Брой 45                                                  

9 - 15 ноември 2007 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Николай Милчев

 

След повече от 15-годишно отсъствие от поетическата сцена на Ловеч творецът се завърна с авторски рецитал в люляковия град. Той изрази задоволството си, че срещата с ловчалии става в навечерието на неговата 50-годишнина.

 

Моята муза е мъката

 

Николай Милчев е роден през 1958 година в Плевен. Детството и юношеството му преминават в Ловеч, където завършва гимназия. Продължава образованието си във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий", където участва в творческите търсения на студентския кръжок "Емилиян Станев". Автор е на десетина поетични книги, на стихове за деца, на текстове за детски песни и на детския мюзикъл "Таласъми без налъми". Негови стихове са превеждани на руски, английски, немски и унгарски. Учител е в 105-о СОУ "Атанас Далчев" в София. Член на управителния съвет на Съюза на българските писатели.

Интервю на
Мира ГАНЧЕВА

- Г-н Милчев, вие сте носител на първото издание на наградата "Божидар Божилов" за 2006 година. Какво е тя за вас?

- Тази награда е особено ценна за мен, тъй като аз бях близък с Божидар Божилов. Нещо повече, той беше поетът, който пусна едни от първите ми неща във в. "Пулс", чийто главен редактор беше. Смятам го за автор, който притежава поне 50 антологични стихотворения. Той е фигура, която в последните години хвърляше един невидим, но изключително важен мост между силното поколение на поетите и писателите от 40-те години и съвремието. Освен всичко друго той беше изключително колоритна личност. За него могат да се разказват буквално легенди. Аз бях близък и със семейството на Божидар Божилов. Учредяването на такава награда беше необходимост, а пък да бъда първи носител, за мен е чест.

- Как вие сам бихте охарактеризирал вашето творчество?

- Това е много труден въпрос. Аз бих го нарекъл като гранично усилие на метафората да осмисли света. Не казвам магически реализъм, но наблягам на думата метафора. На древногръцки метафора означава пренасяне на смисъл. На гърба на хамалите в Древна Гърция е пишело метафора. Светът е пълен със значения, които чакат някой да ги пренесе от един предмет към друг, от една душа към друга. Но аз трудно вървях към този си стил. Мъчително. Аз вървя към метафоричния си стил отдавна. Не мога да кажа, че го открих изведнъж, но изведнъж ми хрумна. Возех се в трамвая и разбрах, че трябва да се пише по този начин. Стила си определям още и като много цветен, пастелен, с много багри. Защото ми се струва, че времето, в което живеем - техниката, забързаността на ежедневието, някак ни отдалечават от природата, от сърцата и душите ни. А пък метафората в поезията е една от възможностите тези неща да бъдат свързани. Проф. Здравко Чолаков ме определя като пейзажист. Аз се гордея с това, тъй като смятам, че умея да правя пейзажи. В тази връзка трябва да кажа, че аз много се уча от българските символисти. Смятам, че тяхното творчество тепърва предстои да бъде открито - като техника, като майсторство, като звукопис.

- Означава ли това, че досега те не са разбрани правилно?

- Напротив. В началото на миналия век от 1903 г. докъм 1915 г. символизмът е водещо направление, всички пишат в този стил. Символистите правят от езика музика и разкриват неподозираните му възможности. После идва Гражданската война и символизмът някак си отива встрани. Идва друго време - по-реалистично, по-кърваво. По чисто конюнктурни съображения през 50-те и 60-те години символистите са премълчавани. Оттам идва усещането, че те в известен смисъл са били подценявани.

- Мислите ли, че с вашите стихове можете да накарате младото интернет поколение да чете и книги?

- Много бих искал да вярвам, макар че като човек реалист и учител, който работи с деца, си давам сметка, че това е изключително трудно. Моята голяма надежда е да ги накарам да слушат и да мислят. Да използват или поне да чуят по-красиви думи. И оттам да тръгне евентуално и пътят им към книгата.

- Накъде, според вас, се е насочила сега българската литература?

- Нашата литература мина през последните десетилетия през период на сериозни търсения, които аз определям като криза. В голяма степен има разпад на стиха, на словото, на текста, на сюжета. Ако трябва да бъда съвсем откровен, толерират се няколко имена, които аз ще спестя, тъй като е неудобно и се създава впечатление, че всичко започва от тях. Тук съм напълно съгласен с една мисъл на Кеворк Кеворкян, че един млад автор може да бъде толкова известен само на базата на амнезията за това, което е било. Надявам се, че тя вече свършва.

- Споменахте символистите, от които се възхищавате. Кои други творци харесвате?

- Аз ценя изключително много Дебелянов. Смятам, че последните му 6 - 7 стихотворения, писани на фронта и намерени във фронтовия му бележник, са истински взрив и начало на съвременната българска поезия. Прекланям се пред гениалната виртуозност на Христо Смирненски. Омаян съм от възможността на Асен Разцветников, когото смятам за недооценен автор, да пише метафорично и красиво. Изключително много ценя Далчев и се гордея, че работя в училище, което носи неговото име. Ценя много, разбира се, Божидар Божилов. Възхищавам се на Иван Пейчев, Иван Методиев, Добромир Тонев, Сашо Геров и още много други.

- Не споменахте нито един чуждестранен автор?

- Не споменах чуждестранен автор, защото мислех, че не става дума за тях. Обожавам творчеството на Пушкин и на Лермонтов, колкото и някои да се опитват да ги изхвърлят от учебниците. Това е напразно, защото те са в основата на българското стихосложение и ние се учим от тях. Ценя много поезията на Шекспир и мисля, че тя е нещо ненадминато. Удивлявам се от Емили Дикинсън, учил съм се от нея и нейния минимализъм, да се види детайлът и да се слезе до дребното, което интересува. Разбира се, харесвам много Пабло Неруда, Лорка. Преди две - три години превеждах няколко португалски поети - имат великолепна лирика.

- Кое е главното зло за интелектуалците в България?

- Главното зло е опасността да се затворят докрай в себе си и да се изолират. Времената са такива, че предполагат такъв тип поведение. Но обществото и времето имат нужда от интелектуалци, от техния глас и съвест, от това, което мислят и трябва да покажат. И себезатварянето не е в тяхна полза.

- Няма ли опасност те да бъдат използвани?

- Разбира се. Такава опасност не само съществува, те са използвани. Още повече - бих казал, че те са употребявани. Жестоко. Във всякакъв смисъл, даже и в политически.

- Какъв е начинът за самосъхранението им?

- Творчеството е един от начините за самосъхранение и непрекъснатите контакти с хората и природата.

- Обичате да се вглеждате в детайлите. Какво в детайлите на съвременния живот ви дразни, какво искате да промените и какво ви дава надежда?

- Дразни ме човешката глупост и празнота. Докато пътувах за Ловеч, бях на ръба на душевен нервен срив. До мен седеше една обаятелно красива млада дама, която три часа говореше по мобилния си телефон и три часа се интересуваше единствено от това как до утре да й бъдат купени три нови телефона. Изказа, милата, толкова много глупости, че аз се чудя как съм жив и как не катастрофирахме. И още един случай. Преди няколко месеца се разхождам в Борисовата градина и чувам много странно почукване по метал - дън-дън-дън. Чудя се какво става и виждам един прекрасен кълвач, който чука по един пътен знак. Миличкият, сбъркал е пътния знак с дърво. Тоест, не природата е сбъркала пътя, а ние слагаме пътни знаци там, където не им е мястото.

- Може ли писателят да влияе с творчеството си върху този свят?

- Може. Само че не знам кога точно ще стане това. Но като се обърнем назад и видим какво влияние са оказали върху света писатели като Омир, Овидий, Вергилий, Данте, Петрарка, Шекспир, Сервантес, Пушкин и Толстой. Историята на човечеството е вървяла по пътя, трасиран от мечтата, от фантазията, от идеята, тоест от литературата. Според мен предстои да бъде създадена литература, която да маркира бъдещето. Има един много точен критерий за гениалност. Защо Ботев е гениален? Защото, първо, темите, за които е писал преди повече от сто години, са гениални и днес, а езикът му като че ли е откъснат от най-красивото дърво. Езикът и идеите на гениите са вечни. Те влияят. Само че кога и къде ще се роди съвременният гений, аз не мога да пророкувам.

- Имате ли своя муза и изобщо съществува ли музата при творците?

- Съществува муза, която при мен е наречена мъка. Аз съм се чувствал "най-добре", докато пиша, когато изпитвам някаква мъка, неудовлетворение или тъга. Музата бих искал да бъде някаква красива жена, но тя често е нещо дребно, тя е част от съдбата, част от вдъхновението. Музата може да бъде най-красивото създание на света, може да бъде и една пчела, перо от гълъб. Музата е онова, което те кара да видиш различното. И в този случай си пожелавам да имам много такива музи - и мравки, и пера, и кълвачи.

- Ваши стихове са превеждани на чужди езици. Имате ли поглед върху превода и не оставате ли с впечатление, че при него се губи онова хубаво звучене на римата на български език?

- Има една изключително известна мисъл, че поезията е онова, което се губи при превода. Тоест губи се прахът по перата на пеперудата. Наскоро имах стихове, преведени на румънски език. Едва ги познах - по заглавията. Сега очаквам на турски преводи. Но има и сполучливи. На руски, например, са много сполучливи. Преводът е изключително труден и сложен занаят, а напоследък много хора превеждат, главно недобре.

- Вие самият се занимавате с преводи.

- Аз не се занимавам основно с преводи. Преводът на португалска поезия беше авантюра, но е една голяма школа. Далчев, например, е бил изключителен преводач. Александър Моратов също. Това дисциплинира, дава възможност да се докоснеш до друг свят. Аз бях удивен от португалската поезия, защото, бидейки близо до Испания и усещайки натиска от там, тези стихове носят и испанския тип поезия, но се стремят и към нещо английско, нещо френско. Тази смесица на испанска идентичност и традиция и стремеж към английското и френското правят една амалгама.

- И към литературните двубои имате изкушения и ги печелите?

- Да. Палми Ранчев имаше неблагоразумието да участва с мен в литературен двубой. Той е добър белетрист, аз много го ценя, но много се радвам, че му натрих носа, макар че той е бил треньор на националния отбор по бокс. Но съвсем различно е да се боксираш на ринга. Иначе тази форма е интересна и създава динамика, напрежение, тръпка. Пък и не бива да се забравя, че рицарските двубои и поетическите турнири в Средновековието са били изключително популярни. А в Древна Гърция цялото изкуство, включително и литературата, и драмата са били именно на състезателни начала. Цяла година са се готвили за тези състезания, имало е първо, второ, трето място. Който спечели първа награда, цяла година не работи, тъй като наградите са били доста солидни финансово. Така че състезателният момент и елемент са много важни.

- Кажете и нещо за надеждата. Само бебе с очила ли е? ("Надеждата е бебе с очила" е последната стихосбирка на Николай Милчев - б. а.)

- Надеждата главно е бебе с очила. Първо, тя е невинна, често пъти и мъничко наивна. Но пък е чиста, ухаеща и винаги си има очила.

- Вие сте и преподавател в столично училище. Каква е причината за тази вярност към учителската професия?

- Думата не е вярност. Не е точно и принуда. Но ако има някаква пресечна точка между вярност и принуда, аз съм някъде там, на кръстопътя. Но става все по-трудно, почти невъзможно човек да е учител. Учителството става гранична, често пъти рисков тип професия, а би трябвало да бъде възрожденска професия. Да бъде най-красивото нещо на света. В началото на учебната година два часа преподавах на пети клас, иначе водя горен курс. И как по-малките искаха да ми направят впечатление? Едно дете дойде и ми прошепна: "Господине, вие знаете ли, че всеки път, като си ходя на село, гледам релсите на влака, които водят до Истанбул. Колко е далече и красиво". Прекрасно е, му казах аз, да гледаш релсите на влака. Това е твоят път. Дано той те отведе до Истанбул и по-нататък. А друго момиче, което вижда, че това момче иска да ми направи впечатление, ме извика до прозореца и ми каза: "Аз живея в оня блок, който не се вижда от този блок". Казвам всичко това, защото границата и граничността си имат много положителни моменти.

- Какво е първото нещо, с което свързвате Ловеч?

- Ловеч за мен е световъртеж. Това е моето детство, моите мостове, моят Баш-бунар, моят Стратеш, моята ветеринарна лечебница, където работеше вуйчо ми и в чиято градина с ябълкови дървета пораснах. Тук направих първите си поетически опити. Тук отраснах и съм живял повече от 25 години и за мен Ловеч е като сърцето ми. Аз не мога да мисля за сърцето си, без да мисля за Ловеч. Ако трябва да използвам някакви метафори за Ловеч, ще използвам една дума - мостове. Мостовете на Ловеч, мостовете към хората, мостовете към света, възможността да преминеш от единия бряг на другия са голямата метафора на Ловеч. Ловеч е богат с мостовете и се надявам от двете страни на реката добрите хора да стават повече и да се срещат, да преминават тези мостове. Защото най-лесно е да се запали мостът или да падне в реката. Трудно е да се направи мост.