Брой 50                                                  

15 - 21 декември 2006 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Георги Константинов

 

Известният български поет наскоро посети родния си град Плевен, за да представи най-новата си стихосбирка "Вечерна дъга". Майсторът на перото сподели със своите почитатели мисли за поезията в контекста на днешния ден и бе любезен да отговори на въпросите на "BG Север".

 

Живея пълноценно,

защото не живея безгрижно

 

Георги Константинов е роден в Плевен през 1943 година. Книгите с поезия, които е издал досега, приближават числото 30, а в какъв тираж - това е изключително трудно да се каже. Само невероятната "Обичам те дотук" е достигнала 30 000. Георги Контстантинов е автор и на книги за деца - всеизвестни са неговите "Приказки за Румпо Рум" и "Туфо рижият пират". Стиховете му са преведени на много чужди езици, намерили са своето място в чужди поетични антологии. Носител е на няколко национални награди за поезия. Два пъти е номиниран за наградата на името на Ханс Кристиян Андерсен. Председател е на българския ПЕН-център. Издател на списание "Пламък".

Неговият девиз е: "Моят живот не е поезия, но поезията е мой живот".

Интервю на Татяна ЛЮБЕНОВА

- Г-н Константинов, бихте ли представили от ваша гледна точка най-новата ви книга "Вечерна дъга", която неотдавна имаше своята премиера и в Плевен?

- Тази книга и се различава, и не се различава много от предишните ми книги. Но мисля, че разликите са повече. Тя съдържа стихотворения, писани след 2000 година. Тоест - през този век, отначалото на новото хилядолетие. Някои от тези стихотворения са публикувани в предишни мои книги, но има и около 40 съвсем нови. Радвам се, че са събрани на едно място, защото ми се струва, че заслужава да се види този нов момент от моя и не само от моя живот. Това е един нов живот за много българи, за много хора, или поне надежда за нов живот през новия век. И първите впечатления на много мои приятели - литературоведи, познати, са в такава посока. Те смятат, че книгата е много по-богата на идеи, на виждания, на настроения, но може би и на някаква тъга. Някаква носталгия по несбъднатите неща в нашия живот, но и надежди за повече добро в годините, които идват. Та може би и затова е такава метафора самото заглавие на книгата - "Вечерна дъга". Едно стихотворение, което уж написах случайно, а изведнъж се оказа много богато на подтекст. Мисля, че на тази тема не е писано. Никой не е забелязал вечерната дъга. Когато свършва денят и идва нощта - изведнъж се появява една дъга, в края на дъжда. Това е една метафора, може би това е проблясък, както се казва в стихотворението: "От несбъднати чувства остатък, закъсняла корона над мрачния ден...". Стихотворението като че ли изразява по най-добър начин широките рамки на цялата книга. Стихове за любовта, стихове за несбъднатите стремежи на един човек и за това, което вече е постигнато. Едно по-дълбоко проникване в това, което е станало. Защото обикновено човек, когато изживява важен момент от своя живот, той не винаги си дава сметка какво точно е преживял. Не случайно и аз, малко учуден, забелязах, че имам много стихотворения за вселената, за личността и смъртта, за звездите, за хората и планетите - неща, които общо взето, са ме вълнували като млад, но сега вече съм потърсил по-земните корени.

- Вече сте достигнал висините в поезията, а броите ли още книгите си?

- Аз и не мога да ги преброя, защото непрекъснато излизат нови, и то не само в България. Например, само в един месец излязоха стихотворения и на македонски, и на сръбски. Непрекъснато излизат мои стихове на английски в различни антологии, излизат и на други езици. Наскоро получих от френския ПЕН-център интересно издание. В един турски литературно-публицистичен вестник с много голям тираж имаше цяла страница - 13 или 14 стихотворения. Не бих могъл да се оплаквам, че няма внимание към моите стихове. Единственото ми желание сега е, след като има такова внимание към това, което пиша, да казвам съществени неща. Не е въпрос само да се публикува и да се превежда, въпрос е какво ще се каже. Има много неща за казване. И се радвам, че животът ми е шарен, пъстър, радвам се, че не са само белите шарки в него. Всичко е много оплетено. Никога не съм бил безгрижен, затрупан съм във всички посоки като човек. И може би съдбата се е смилила над мен, та понякога ми диктува стихотворенията, които аз записвам. Защото аз съм непрекъснато затрупан от грижи. За списанието, в което работя, за ПЕН-центъра, на който съм председател. Там излиза бюлетин на български и английски. "Пламък" също излиза без подкрепа от държавата, трябва да намирам средства. Ето, това е последният брой на "Пламък", представена е португалската литература - 34 португалски писатели. Невероятно интересна антология, предишната беше фламандска.

- Видях, че има и на гръцката поезия...

- Има, а сега предстои и на младата българска литература. Един много богат брой ще излезе до края на годината. Ние сме двама души, които работим в нашата редакция. А това, казано на народен език, е една мелница, която непрекъснато се върти. И се радвам, че е така. Направо се учудвам на някои хора, които се оплакват, че седят и се чудят откъде да им дойде вдъхновението, как да измислят една метафора, която да направи впечатление. В мен такива "творчески вълнения" няма.

- Може би тъкмо тези натоварвания отварят другите чакри - на поезията...

- Живея пълноценно, защото не живея безгрижно. А поезията си върви с мен, тя винаги е вървяла с мен, някак си като дишането - аз не мисля за дишането си, нито за ритъма на сърцето си. Все още тя е от малкото естествени неща, които ми останаха. Това е писането на стихове.

- Има ли поезията читатели днес, когато някак си живеем в затворени общности?

- Това е много интересен въпрос и може би главно на мен би трябвало да бъде зададен. Защото аз продължавам да считам, че у нас има интерес към българската поезия. Въпреки че са останали, фигуративно казано, едни малки огнища на интерес към поезията, затворени кръгове, в които не са само литератори. Но това са хора, които просто живеят духовен живот. Има ги и сред младите. И по някаква необяснима, божа причина, хората от тия кръгове се интересуват от моите стихове. Това е нещо много невероятно и може би творчески късмет. Може би самите стихове с нещо допринасят да има интерес към тях, но сигурно е и някакъв късмет. Например стихосбирката "Обичам те дотук" достигна вече 30 000 тираж. Сега ми я иска един издател, който ще прави някакво заключително издание и което е вече тринадесето. Стихосбирка, достигнала и надминала тиражите на най-търсените книги. В България дори белетристичните книги не могат да направят такъв тираж. Неотдавна бе честването на 15-годишнината на пловдивското издателство "Хермес", където имам няколко книги - детските "Приказки за Румпо Рум" и "Туфо рижият пират", както и "Любовно разписание" - всичките ми любовни стихотворения, почти всичките. Ами книгата е свършила, а тя излезе преди няколко месеца.

- Значи да разбираме, че българската поезия оцелява. А как става това според вас?

- Притеснявам се да кажа, че това важи за всички добри книги. Защото понякога и добрата книга може да има лоша съдба, това се случва. Но тъй като въпросът е лично към мен, твърдя, че сега моите книги се четат повече от преди. Имам книги, в които съм публикувал заедно с новите стихотворения и такива от минало време. Еднакво се възприемат, дори интересът е по-силен. Надявам се, че това се дължи на едно положително отношение към българското поетическо слово, към начина, по който аз пиша. Моята поезия е много контактна, вече съм го разбрал. Затова продължавам в тази посока. Затова и обичам да си казвам стихотворенията, обичам срещите с читателите, не се страхувам от провокациите, не се стресирам от факта, че в най-делнична обстановка някой иска да прочете мое стихотворение. За мен проблесна една професионална истина - че литературата има значение преди всичко за нелитераторите. Взаимоотношенията с литераторите, какво те ще кажат, не са маловажни. Важно е какво ще каже един професор, един литературен критик с име. Но в края на краищата, вече започнах да приемам такива оценки само за информация. За мен е важно как ще ме приемат обикновените хора.

- Имате ли много срещи?

- Да. Напоследък имах доста проблеми със здравето и това малко разреди срещите, но по 40 - 50 в годината се събират. И то много сериозни - някои от тях са продължавали по два - три часа.

- Някога дружествата на писателите работеха в по-друга плоскост. Тогава новоизлезлите книги на живеещи в провинцията творци, на млади автори, непознати при това, имаха възможност да се покажат на национално ниво и да бъдат оценени. И ако те са стойностни, да останат на това национално ниво. По какъв начин може днес да се постигне национално признание, когато наистина се получават едни затворени писателски кръгове и няма връзка между тях?

- Много са причините за известно изолиране, особено на поезията. Те са взаимни. Има житейски обстоятелства, които изолират поезията, а има обстоятелства в самата поезия, за да бъде тя толкова херметична напоследък, особено сред по-младите. Просто на липсата на интерес и на бариерите някои автори отговарят с херметизъм. Те казват: ние пък ще пишем така, че да бъдем трудно разбирани. А аз пък трудно разбирам защо трябва да бъдат трудно разбирани тези автори.

- Може би не им достига ниво, интелект и просто правят демонстрации...

- Може и да са по-дълбоки, филологически по-сложни, или пък е демонстрация, но... Аз общо взето имам добро филологическо образование и чета почти всичко интересно, което излиза по света, имам тази възможност. Считам, че има една нова посока, която е антихерметична. Изведнъж стана ясно, че това технизирано, прагматично време, времето на Интернет, има нужда от контактна поезия. Освен това, ти пишеш за другите хора, а не за някакъв албум или за двама - трима, с които да си разговаряш за литература. Но има и други причини да не вървят по своя път поетическите книги. Не се направи най-добрата книгоразпространителска мрежа. Има някои книжарници, които са много луксозни, с много интересни книги, но акцентът е върху преводната литература. Много рядко се появява българска. Освен това, в действителност няма мрежа. Някога книгата, и поетичната в частност, имаше достъп до всички селища, до най-малките дори. И се получи така, че вместо София да се доближи до Париж и Лондон да речем, тя се отдалечи от Плевен, от Червен бряг, от Бургас, от Варна. И литераторите в тези градчета и по-големи градове се изолираха от общия литературен поток. Те не знаят какви книги излизат на известни наши автори, не знаят какво правят или издават техните колеги от съседния град. Това също работи за самозатварянето, за херметизма. И донякъде работи за това авторите да се съизмерват само един с друг и само там, където живеят. Те не могат да имат представа от нивото на националната съвременна поезия или от европейския и световен мащаб. Много хора пишат, опитват перото си в поезията. Няма бариери, има само финансови. И много често посредствени хора издават стихосбирки. Те размиват критерия. Миналата година са излезли 600 - 700 стихосбирки. Как ще откроиш ония пет, които трябва да сложиш в своята библиотека? Литературната критика не си върши работата. Няма я критиката. Телевизията и радиото много рядко се занимават с родната литература и с родната поезия - какво е излязло, да го подчертаят. И така, в един ден, даже в по-големите градове, може да се стигне до там, че местните автори да си четат само един на друг стиховете.

- Но това е затваряне в една черупка. Ще изгубят представа за истинското ниво и качество, на чиято висота трябва да бъдат...

- Да, именно тази черупка аз непрекъснато се мъча да чупя и да преодолявам. Тази бариера е дори не бариера, а нещо като ципа, през която трябва да минеш и да отидеш оттатък.

- Вие сте и издател. Как оцелява едно издателство, което не е "Захарий Стоянов", например?

- По различен начин. Ние нямаме отникъде фонд. В списание "Пламък" и дебютните книги, които издаваме в малкото издателство към списанието - то става с много лична инициатива на тези няколко човека, които работят там. Да търсим субсидии, да намираме възможности. Издали сме над 50 първи книги, заедно със списанието, което си излиза в хиляди тираж - за тези 15 години 120 000 броя.

- И се купува...

- Част от него се купува, за друга част се абонират, на някого подаряваме... Но 1 000 книжки свършват от всеки брой. Няма възвръщаемост - финансова. Има само духовна. Но край нас непрекъснато кръжат млади хора. Радваме им се, ние сме списание предимно за млади автори. Така е замислено списанието още от самия Гео Милев, който го е създал. Веднъж е спирало, след това пак е възобновено през 1957 година и пак с такава цел - да бъде списание на младите автори. И аз продължавам тази линия.

- Какво се промени за 15 години в българския характер?

- Въпросът е много труден и сложен. Несъмнено времената са много прагматични, те непрекъснато поощряват тъмните страни в българския характер - поощряват егоизма, поощряват жаждата за личен успех. И обратно - личният провал в живота се преживява някак много тежко и трудно. Когато един човек гледа друг, че си купува лимузина, че няма никакви финансови задръжки и може да си купи когато си поиска каквато си пожелае книга или дреха, или да отиде на театър, на концерт - такова нещо може да смачка самочувствието на хиляди хора, които нямат тази възможност. А по принцип, който има много пари обикновено не чете, а тези, които четат, нямат пари. Това е дяволски кръг, който много трудно се преодолява. Но все пак има хора, които поддържат огънчето в себе си. Тук вече и семейството има голямо значение, даже семейната библиотека. Има много начини човек да не допусне да оскотее и да мисли само за храната.

- Като че ли за младите хора връзката с тези духовни неща се къса в твърде ранна възраст, още в училище, и после трудно посягат към книгата. Не се ли притеснявате, че Интернет ще я измести напълно?

- Интернет е много сериозен съперник. Но мрежата е за информация, тя не е за естетическо съпреживяване. Друго е да останеш насаме с книгата, да разговаряш с велик автор, световен или български. Но Интернет е едната страна. Изобщо аудиовизуалните средства са голяма конкуренция. Надявам се, че един ден те ще помагат на книгата и няма да бъдат срещу нея. Предполагам, че аудиовизуалните моменти ще влязат в самата книга, ще бъдат част от нея, ще получат такъв вид, като компакт диск или нещо друго. Но това не е единствената причина за интелектуалното ниво на младите ни хора. По много лош начин се преподава литература в нашето училище. Учебниците по литература са написани на абракадабърски език, нарочно, за да изглеждат по-сложни. Литераторите, които са ги изготвили, са искали да покажат своята енигматичност, своята професионална сложност, а не да обяснят на младите хора... Такива са текстовете от учебниците по литература. И това може да накара младия човек да намрази литературата, това допълнително отблъсква. Всичко това съм го срещал и усещал по време на своите срещи. И се мъча по някакъв начин да го обясня. Знам, че има писатели, и дори цели издателства, които правят опити да преодолеят тези негативни елементи. Например издателство "Захарий Стоянов" и неговият директор Иван Гранитски. Имаше литературни празници в Перник - с Антон Дончев, Лиляна Стефанова, Валери Петров, Леда Милева, аз, Алек Попов, Бойко Ламбовски. И когато се завъртят нещата по професионален начин, може да се намагнити атмосферата и да привлече още хора към литературата. Много от големите ни поети имат хубави срещи. Например Валери Петров, когато има възможност да го прави, някои от младите автори също. Имаме много добри млади белетристи, не само Антон Дончев или Анжел Вагенщайн, да кажем, или Атанас Наковски. Бих могъл да изброя много имена от предишната гвардия. Но има нови имена - като Алек Попов, Теодора Димова, Елена Алексиева, превеждат се и на чужди езици. Виждам, че и сред съвсем младите разказвачи има талантливи пера - те намират място на страниците на "Пламък". Не се предаваме. Не вдигаме ръце.

- Ще оцелее ли духовната българска държава?

- Страхувам се, че днес това е изключително трудно. За да оцелее тя, трябва да съхраняваме въобще българската държава!