Брой 27                                                  

6 - 12 юли 2007 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Калин Донков

 

След една година известният поет и публицист отново посети родния си град Плевен, за да представи заедно с друг именит плевенчанин - акад. Светлин Русев, общо библиофилско издание. Само пред "BG Север" познавачът на изящното и критичното слово сподели мисли за съвременната журналистика, изкуството, обществените позиции и явления, както и за творческите си намерения.

 

Днешната цензура е

по-страшна от комунистическата

 

Калин Донков е роден на 2 декември 1941 г. в с. Беглеж. Живее в Плевен до завършването на гимназия, след което се премества в София. Завършва журналистика в СУ "Климент Охридски". Работи в Националното радио и Националната телевизия, както и в много периодични издания. С носталгия говори за периода си във в. "Антени", следват няколко години в сп. "Септември", в. "Континент", сп. "Европа", в. "Епоха". В момента е главен редактор на сп. "Български воин", пише и във в. "Сега". Издал е повече от 15 книги.

Интервю на
Дарина БОГДАНОВА

- Г-н Донков, след представянето на библиофилското издание в София споделихте, че излизането му ви кара да се чувствате в особено състояние. Продължава ли да ви владее то?

- Единственото, което се питам, е дали тази сбирка ще може да се повтори - поне още веднъж, защото такива неща стават някакси от самосебе си. Не може да се контролират, да се създават нарочно. Между другото и двамата със Светлин сме доста неуправляеми. Първото нещо, което искам да кажа - това е допир на творби, които не са зависими една от друга, не са създавани в някаква връзка, те съществуват в различно време. Не е вярно твърдението на много издания и на един бивш министър на културата, че творбите на единия са вдъхновили другия автор. Съгласих се с това министерско разсъждение, но то няма нищо общо с истината. Тези рисунки отдавна са в най-различни колекции, в частни сбирки, висят сигурно някъде в къщите на любители. Стиховете също са писани в друго време и също си имат своя живот - излизали са в книги, някои от тях са песни. И беше интересно да видим как те взаимодействат - вече готови, написани. Това съчетание според мен е израз на истинската свобода на изкуството, когато творецът е подвластен само на дарбата си и на дълга си и създава нещата единствено от свое име. А когато тези неща се докосват по някакъв начин, се появяват и някои такива, не бих казал дори и издания, а художествени факти. За мен стана нещо доста интересно и аз съм много щастлив да видя стиховете си в един такъв допир. Не може да се каже кое на какво е обкръжение. Те са равностойни. Ласкае ме това взаимодействие със Светлин Русев. Ние сме приятели и сме направили доста книги заедно, но точно такава не бяхме създавали. Има голям интерес към изданието. Самият факт, че тиражът е почти изчерпан, е красноречив. С голям труд запазихме едно малко количество, което да донесем в Плевен. То е заложено в самата идея на изданието - да бъде библиофилско и да няма за всички.

- Вижда се, че един такъв дует функционира много успешно. Дали вече имате идея за подобен проект с друг артист?

- Такива идеи са се въртели в различни времена, но в момента не обсъждаме нищо от този тип. Със Светлин Русев отдавна имахме намерение да направим нещо подобно и то се получи, когато узря.

- Последната ви среща преди една година с плевенската публика преобърна ли нещо у вас? Имам предвид, че дълго не бяхте идвали в родния град.

- Навсякъде срещите ми с читателите са много динамични. Наситени са с някакво напрежение, с някакви чувства по-особени - винаги взаимни. Срещата в Плевен се отличаваше с това, че стана в Плевен. Имаше голям отклик сред много хора, които бяха присъствали и които не са присъствали. С повечето от тях се познаваме и успях да видя, че не е било съвсем без следа. Обаче ще ви кажа, че за писателя срещите са някакъв втори план на неговата работа. Той трябва да бъде разбран от читателя, когато държи в ръцете си книгата му. А иначе какво ще си говорим... то е част от други отношения.

- Нещо ново около вас през това време?

- Имам нови стихотворения. Възнамерявам да ги издам. Аз общо взето съм се наиздавал и не обичам често да се появявам. Обичам нещата да стоят по-дълго време. За да отпечатам едно стихотворение, ми трябва същият импулс, ако не и по-голям, с който съм го написал. Не знам защо става така, но намирам, че е добре. При мен това правило работи добре, не се оплаквам и не смятам да го променям. Същото ще стане и с предстоящата книга.

- А темите, които ви занимават? Напоследък попаднах на коментари, които определят лириката ви като тъжна и сериозна. Такава ли я намирате и вие?

- Аз се учудвам, че лириката ми се коментира все още. Какво значи тъжна? В едно свое стихотворение казвам, че поезията е като шоколада и когато е истинска, е горчива. Но не смятам, че трябва да се пише горчива поезия, а и не смятам, че моите стихове са тъжни. По начало мисля, че поезията няма теми, струва ми се неточно. Това са стихове от последните години. Учудващото е, че има доста любовни стихотворения.

- Защо? Нали за любовта няма възраст, а различни измерения?

- Аз не го свързвам с възраст, а просто се учудвам, защото при мен тези стихотворения не са много, първо, и второ, не се появяват често. А сега просто от нищото идват, както всички стихотворения. Затова ще си мисля как да издам стихосбирката, кога да я издам, къде да я издам - всичко това има някакво значение. Но първо трябва да стане готова.

- А планирате ли съавторство с някой виден художник?

- Моята традиция е съавторството да е със Светлин Русев. И последните ми стихосбирки, и от по-предишните години са само с негови рисунки. Най-вероятно ще стане точно така. Но недейте да очаквате много напрегнато, защото сигурно няма да стане скоро.

- И при предишната си среща си говорихме за състоянието на българското изкуство. Държавата ли трябва да подаде ръка на творците или те трябва да намерят други начини, за да изплуват и да се задържат на повърхността?

- Всеки път отговарям по един и същи начин на този въпрос. Отговорът сигурно няма да ви хареса. Най-бляскавият период в българската култура е Българското възраждане - според мен. То се е състояло в едно време, в което не сме имали дори държава. Затова не мисля, че държавата може да направи нещо, което изкуството само не може да направи за себе си. Главният дълг е на творците, всичко е в техните ръце.

- Във форума на в. "Сега" ваши читатели правят интересни коментари на публицистичните ви материали. Вълнува ли ви обратната връзка с тях?

- Не я изучавам особено, защото има една опасност при публицистиката - да започнеш да пишеш това, което читателят очаква да бъде написано. А според мен читателят няма полза от това, което самият той очаква, защото него вече го знае, него вече го е избрал като проблем. По-скоро читателят получава повече от това, което не очаква, или дори не иска да получи.

- Вие в този смисъл неочакван публицист ли сте? Т. е. пишете неща, с които изненадвате аудиторията всеки път?

- Мисля, че такава е моята съдба. Донякъде съм дал нещо не много ординарно. Разбира се с годините и това качество започна да се изгубва. Започвам да приличам най-малкото на себе си.

- Това изморява ли понякога - да приличаш на себе си?

- Зависи дали човек се харесва - ако не се харесва, това е може би най-продуктивното, защото той тогава спори със себе си, с този човек, когото не одобрява или не приема и с когото не е съгласен. Тогава се получават може би най-интересните неща. Допускам, че и това се случва при мен.

- Правят ли ви впечатление през тези т. нар. години на прехода някакви фрапиращи, огромни минуси на журналистиката в България?

- Аз не се задълбочавам много във всичко това. Това, което по начало винаги е липсвало на българската журналистика, е дълбочината. Това липсва. Липсва дълбокото изследване на един проблем. Какъвто и да е той. Може да е най-малкият - може да е битов, може да е незначителен. Голямата журналистика се прави по един друг начин. Не става от днес за утре или от вчера за днес. На мен тези неща ми липсват. Има и хора, които познават верния стил на работа. С годините се изградиха хора, които са работили много в някаква област, по някаква тематика и са истински познавачи. Те са много добри, защото познават миналото на проблема. Интересно е да се четат такива неща. Тези професионалисти не са много, но ги има. И те сега са в една много зряла възраст. Това са момчета и момичета, които започнаха работа в новия печат, малки, само с дарба, а сега вече имат опит и знанията, които са натрупали. И техните анализи често пъти са по-добри от анализите на хора, които си вадят хляба в определена област. Оказва се, че журналистите виждат проблемите много по-ясно, много по-точно. Дребното е отсято. Но това, пак казвам, са много редки случаи.

- А за независима журналистика в България може ли да става дума?

- Според мен не. Аз имам доста голям опит с цензурата отпреди 10 ноември и ще ви кажа, че с онази цензура можеше да се надхитриш. И в края на краищата всичко се печаташе. Щом аз съм отпечатал всичките си неща. И не беше възможно нещо свястно да се затрие по един такъв начин. Както после се оказа, не е имало нещо много значително, което да е задържано във филтрите на тогавашната система. В същото време някои неща днес просто практически не могат да излязат. Това ви го казвам аз.

- А автоцензурата?

- Със същата сила, както преди. Само че днес авторите се съобразяват с други неща. Пак главната спирачка е това: ще ми го отпечатат ли, или няма да ми го отпечатат, което е много страшно. Ако човек се съобразява с това, той никога нищо няма да направи. Затова трябва да прави, каквото може, а после вече...

- А платените поръчкови материали?

- Знам за тях само отстрани. Първо, никога никой не ми е поръчвал на мен материали, а онези хора, които изпълняват поръчки, също не са от моя кръг, за да ги познавам. Това се долавя понякога в определени вестници... Разбира се, в тази корупция - аз го наричам това корупция, не е толкова страшно това, което се поръчва да се напише, а това, което се заръчва да не се пише и да не се публикува. Фактически от такива заръки и от такива отношения, които са икономически, се състои днешната цензура. Една много сложна мрежа, която човек не знае къде започва, къде свършва и къде се простира.

- Съвременната публицистика притежава ли нужната острота, дълбочина, прозорливост?

- Не съм сигурен, че я познавам много добре. Не мога да кажа кои автори точно ми харесват. Не рядко харесвам написани неща, но те са от различни хора. Част от тях просто не са от тази професия, а в същото време са добри публицисти. Някои хора пишат само на една тема или пишат по веднъж в живота си нещо значително. Може ли такъв човек да бъде наречен публицист, не знам. Според нашите представи публицист е човек, който редовно пише публицистика.

- Една ваша реплика ми направи силно впечатление. Казвате, че "забравата е важно сечиво на живота". Потъват ли много неща от съвремието ни в тази забрава?

- Да, щом съм го написал, значи е така. Мисля, че това не е само наша, българска черта, а е традиционната диалектика на живота. Просто е естествен процес, който според мен е необходим.

- Дори в тази забрава да потъват безвъзвратно многото трагични детски смърти, за които също написахте силни думи?

- Забравата не е страшното в такива случаи. Важно е какво се случва между трагедията и забравата. Дали тогава се изважда цялата болка и цялата мъдрост на нещо, което се е случило, или то се забравя просто така. Мисля, че в нашето общество не отминават безследно тези неща и успяваме да извлечем някаква поука.

- Мариус Куркински в един от последните си спектакли коментира една много интересна тема - за това, че ние напоследък сме загубили свойството си да общуваме. Всеки води собствения си монолог, без да чува какво му говори другия. Занимава ли ви този проблем, интересен ли ви е?

- По начало аз съм монологист, доколкото всичко, което казвам, го пиша. Иначе не говоря, това не ми се и отдава особено. Така че аз не събеседвам. Кой ме чете, кой ме разбира, какво мисли той, някъде във форумите мога да разбера. Но там не са истинските читатели. И затова не ме занимава този проблем. Според мен хората, които са загубили способността си да слушат, да чуят проблема на другия, са ощетени. Ако става дума за общуването, имам някакъв поглед. Но всъщност важната сцена на живота е това, което чувстваш и изпитваш; какво се казва и какво се чува.

- Пишете, че обществото може да практикува някакво временно, конюнктурно състрадание, дори някакво епизодично добро.

- Това сигурно има някакъв по-ясен контекст. Има някакво такова, не бих го нарекъл лицемерно добро и състрадание, не е и показно, това е точно конюнктура - в увеличение, в момента. Аз не намирам, че това е лошо, защото би могло и въобще да го няма. Но то не влиза в действителните добродетели.

- При предишната ни среща твърдяхте, че квотата на идеалистите в обществото в различните времена е една и съща. Този процент нараства ли вече или продължава да се подчинява на този неписан закон?

- Аз допускам, че идеалистите сега не са повече, но времето е такова, че те вече са по-освободени, по-проявени и по-забележими. Да, днес те изглеждат действително повече от преди. Не знам каква е причината. Може би са видели, че смисълът да бъдеш идеалист днес е действителен и свързан с повече възможности.

- Вие в тази категория хора ли сте, ако изобщо се наемате да се определяте?

- Ако говорим за идеалист в смисъл наивник, аз не съм. Но имам идеали и винаги съм ги следвал. С голяма тъга мога да кажа, че част от тях вече съм ги реализирал. Но това не значи, че съм ги загубил. Компромиси с идеалите си не съм правил, иначе компромисите са около нас, те са дори в нас. Не отдавам голямо значение на това, може да се каже, че въобще не го драматизирам.

- Какво ви носи вътрешна хармония?

- Не знам и не мисля, че имам такава хармония. Сигурно е необходимо определено състояние, за да напиша нещо, но в повечето случаи то е различно. Не е хармонично, не го знаеш какво е. Иначе човек би си стоял в едно и също състояние и би писал всеки ден, да кажем. Това сигурно е много отегчително.

- И не е присъщо на един истински творец.

- Не знам, тези неща не трябва да се познават много, защото когато се познават, престават да действат.