Брой 6                                                  

9 - 15 февруари 2007 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Иван Добрев

 

Той е един от младите актьори в плевенския театър, но вече има изиграни с голям успех над 15 роли на сцената. Напоследък стана популярен и от телевизионния екран с рекламите, в които се снима. За него това е добра халтура, която е част от актьорската професия. Но не би приел да бъде водещ на семейно тържество на някой новобогаташ. Освен ако не става въпрос за много пари...

 

Израстването на актьора зависи от самия него

 

Иван Добрев е роден на 10 ноември 1977 година. Средното си образование завършва в Плевен. От 1998 до 2002 година учи актьорско майсторство в класа на проф. Енчо Халачев.

Интервю на Поля ТОМОВА

- Иване, защо се насочи към тази професия, която като че ли днес не е особено популярна сред младите хора?

- Не знам, така се стекоха обстоятелствата. Не мога да твърдя, че това ми е призвание или съдба. Просто така се случи. Никога преди това не съм си представял, че ще се занимавам с актьорско майсторство, но в един момент реших и стана.

- Спомняш ли си какъв беше приемният ти изпит?

- Боже, естествено, че си спомням. Представих една басня за щуката. Имах монолог на Стоянчо (ако не се лъжа) от "Женско царство" и едно стихотворение на Дамян Дамянов. Драматичният ми монолог беше едно писмо на Чарли Чаплин до дъщеря му Жералдин Чаплин. Това си спомням.

- Родителите ти как приеха твоето решение?

- Баща ми е лекар, а майка ми е филолог. Винаги обаче са ме подкрепяли и са били толерантни във всяко отношение, за което много се радвам и им благодаря. Има родители, които казват: няма да направиш това, защото аз смятам, че не е правилно. Моите, за щастие, не са такива. Целият ни род е от потомствени лекари и беше логично и аз да продължа традицията. Но не се случи.

- Какво мислиш за днешния млад български актьор, и то в провинциален театър? Имат ли хората като теб някаква възможност за развитие?

- Всеки има възможност за развитие и това е строго индивидуално. Независимо дали си в провинциален или в столичен театър, до голяма степен развитието ти зависи от теб самия. Разбира се, далеч по-трудно е израстването на един актьор в провинциалния театър, защото конкуренцията е по-малка. Освен това не работиш с толкова добри и известни режисьори, които да извличат от теб нещата, които не си и подозирал, че притежаваш. Определено е по-трудно. Но стига човек да има желание и да иска да успява в професията си, винаги може да успее - било то и в провинциален театър.

- Не те ли убива това застиване тук?

- Аз се старая максимално да избягвам застиването. Дори да попадна в ситуация, в която да не искам да работя с даден режисьор, гледам да си измислям някакви неща, сам да си давам задачи, които да ме развиват или, както е прието да се казва, да оцелявам. Или поне да си остана на нивото, на което съм в момента, а не да затъвам надолу.

- Можеш ли да кажеш колко роли си изиграл?

- С точност едва ли, но сигурно вече са към петнадесетина-двайсет.

- Има ли трудни и лесни роли?

- Няма трудни или лесни. Има такава, която ти допада и такава, която не ти допада. В първия случай е много по-лесно, защото имаш огромното желание за нея и се чувстваш в свои води. Малко по-трудно е, когато имаш спънки и пречки било като текст, било като типаж, който трябва да изиграеш, и това не импонира на вътрешното ти аз. Но пък когато стане ролята, е много по-приятно.

- Коя от ролите, които си изиграл в плевенския театър, ти е любима?

- На Пенко Пенов от "Кабаре". В нея се чувствах най-добре, правех каквото искам и което чувствам, без ограничения откъм текст.

- В кои други театри си играл?

- В столичен още не съм, но дай Боже, да стане някога. Един сезон играх в Благоевградския театър, след това дойдох тук и така вече четири - пет сезона.

- В Плевенския театър има по-възрастни актьори, които са учили по по-различен начин, има и млада група. Няма ли сблъсък между поколенията?

- Сблъсък не, по-скоро обогатяване. Всяка среща с даден актьор, било то лош или добър, те обогатява. Когато е добър, е ясно защо. Ако пък не е добър и прави нещо не както трябва, виждаш какво не бива да се прави в професията. Според мен добрият актьор трябва да може да краде от всеки по нещо. Аз лично много наблюдавам колегите и нещо, което ми хареса, после го използвам за себе си. Но разбира се, по мой собствен начин, не като плагиат.

- Какви са ви заплатите?

- Малки. Това е важно, но и не е най-важното. В крайна сметка, щом съм се хванал на това хоро и държа да се занимавам с театър, заплатата явно не ми е такъв проблем.

- Напоследък те виждаме много често в реклами. Как успя да пробиеш на кастингите и дали това не е в противоречие с професията ти?

- Противоречие? Не, това е част от професията. Така, както мога да бъда на сцената, така трябва да мога да бъда и пред камерата. Как съм пробил? За да успея, сигурно съм се явявал на сто кастинга преди това. Никога не става от първия път. Пробих с постоянство и с вяра в себе си.

- Разкажи повече за рекламата на "златните страници"?

- Какво да разказвам, няма какво толкова. Отиваш и снимаш. Не знаеш какво ще излезе, но най-накрая в един ден го виждаш по телевизията.

- Халтурата част от живота на актьора ли е днес?

- Халтурата - зависи... Има добра и лоша халтура. Например снимането на реклами е добра халтура. Но да, все пак е част от живота на актьора. Нали споменахме, че заплатите са мизерни, затова трябва да се прави нещо. Действително обаче твърдя, че има и добри, и лоши халтури. Аз се стремя да участвам в добрите, не си позволявам да участвам в лошите.

- Ако те поканят някъде да водиш нещо, например семейно тържество на някой новобогаташ..

- Не, не обичам, може би ще откажа..

- Независимо от парите?

- Е, независимо чак... Ако пък ми предложи милион, ще си помисля. Принципно обаче съм по-склонен да откажа.

- Докъде се простира импровизацията в една роля и докъде имаш свобода?

- Свободата човек сам си я отвоюва. Ако се чувстваш в свои води, това ти позволява да импровизираш. Колкото повече си наясно с ролята и с това какво вършиш на сцената, когато излезеш, ако стане нещо непредвидено, можеш да реагираш. Това е и импровизация. Когато се случи нещо такова, ти трябва да го отиграеш, да продължиш и публиката да не разбере, че това не е част от пиесата. Това е и рефлекс - има актьори, които го притежават, има и такива, лишени от него. Но във всеки случай импровизацията не се учи, тя е даденост. Или можеш, или не.

- Случвало ли се е да си отвоюваш собственото мнение за ролята и то да не се покрива с виждането на режисьора?

- Да, случвало се е, естествено. Все пак това е взаимна работа. Режисьорът винаги би трябвало да слуша актьора. Ние заедно правим това, което зрителят вижда на сцената. Например изграждането на характера е актьорска работа. Режисьорът може да ми даде някакви насоки, но ако аз имам предложения в процеса на изграждането на характера, той винаги би ги приел.

- Посредствеността убива ли?

- Е, сега какъв е тоя въпрос. Как да не убива?! Всеки актьор иска да е много добър. И може да е добър. Всичко в крайна сметка е въпрос на много труд и блъскане. Никого няма да го удари славата в главата ей така, без усилия. Той трябва сам да я търси.

- Помниш ли първото си излизане на сцена пред голяма публика, какво чувства човек в този момент?

- Няма голямо значение колко хора има и колко прожектора светят. По принцип да излизаш и да се правиш на друг, било то пред двама или пък пред 2 000 души, не е за всеки. Независимо дали публиката е много или малко, при всички положения трябва да поемаш отговорност за действията си.

- Как усещаш публиката?

- Усещам я. Няма четвърта стена, чуваме се. Усещаш как хората ти следят всяко едно движение, как затаяват дъх с теб и ти ги хващаш точно в този момент. Много е приятно.

- Не е ли суетен актьорът?

- Човекът е суетен, какво остава за актьора.

- А не остават ли актьорите деца?

- Е, то в нашата професия е малко болестно състояние. Ето виж ме, аз съм актьор, трябва да съм по-особен от другите. Според мен няма такова нещо, но това е моето разбиране по въпроса.

- Как си учиш текстовете?

- Различните текстове се учат за различно време. Аз лично най-лесно ги научавам, когато схвана логиката.

- Ти звезда ли си в плевенския театър?

- Не. Каква звезда в театъра? Това е смешно. То в българския театър няма звезди в национален мащаб. Не сме такава огромна държава, че да имаме звезди.

- Някога случвало ли ти се е да не можеш да излезеш от роля?

- О, не. Това са глупости. Това са примадонщини.

- Чувала съм го от хора от занаята и затова питам.

- Е, да, може да са от занаята, ама толкова разбират. Да не можеш да излезеш от роля, не е сериозно. По-скоро се правят. Казват му на някой - е, много си готин, и той продължава да играе и извън сцената. Някои хора не са излизали въобще от ролята да бъдат актьори. А пък актьорската професия е както всяка друга.

- Имаш ли образци в професията?

- Образци чак не, гледам, попивам и нещо, което ми харесва, то само си идва в дадения момент. Въпросът е, че не трябва човек да има образци. Трябва да бъде себе си и вече спрямо това какви качества притежава, да се развива, да не бъде подражател. Има актьори, които много ми харесват. Предпочитам да не ги казвам. Което е добро, си е добро.

- Вашата работа е екипна, освен ако нямаш моноспектакъл.…

- Е, то пак не си сам. Всички сме в екип.

- Сложни ли са отношенията помежду ви?

- Не, не бих казал. Приемам хората такива, каквито са. Няма да тръгна да се боря да променям характера на човек вече на еди-колко си години, а то е и безсмислено. Стига да не ми попречи нещо в личен план.

- Мислил ли си за друга реализация?

- Аз постоянно мисля за друга реализация.

- Например да отидеш да си опиташ късмета в София?

- Е, то е малко трудно. Да отида в столицата и да кажа - здравейте, аз съм Иван, много съм готин, вземете ме. Всичко става с доказване във времето. Един умен актьор, ако се стреми към София, трябва да използва провинциалния театър като трамплин - за мен това е целта. Ако мога чрез плевенския театър някой ден да се озова на софийска сцена - добре. В София, както знаеш, има и кастинги за филми и т. н. Човек, ако иска, винаги може да участва някъде.

- А за друго развитие мислиш ли?

- Всеки човек мисли как да се реализира и как да се развива. Дай Боже, да съм жив и здрав, мисля още дълго време да се занимавам с това, с което се занимавам в момента. Но пък и всеки стига до възраст, в която трябва да мисли и за други неща. Ако видя, че това не е достатъчно, може. Не знам. Обаче през следващите поне десет години се виждам на сцената.

- Не омръзва ли? Ето сега отиваш да играеш "Черна приказка", за кой път?

- Може би 17-ти. Как да омръзва. То представленията са винаги различни, не си приличат. Ние сме живи хора, не сме роботи. Всеки път е различно, пък и на мен ми е забавно. В такъв случай не може да ти омръзне. В момента, в който престана да го чувствам така, може би ще ми е омръзнало.

- Кажи нещо за личния си живот. Хоби, да речем.

- Напоследък се запалих по фотографията. Абсолютен аматьор съм, но сега един приятел ми даде много хубав апарат и аз ходя и си снимам. Засега много се забавлявам. Това хоби намери място в ежедневието ми. Някак си запълва празнините. Когато се чудя какво да правя, си взимам фотоапарата и излизам някъде.

- Приятелки, гаджета?

- Е, това едва ли е толкова интересно на читателите.

- Познават ли те хората в Плевен?

- Плевен не е толкова голям град. Аз съм бил ученик тук и общо взето като видя някоя непозната физиономия по улицата, се чудя. Действително има хора, които познавам от детството си, а и те мен.

- Спортуваш ли?

- Ходя на кънки, тенис на маса, на плуване отвреме навреме. Но не се занимавам активно със спорт.

- Нещо друго да кажеш?

- Ами закъснявам за представление.