Брой 46                                                  

16 - 22 ноември 2007 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Дарин Великов

 

Той е треньорът, който успя да върне плевенския баскетбол на европейската сцена след 12-годишно прекъсване. Амбициите му са с отбора на "Спартак" тази година да изиграе финал, да повтори славните години от времето на "Плама" и отново да напълни с фенове плевенската зала "Балканстрой".

 

“Спартак” трябва да

бъде в челната тройка

 

Дарин Великов е роден в Плевен на 26 май 1958 година. Завършил e спортното училище в родния си град, след това ВИФ (сега НСА) в София със специалност баскетбол. От 1978 до 1981 г. играе в столичния "Академик", а от 1981 до 1991 г. е състезател на "Спартак" (Пл). От 1991 г. започва кариерата му на треньор. До 1999 г. води "Спартак" и "Плама", след това седем години е наставник на "Черно море" (Варна). През 2006 г. се връща в родния Плевен и отново поема "Спартак".

Женен, с един син.

Интервю на Поля ТОМОВА

- Г- н Великов, след 12 години плевенският баскетболен отбор "Спартак" отново се завърна на европейската сцена. Как се чувствате?

- Ще разделя отговора си на две. Първо, безкрайно съм щастлив, че отново играхме в европейските турнири. Попаднахме в един изключително тежък жребий. От друга страна, нормално е след толкова дълго отсъствие да сме поставени в зоната на аутсайдерите, тъй като неучастията в евротурнири намаляват коефициента на всеки един клуб и ние бяхме сред последните отбори. Така трудният жребий ни постави срещу един много силен поток. Попаднахме в първия кръг срещу отбора на "Олимпия" (Патра). Като всички гръцки отбори и той е с огромен бюджет. Ако бяхме отстранили отбора на "Олимпия", отивахме срещу много силен руски тим. Така че донякъде съм доволен, че не успяхме да се наложим и отпаднахме. Разбира се, има го и неудовлетворението. Но не сме си правили илюзии, бяхме наясно, че още през първата година не можем да направим някакъв фурор.

- Трудно ли се създава един отбор и класните играчи ли са най-важните?

- Трудно се създава. Трябва много време, трябва жестока организация... Колкото до класните играчи - да, те са много важни, но за мен по-важно е да има един колектив в отбора. Това са 15 - 20 човека, които живеят заедно, работят заедно, поставени са на доста изпитания не само в залата, но и извън нея. Така че за мен по-важен е колективът като цяло. Истината е и в това, че без класни играчи нещо голямо не може да се постигне. Резултатите, които сме постигали в предишни години, бяха благодарение на факта, че имахме изключително класни състезатели като Цветан Антов, Георги Младенов, Хрисимир Димитров... Така че съчетанието е между класни състезатели и добър колектив, който трябва да функционира при много трудни условия.

- Преди да поемете "Спартак", вие бяхте треньор във Варна. Там тренирахте младежи по на 18 - 19 години, докато тук играчите са на друга възраст. Еднакъв ли е треньорският ви подход?

- Не, не е еднакъв. Във Варна трябваше да направя много тежка крачка - да подменя почти изцяло отбора на "Черно море". Но пък там аз виждах, че има едно ядро от 7 - 8 юноши, които са готови и с голям риск и усилия ги наложихме в първия състав на "Черно море". Там политиката просто беше различна, защото имаше такива състезатели. Тук, в Плевен, нещата са по-различни по простата причина, че от подрастващите почти нямаме хора, само едно момче сме привлекли през последната година. И за жалост трябва да си призная, че не виждам в следващите години момчета, които ще бъдат в мъжкия отбор. Направили сме един много добър подбор, но на 12 - 13-годишни, които, ако всичко е нормално, чак след 7 - 8 години ще бъдат добри играчи. Аз съм много чувствителен на темата плевенски баскетбол и ще бъда изключително щастлив, ако след няколко години повечето от състезателите на "Спартак" са от Плевен. Защото най-големите успехи, които е постигнал клубът, са тогава, когато ядрото е от наши, местни, плевенски спортисти, към които сме прибавяли по един - двама отвън. Сега просто в отбора освен Хриси Димитров ние нямаме друг местен баскетболист от висока класа.

- Реална ли е идеята за създаване на спортна баскетболна школа "Спартак" например от деца в спортното училище? Какви са рисковете?

- Мярката за това един клуб дали функционира добре е именно работата с подрастващите. Така може да се оцени дали клубът работи добре или не. Аз затова казвам - на нас ни е много лесно да стоим зад името на мъжкия състав и да казваме - да, отборът е добре, но не това е най-важното. Много трудно е обаче създаването на такава школа, особено в днешно време. Представете си например едно дете от Видин да дойде да учи в спортното училище в Плевен. Родителите, като видят условията, няма да си оставят детето. Говоря за това, че вече няма онези общежития отпреди години, няма тази осигуреност. Може ли един тийнейджър в седми - осми клас да го пуснеш сам - липсва контролът. Друго - казваш на родителите - тук ще тренира, а залата струдена. Всички тези неща отблъснаха хората. Едно време беше страшно престижно да учиш в плевенското спортно училище. Аз си спомням, че по мое време кандидатстваха по 150 човека за пет места. В момента, говоря за баскетбол - има седем места, кандидатстват само пет деца. Ние не можем да си попълним бройката. За това сме си виновни само ние - условията, които предлагаме днес на младите хора, са отвратителни. А и родителите вече се интересуват децата им да учат езици, компютри. Ако ние не подобрим условията за децата, никой не няма да ни бъде виновен за този слаб интерес.

- Трябва ли да има дистанция между треньори и състезатели в професионален и човешки план? И как се справяте с всеки от тях като индивидуалност?

- Трябва да има дистанция. Аз съм от хората, които получават доста упреци, че много дистанцирано се държа със състезателите. Но съм убеден, че ако наставникът допусне играчите твърде близо до себе си, е лошо за всички - не толкова за треньора, колкото за отбора и за играта. Така че трябва да има един баланс. Има състезатели, към които треньорът е настроен по един начин, има други, които много дълго време трябва да бъдат в отбора, за да стигнат до по-близки контакти. Но то е лично решение - всеки треньор сам решава докъде да допуска състезателите. Аз познавам мои колеги, които доста фамилиарничат с играчите си, но това си е тяхно решение. Моето мнение е, че трябва да има баланс - има състезатели, които винаги могат да разговарят с мен, винаги могат да си поставят проблемите, които ги вълнуват, но има и състезатели, които е невъзможно да дойдат и да поставят условия пред треньора си.

- Достатъчен ли е бюджетът на "Спартак" и имате ли спонсори, на които да разчитате?

- Бюджетът на един клуб никога не е достатъчен. Когото и да питате - и президента на клуба Цветан Антов, и треньор, и всички други, ще кажат, че не е достатъчен. Важно е един бюджет да е стабилен, важно е да не изпада клубът в катаклизми. Благодарение на Цветан Антов в Плевен това през последните години не е ставало. Политиката, която има клубът, е изключително правилна. При нас нещата са напълно редовни - в плащания, в организация, в календар на клуба. Не се изхвърляме, но много ни се иска да имаме по-големи финансови възможности, защото това ще вдигне нивото на клуба. Относно спонсорствата - за жалост има само един спонсор от Плевен. Всички други, които ни помагат, са извън Плевен. Това според мен не е нормално.

- Помага ли ви властта - местната, държавната?

- Тук е разковничето. Според мен преди 18 години спортът в България беше оставен на самотек и всичко се разруши. И ако не са личните връзки на Цветан Антов с хора като Румен Петков, с бизнеса, няма да направим нищо и да се задържим на нивото, на което сме. Повечето от нашите спонсори ни подкрепят на лична основа. Така че според мен нито държавната, нито пък местната власт полагат усилия. Казват - намерете си спонсори, а това не е нормално. Всички държави, дори бившите соцрепублики, не оставиха спорта си на самотек - залите им станаха още по-хубави, има политика по отношение на спорта. В България всичко се разрушава. И това, което беше лицето на държавата - спортът, почти се унищожи по най-жестокия начин.

- В тази връзка в Плевен само баскетболът остана на високо ниво. Загубихме всички традиционни спортове. На какво го отдавате?

- Точно на това, което казах преди малко. В другите спортове нещата са лоши, защото техните президенти например не са могли да осигурят необходимите средства. Но това не може и не трябва да е така. Не е нормално Плевен да няма стратегия, идея за спорта си. Всичко е на кърпеж. Ще се помолим да ни боядисат залата, ще се помолим за други дребни неща, след половин година ще се помолим пак... Това не е стратегия за развитие на спорта. Мисля, че нещата би трябвало да се развиват в друга насока - да се седне и да се мисли какво ще се прави със спорта. Да, ще има клубове, на които ще трябват повече финанси, други ще имат нужда от нещо различно. Но крайно време е да стане ясно точно на какви условия трябва да отговарят те.

- Кое отличава добрия треньор - резултатите на отбора или има и нещо друго?

- Нашата професия е много ветровита. Ние постоянно сме поставени в такава ситуация, че има и доволни, и недоволни. Да, треньорът главно се оценява по успехите, по резултатите. Аз страшно много се радвам, че момчета, които съм тренирал, сега играят в чужбина. Доволен съм, че съм им дал пътя. И всеки един треньор изпитва удовлетворение, че хората, с които е работил и на които е разчитал, са се развили. За мен е много важно един треньор да каже - аз работих с играчите Х и У, а те сега играят в Испания, в "Левски", в "Лукойл". Това за мен е по-важно от резултатите.

- Как се вписаха чуждите играчи в "Спартак"?

- Някои намериха място, други не. На този етап - около месец и половина откакто сме във вътрешното първенство и изиграхме седем мача, както и срещите за купа "Европа", от някои играчи съм доволен, от други не. Селекцията е много коварно нещо. Наблюдаваш едни хора в дадена среда и трябва да вземеш решение дали да ги привлечеш или не. След това ги виждаш в коренно различна среда. Така че съм раздвоен и се надявам в най-скоро време да стане ясно дали не сме сбъркали с тези хора. Честно казано, не крия, че за някои изпитвам съмнения, тъй като очакванията за тях бяха много по-големи.

- Успяхте ли да върнете феновете в залата?

- Най-мнoго съм доволен от това, че в мача с гърците видях нещо, което бях забравил от 1996 - 1997 година, когато бяха успехите на "Плама". Видях една пълна зала, въодушевени фенове. Ние правим всичко възможно да радваме плевенчани. Хубаво е, че идват хора, които проявяват интерес към отбора. А най-приятно ми стана преди дни, когато в град Патра, който е на 1 000 км от Плевен, видях знамената на "Спартак" да се развяват от привърженици. Да накараш хората сами да отидат на 1 000 км, за да гледат отбора си, значи си постигнал нещо.

- Преди години, когато Цветан Антов беше треньор, "Спартак" стигна до третото място във вътрешното първенство. Каква е вашата амбиция?

- Аз съм все недоволен и в тази връзка - амбициозен. Но не бива да се пренебрегват реалностите и е хубаво да се стои здраво на земята. На мен ми се иска тази година да играем поне един финал или в първенство, или за купа. Знам, че ще бъде много трудно, защото в самото първенство нещата са сложни. Може през годината отборът да е бил в много добро състояние и накрая, когато са плейофите, да настъпят контузии или нещо друго и всичко, което си постигнал до този момент, да замине само за една седмица. Но много ми се иска да изиграем един финал. Трудно може да се каже кое място е най-добро за отбора, но аз мисля, че задължително трябва да бъдем между първите три.

- Върнахте се в Плевен от Варна, не съжалявате ли за това?

- Аз съм човек, който когато вземе решение не съжалява. През кариерата си на състезател и на треньор доста пъти ми се е налагало да взимам решения. Няма да крия, че ми беше много трудно. Шест години бях във Варна, но нещата, заради които отидох, ги направих и вече не виждах смисъл от моя престой там. Никога не съм вярвал, че носталгията е нещо, което човърка човека. А мен нещо отвътре ми подсказваше, че трябва да се върна в родния си клуб и не съжалявам за това.

- Ще се върнат ли славните години от времето на "Плама"?

- Аз ще бъда един от най-щастливите хора, ако това се случи. Но ще бъде трудно, сега ситуацията е много различна. През 1995 - 1996 г., когато започнахме да правим отбора "Плама", много хора не вярваха в нас. Казваха - кои сте вие от Плевен и кой ще ви пусне да станете шампиони. Но това стана. Сега знам, че усилията ни трябва да бъдат много повече. Нужен ни е основен, "здрав" спонсор, по-траен. И тогава можем да говорим за тим, който се бори за титла. Защото това означава стабилност и вече може да се прави ядро от отбора. Ние в "Плама" прибавихме само двама играчи към основния състав. Много лесно се "добавят" един - двама нови състезатели. Трудно е от десет нови играчи да направиш силен тим.

- Много емоционално реагирате по време на срещите...

- Така трябва да бъде. Важно в един мач е не само поведението на състезателите, но и на треньорите. Относно емоциите - сигурен съм, че ако седна на едно място и гледам, ще го преживея по-тежко.

- Синът ви пое по вашия път, сам ли се насочи към баскетбола?

- В интерес на истината, да. Когато беше по-малък, му бях препоръчал да опита с други спортове, с други идеи, но той отишъл сам и си беше взел изпитите, без моя намеса. Сам се определи в тази насока. Помагал съм му в годините, но той сам си взима решенията. Не съм му се месил и смятам, че така трябва да бъде.

- Какво ви даде и какво ви отне спортът?

- Ако трябва човек да слага везните на взел - дал, при всички положения аз съм взел от спорта много повече, отколкото той от мен. През 20 - 30-те години в баскетбола аз се запознах и видях много хора, имам немалко приятели. Работата ми има и своите отрицателни страни, но много повече са положителните. Никога един спортист или треньор не може да изравни нещата. Ако не бях в спорта, щях да съм господин никой.

- Имат ли бъдеще спортистите извън спорта?

- От известно време - не. Преди години почти нямаше спортист, който като приключи кариерата си, да не започне да работи дали в дружество, дали в клуб. Нямаше човек, който да остане на улицата. Сега обаче не е така. И затова спортът се комерсиализира. Състезателите гледат да направят пари по време на активната си кариера именно заради това, че после остават на улицата. И това е един от огромните проблеми.