дълго сте останали във Видин начело на видинската епархийска катедра. Как гледате на този период от живота си?

- Да, много вода изтече, откакто поех видинската епархия. Идвайки, вече знаех нейното богато църковно-историческо минало. С нея са свързани големи имена от нашата църковна история - екзарх Антим I, който е първият български архиерей, митрополитите Кирил, Неофит, Филарет. Винаги съм се стремял да отдавам всичките си сили и възможности, за да продължа тяхното служение, а това е твърде отговорно.

За тези 20 години станаха много събития, в които и аз като обществено ангажирано лице в града и като член на Светия синод, съм преживял. Събития - радостни и тъжни. Радостно беше, че Българската православна църква си е на своя пост като народен будител в името на доброто, на нравствеността. Но имаше и печални, сред които най-напред поставям разделението на църквата. Доста хора не можаха да преценят, че вършат грях и дори престъпление по отношение на единството на БПЦ, защото не аз или патриархът или някой мой съслужител сме единствените в тая църква и единствено зависи от нас. То става по божията промисъл и воля. През 1971 г. патриархът е избран достойно, не е избран случайно, избран е по божията воля. И моят избор като видински митрополит през 1987 г. с 28 от 30 гласа е по божия воля, не е моя заслуга. Аз дойдох в старопрестолния Видин с едно мото за моята бъдеща работа и служение - "Господи, идвам да изпълня твоята воля". Защото това, което ми предстоеше, беше твърде взискателно. И времето беше такова. Църквата не беше привилегирована институция. След демократичните преобразувания й се дадоха възможности, но ние нямахме онзи хуманен потенциал от кадри, финанси. По-голяма част от собствеността беше одържавена и разграбена. И в това състояние на преход църквата се оказа в реанимацията. Като човек, спасен от инфаркт, от инсулт, който трябва да възстанови себе си и да отиде в живота и да работи пълноценно. Ние се отърсихме от много негативи. Някои ни набеждаваха в сътрудничество на безбожната атеистична власт. Може би за някои - с основание. Има и такива, но да не хвърляме камък по цялата църква. Както казва Достоевски - за достойнството на християнството и недостойнството на християните. Да правим разлика между едното и другото. Ние сме хора от плът и кръв. Но както казва свети апостол Павел, ние сме силни с истината. И това не е човешко изобретение. Истината е божие дело. Затова и Христос в евангелието по Йоан казва: "Опознай истината и истината ще ви направи свободни". Само свободният човек може да борави с понятия като истина, добродетел, морал, любов към църквата, отечеството, народа.

- Спомняте ли си първите години, когато сте взели съдбовното решение да се посветите на църквата и дали те са оставили следа във вашия по-сетнешен живот и служение?

- Преживял съм много от младенец, от ученик в Пловдивската семинария и студент в Софийската духовна академия, като аспирант в Московската духовна академия и след това. В Москва обстановката бе моя, родна, славянска. Но това бяха годините след Втората световна война. По улиците на Москва можеха да се срещнат хора без ръце, крака, осакатени, но жадни за живот. Това в България не можеше да се види. Ние участвахме във войната, но нямахме тези поражения въпреки жертвите, които дадохме. Това ме е впечатлило и го помня до днес.

На 27 - 28 години пак излязох от родината и за пръв път отидох в един западен свят, който тогава за нас беше табу. Имах тази чест и тази щастлива случайност и възможност да бъда в страни като Франция, Швейцария, Англия и да се срещна с хора, които мислят свободно, с друго виждане за съвремието и бъдещето, с положително отношение към православието, с хора от други вероизповедания. Трябваше да изучавам детайли от други вероизповедания и в Лозанския университет. Бях в една монашеска комуна - Тизе, във Франция, където бяхме заедно православен манастир, католически и протестантски. Бяхме заедно в труда и в молитвите и в други начинания. Въпреки наслоените неистини, злоба, между нас нямаше антагонизъм, имаше разбиране и взаимно уважение. Не мога да забравя и 1968 г., цялата, която прекарах в Лондон - шест месеца служих в руската православна църква и после в Оксфорд. Тези години ми откриха очите за широкия свят на вярата и християнските вероизповедания.

Като се върнах, по божията воля станах протосингел на Софийската митрополия при изключителния патриарх - българския предстоятел блажено починалия Кирил, който беше академик благодарение на богатите си исторически трудове, а след това и главен секретар - 10 години - една при Кирил и след това при нинездравстващия патриарх Максим. Това бяха благодатни години, с трудове и положителни за мен изяви. Бях често изпращан на световни конференции, симпозиуми от мирен характер, от характера на взаимоотношенията между отделните вероизповедания, където свидетелствах нашата православна вяра. Радвал съм се на положително отношение към нашата православна църква, към нашия трудолюбив и талантлив народ, към майка България. Мога много да разказвам, но не е възможно всичко да изредя.

От 1979 до 1983 година като знеполски епископ бях изпратен в САЩ да управлявам Акронската епархия. Открих един нов свят, едно културно общество амалгама. Там живеят хора от всички народности и племена, но обществото върви напред благодарение на демократичните си устои от общината до най-висшите слоеве на американската администрация.

- Нека да се върнем във Видин. На юбилея вярващите и управляващите най-сърдечно ви благодариха за това, което сте направили за възраждането на църковния живот, сториха ви дълбок поклон...

- Във Видин срещнах много свещенослужители, предани на вярата. В началото в храмовете имаше малко хора. Спомням си една госпожа, работеше в библиотеката и беше диригент на катедралния хор. Тя ми изповядваше, че се радва, че все повече и повече хора идват в храма. А е било време, когато хористите са били повече от вярващите. След перестройката в Съветския съюз у нас съзряваше едно ново общество. Десетки хора, подбудени от своята вяра и съзнание, започваха да осъзнават мястото на църквата в своя живот. И търсеха молитвите ни, нас самите.

- Кои са повече - старите или младите?

- Младежта има нужда от православната църква и от вероучението. Ние правим всичко възможно да задоволим тази потребност. Но досега не сме успели. Някои постсоциалистически страни въведоха вероучение. Храмовете са отворени за молитва, камбаните бият. Човек е свободен и може сам да определя кое е полезно за него, за семейството, за обществото.

- През последните години в епархията масово се ремонтират църкви, строят се параклиси. Хората казват какво е село без църква и заделят от скромните си доходи за построяването им. Защо хората в днешния материален свят строят храмове на духа?

- В епархията през последните години бяха построени три големи храма - "Успение богородично" във Видин, "Свети Архангел Михаил" в с. Спанчевци край Вършец и "Свети вмч Георги Победоносец" в Бойчиновци. Хората имат нужда от място за молитва и духовно просвещение. Затова на освещаванията се събират стотици хора. В Бойчиновци църква никога не е имало, сега я вдигнаха с помощта на местните жители и на дарители бизнесмени. За 15 - 16 години бяха ремонтирани много църкви, построиха се параклиси там, където няма храмове. Преди дни поставихме първия камък на бъдеща църква в кулското село Тошевци. Тя ще носи името на Свети вмч Димитър Солунски. И в шестте манастира на епархията - Клисурския, Лопушанския, Чипровския, Добридолския, Раковишкия, Изворския се увеличават посещенията, тъй като имат условия за нощуване, за присъствие на богослужения. Най-жив е най-големият манастир - Клисурският. В момента там устройваме център за духовна просвета. Оборудваме го със съвременни средства - компютри, интернет, за да провеждаме в него национални и международни конференции, детски лагери, летни учебни курсове за средношколци. И досега в него провеждаме конференции, особено от сдружение "Покров богородичен" от София, на различни теми. Миналата година в него се събраха на симпозиум учени от шест страни. Те разискваха проблемите на археологията, архитектурата, църковната просвета на три езика - български, руски и английски.

- Често освещавате цехове, с благи слова откривате художествени изложби, влизате в домове на миряни за водосвети за здраве и живот. Спокоен ли сте за това, което виждате около себе си?

- Преживявам всяко богослужение, дълбоко се радвам на нещо сътворено - завод, цех, на картина от познат художник или на нова книга. Бог е бил щедър към нас, дарил ни е с красива природа, с добър народ. Затова съм спокоен, убеден съм, че такъв народ ще има, както се пее в песента ни, светли бъднини.

- Но и нещо ви тревожи. Какво?

- Да. Нашата младеж. Учена, даровита, талантлива, но напуща родината, отива в чужбина. Безработицата е голяма, не всяко отношение към нея е честно. Когато науча за нещо недостойно, нечестно деяние на отделни хора - тревожа се. Под натиска на нечестиви сили някои се поддават на заблуди, пиянство, дрогиране. Боледувах, когато разбрах, че някой е взел едно от малките куполчета от медна ламарина на мавзолея на екзарх Антим Първи. За стотинки да се посегне на такава светиня - жалко е.

- Какво правите през свободното си време?

- Нямам много свободно време, тъй като имам ангажименти и в Светия синод в София, и във Видин в митрополията. Пътувам и в чужбина. Но вечер чета книги, слушам музика. Освен църковно-славянска, обичам и хорова, най-вече класическа. Обичам вечер да остана сам със себе си - край Дунава или в стаята си. Да размишлявам около прочетеното, около споделеното в срещите с хората, преценявам и моите слова и деяния.

- Вие сте църковен човек, но нека ви попитам какво е за вас църквата?

- Моят живот. Кратко и ясно. Църквата за мене е една благочовешка организация, кораб на спасението. За лично усъвършенстване и плодотворност, житейско поприще, източник на лично, семейно, обществено щастие. Като духовен отец на вярващите се старая да изпълнявам своите задължения с вяра, упование, любов, търпение към човека.

- А какво е животът?

- Дар божий. Един откъслек от време, който всеки живее. Човекът е върхът на божието свещенодействие. Той трябва да изживее живота си с любов, радост, мир, търпение, въздържание. Животът е изпълнен с благодатни дарове, дай боже всекиму да стигне до тях.

- Имате ли девиз, с който живеете?

- Старая се да следвам мисълта на нашия национален герой Яне Сандански - робът се стреми към свобода, свободният към съвършенство.

- Какво сам си пожелавате през тези празнични за вас дни?

- Благодаря на Бога, който ме е дарил със здраве, сили и бодрост. С неговата воля искам да продължа да работя и занапред за моя народ, за хората от моята епархия, за които моето обществено служение е чест за православната ни вяра.