Брой 12                                                  

23 - 29 март 2007 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Доротея Тончева

 

Известната българска актриса беше в Плевен с постановката по пиесата на нейния съпруг Стефан Цанев "Животът - това са две жени", написана специално за нея. Заедно с Койна Русева и Ангел Генов, тя изнесе две представления в зала "Емил Димитров" на читалище "Съгласие". 20 години след като беше младата героиня, сега се превъплъти в ролята на бабата Секула, което определя като своя звезден миг. За любимите си преживявания в театъра, в киното и в живота, за работата си като човек на изкуството и администратор, за семейството, за възвишеното и прозаичното и за всичко хубаво и лошо, което й се случва, актрисата бе любезна да сподели в интервю за читателите на вестник "BG Север".

 

Никой не може да ми върне
глупашкия поглед,
който съм имала навремето

 

Доротея Тончева е родена на 15.08.1946 г. в Силистра, но отраства в Русе. Записва да учи тюркология в Софийския университет, но не се отказва от детската си мечта - театъра. Малко по-късно се прехвърля във ВИТИЗ. Приета е в специалността актьорско майсторство при проф. Кръстьо Мирски. Завършва образованието си през 1969 година. Следват две години в Кюстендилския театър, две в Сатиричния и повече от 30 в театър "София", на който в момента е директор.

С красивата си външност и изкусителен тембър на гласа, в добавка към несъмнения талант, скоро привлича интереса на кинодейците. В първия си филм "С дъх на бадеми" (1967 г.), който снима още като студентка, играе редом със Стефан Данаилов, Невена Коканова и Георги Георгиев - Гец.

Изиграла е повече от 100 роли в пиеси на най-големите световни и български драматурзи: Чехов, Шекспир, Ибсен, Островски, Олби, Джон Хилти, Тенеси Уилямс, Иван Радоев, Стефан Цанев и др. Сред тях са Джени в "Опера за три гроша"от Б. Брехт, Клер в "Деликатно равновесие" от Е. Олби, Хеда в "Хеда Габлер" от Ибсен, Ирина в "Три сестри" от Чехов, жената в "Кълбовидна мълния" от Ив. Радоев, Инес в "При закрити врати" от Ж. П. Сартр, Ирина Галчиха в "Без вина виновни" от Островски, жената в "Брачен етюд" от Е. Олби, Светла, а сега и Секула в "Животът - това са две жени", Ксантипа в "Последната нощ на Сократ", жената в "Адът - това съм аз", сляпата баба Йоца в "Пир по време на демокрация" и "Конят на Александър Велики", Мария във "Всички луди ме обичат" от Стефан Цанев.

Има и над 25 роли в киното. За играта си в "Нона" и "Бялата стая" е носител на наградата "Златна роза" за най-добра женска роля. Има участия и във филмите "Последната дума", "Черните ангели", "Дами канят", " Игрек 17", "Петимата от Моби Дик", "Бъди благословена", "Гневно пътуване", "Князът", "Езоп", "Бялата стая", "Шибил" и др.

Доротея Тончева живее заедно с драматурга Стефан Цанев. Актрисата и писателят имат четири деца и трима внуци.

Интервю на
Мая ПАСКОВА

- Г-жо Тончева, започвам с един не много оригинален и традиционен въпрос, но все пак как се роди тази ваша голяма любов към театъра?

- Това е даденост. Към някои неща имаш афинитет от дете. От малка обичам да ходя на театър. После започнах да репетирам много произведения, кандидатствах, размина ми се малко това желание (баща й не е съгласен дъщеря му да става актриса - "Карагьозчия къща не храни" било мнението му по въпроса. Доротея се записва да учи във ВИТИЗ, когато той заминава в чужбина - б. а). Но в крайна сметка разбрах, че когато желанието да правиш нещо е достатъчно силно, нещата се случват. Усетих, че имам тръпка в себе си, разбрах, че това е една много трудна професия, която изисква много себеотдаване, много талант, много работа. И до ден днешен не съжалявам, че не съм се преориентирала към нещо друго, защото се чувствам щастлива за себе си, чувствам се щастлива и за публиката, която ме обича, когато играя.

- Сред толкова много изиграни роли имате ли си любима?

- Не може човек да има любимо дете. Когато имаш деца, общо взето ти ги обичаш всичките. Има роли, които са ми донесли много радост, много щастие. Има роли, които не са се получили по начина, по който аз съм искала. Те също ми харесват, защото от тях съм се поучила какво не трябва да бъде. Но последното, което ми се случва в постановката "Животът-това са две жени", като че ли е най-любимата ми роля - бабата Секула. Защото съм мечтала да я играя още преди 20 години, когато тази пиеса ми беше подарена от автора. Тогава бях младата жена Светла и изчаках възрастта, когато да мога да се докосна и до Секула. И сега с велико удоволствие винаги престъпвам към сцената, когато трябва да играя тази роля.

- Била сте и двете героини от "Животът - това са две жени", чиито автор е съпругът ви Стефан Цанев. Звучи твърде автобиографично...

- Това са събирателни образи. И в двата типажа авторът е събрал познанието си от хората, които са го обкръжавали, които е наблюдавал и в крайна сметка е изградил тези два мощни женски образа, за което дълбоко му благодаря, защото имах възможността във времето да изиграя и двете героини. Много са малко мощните женски роли и в световната драматургия, да не говорим в българската. Така че убедена съм, това ще остане един емблематичен спектакъл. Пожелавам на всички актриси да имат щастието да се докоснат до тази пиеса. Даже съм обещала на Койна Русева, че като позастарее по приемственост тя ще изиграе и ролята на бабата.

- Кой от колегите си цените най-много, кой ви е най-любим и ви е най-приятно да работите с него?

- Човек не може да преценява това, понеже ние не си избираме кое ще играем, а обикновено ни разпределят и казват: ще играеш с този или ще играеш с онзи и т. н. Аз не страдам от нарцисизъм и прекалено самочувствие, за да кажа, че няма да работя с определен колега. В момента ми е много приятно да играя с младите хора и особено с младите актьори в театър "София" - това са едни прекрасни момчета и момичета, които носят друго време, друга виталност, друга чувствителност. И тя провокира. Хубаво ми е, когато съм с тях.

- Трябва ли един актьор да е "дорасъл" за определена роля или само професионализмът е достатъчен, за да я изиграе добре?

- Да е дорасъл за определена роля - да, има такъв момент. Но например аз сега не мога да изиграя Жулиета. Тъй че никога назад ти не можеш да се върнеш. Това, което ти предстои, е само в бъдещето - с възрастта, с която ти можеш да покриеш даден образ. Но да се върна обратно, особено когато гледам моите стари филми, не мога. Сигурно сега бих ги изиграла по друг начин, ако можех да се докосна до тези роли, но никой не може да ми върне онзи глупашки поглед, който съм имала тогава. Това не се играе. То е даденост на времето, на възрастта, на всичко.

- Вие сте популярно лице от много български филми, а напоследък не се изявявате като киноактриса. Има ли разлика между това да играеш пред камера и пред жива публика на сцената и защо избрахте театралното поприще?

- Има огромна разлика между киното и театъра. Аз обичам да играя и двете. Но предпочитанията ми към театъра се налагат от това, че няма българско кино. А не мога да спра да играя. Това би означавало, че съм умряла. Така че намирам поле за действие там, където мога да върша работата, за която имам призвание. В киното отдавна, много отдавна не съм играла. Хубаво, че навремето сме имали тези звездни мигове и те са останали запечатани на лентата. Сега, като гледам със задна дата филмите си, осъзнавам, че сме си свършили много добре работата, след като и друго поколение се вълнува от това, което сме правили ние тогава като млади хора.

- Като действаща актриса и директор на театър "София" сигурно имате по-широк поглед върху културата на българина и по-конкретно върху отношението към театъра?

- Това са много трудни времена. И продължават вече 15 - 20 години. Просто българският театър се разсипа с една неудачна театрална реформа. Все още не може да си стъпи на краката. Оказа се, че просто властимащите не ги вълнува културата и тя е последната дупка на кавала. А пък една интелигентна нация трябва да се определя по това каква е степента на извисеност на културата й. При нас не се залага на това. Управляващите изобщо не ги интересува. Това е позорно и може би след години ще се осъзнае, защото ние изпускаме поколения млади хора и ги превръщаме в зомбита. Защото не се прави нищо в тази посока. Никой не ги обучава, никой не им казва, че има нещо по-различно от чалгата, нещо по-различно от наркотиците, нещо по-различно от лесно допустимите неща в живота. Че тази душевност, тези мозъци, трябва просто да приемат и други светове, които би им дала културата.

- В работата си на администратор позволявате ли си повече творчество и импровизации?

- В администрацията не може да се импровизира като на сцената. Има законови положения, които трябва да се спазват и всичко опира до финансиране. И когато то е много ограничено, убиват се всички мечти. Няма полети, няма творчество. Има само едни числа, които са безбожно скучни и трагични. Не можеш изобщо да си измислиш някакви номера, че да направиш нещо хубаво, защото нямаш финансово покритие. И това е престъпление. Вместо да се увеличават субсидиите за театрите, те се намаляват непрекъснато от всички посоки. Казват: свивайте, свивайте, свивайте... Но това не е колан да се свие. Сега в момента има един безпрецедентен случай - в театър "София" се намаляват субсидиите. Какво да свиваме, питам? Това е огромна сграда, която аз нито мога да намаля, нито да разруша. Това е един състав от 100 човека, живи хора, които аз не мога да освободя, защото ги оставям на улицата. Освен това, ако ги освободя, трябва да оставя 50 човека - половината театър. А трупата на театър "София" е 24 души. Ако ги уволня, това вече няма да бъде театър, защото няма да има кой да играе на сцената. Какъв театър е това, когато няма актьори. Въобще една безсмислица, един рецидив, според мен, от хората, които не разбират каква схема, каква сложна структура е това театърът. Печално е, но ще се преборим.

- Лесно ли е съжителството със Стефан Цанев?

- Според мен е нормално - нито лесно, нито трудно. Ние сме нормални хора и нашето семейство е нормално - с проблемите, но и с хубавите звездни мигове. Сега е много по-лесно, защото вече навлязохме в едно друго измерение. Доста обиколки около луната направихме. И двамата имахме юбилей миналата година. Децата пораснаха и малко повече можем да се вгледаме в себе си и в другия до нас.

- Кой пише сценария в къщи и кой играе главната роля?

- Аз не мога да напиша една телеграма. Винаги съм твърдяла с чувство за хумор, че съм идеалната съпруга за автор и за поет, защото нямам никакви такива амбиции. Просто се радвам, когато той пише, аз съм първият му читател, което е чест за мен и от време на време, както виждате, се появявам в неговите пиеси. По този начин намирам частица от себе си вътре в тях и спомагам за това да няма компромиси на сцената.

- На какво сте научили децата си?

- Искам да ви кажа, че аз случих на деца. Навремето, понеже бях много буйно момиче, майка ми ме "кълнеше" - Желая ти да имаш дъщери, които на тебе да приличат. Слава Богу, дъщерите ми не приличат на мен. Те са едни нормални момичета. Но докато растяха вкъщи, първото нещо, в което ги възпитавах, беше принципа на доверието - че трябва много да си вярваме, че измамата и лъжата са нещо много страшно. Другото нещо, на което ги научих, е, че трябва да сме много работливи, че срамен труд няма, че трябва да се организират така нещата, та човек да изпитва радост от всеки труд, който извършва, било то до най-елементарните неща, било до охолните и т. н. Това, което можахме да им покажем в този живот, е, че чрез нас те се докоснаха до много творчески личности, гледаха много театър, слушаха концерти, ходеха по изложби. И това създаде техния духовен свят. За това съм щастлива, че те са по друг начин скроени деца и това вече дава своите плодове.

- Вашият звезден миг?

- Много са. Просто не мога да ги изброя всичките. Сега в момента звездният ми миг е тази роля. Това е най-хубавото, което ми се случи в последните години. Случи ми се и един прекрасен бенефис, който направих в театър "София" през лятото. Прекрасно беше, че имахме с Цанев и двамата юбилей, децата ни и внуците ни от целия свят дойдоха и се събрахме всички заедно, бяхме много щастливи, много весели. Нещо, което рядко се вижда на лицето на българина - да се усмихва. Ние се усмихвахме не, ами се смяхме от сърце и се радвахме един на друг. Това са неща, които за мен имат важно значение.

- А най-щастливият ви момент като жена?

- В личен план това са двете ми дъщери. Просто и кратко.

- За какво не ви остава време?

- За много неща. Но аз обичам да не ми остава време. Не обичам леността и покоя, за който жадувам, но когато минат да кажем една - две седмици, просто се ужасявам, че нищо не се случва наоколо, а трябва нещо да се върши. Така е цял живот, откакто съм станала съзнателна жена, все не ми стига време да се наспя. Защото понякога се налага да работя по 12, по 15 часа на ден и винаги изпитвам една носталгия към дълбокия сън, да знам, че не трябва да стана в определен час и че не трябва да бързам за някъде. Но това се компенсира с други удоволствия.