Брой 47                                                  

24 - 30 ноември 2006 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Пламен Павлов

 

Известният преподавател, радио и телевизионен водещ и поет наскоро бе удостоен със златен медал от ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" за приноса му към популяризирането и утвърждаването на името и авторитета на университета.

 

Борбата за съхраняване
на идентичността ни
трябва да се води от всички

 

Пламен Павлов е роден на 12 юли 1958 г., доцент и доктор по история, поет и телевизионен водещ. Завършил е история във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" през 1982 г. и е преподавател в същия университет от 1984-та по история на Византия и балканските държави през периода IV - ХV век. През 1998 - 2002 г. е председател на Държавната агенция за българите в чужбина. Автор и съавтор е на около 150 студии, книги, учебници, енциклопедии, публицистика, поезия.

От юни 2003 г. е автор и водещ на предаването за история и култура "Час по България" по телевизия "Скат", а от юли 2005 г. и на историко-публицистично предаване по радио "Фокус" - Велико Търново.

Женен с две деца.

Интервю на Кремена КРУМОВА

- Г-н Павлов, не смятате ли, че малко закъсня наградата ви - златният медал на ВТУ "Св. св. Кирил и Методий"?

- Не мога да отговоря на този въпрос. Това трябва да го кажат хората, които са решили, че аз, акад. Иван Радев и доц. д-р Георги Георгиев заслужаваме тази награда. За мен отличията не са най-важното нещо, но все пак благодаря за това удостояване, тъй като то е признание за скромните ми усилия да популяризирам българската история и култура, заедно с това и името на Великотърновския университет. Аз съм човек, който е опериран от местен патриотизъм и никога не съм работил заради някаква конкретна кауза. Мен винаги ме е вълнувала българската национална кауза и мисля, че ВТУ заслужава да бъде споменат като едно от огнищата на новото българско родолюбие. Не само чрез мен университетът го е доказал многократно през последните няколко години.

- Вие отдавна сте преподавател във ВТУ и безспорно имате принос за утвърждаването на името му. Получавал ли сте други награди?

- Позициите ми в обществото, колкото и да са скромни, дават възможност да се споменава името на ВТУ, да показвам хора от Велико Търново, от университета, наши възпитаници. Но досега не съм бил носител на някакви големи отличия. Получавал съм различни грамоти за дарителство, включително и от великотърновския музей. Едно от най-ценните неща, които имам като подарък, е една битова кърпа белослатинска изработка, която получих от българите в село Бален, Румъния. Това е една българска общност, която е малко известна у нас. Тя се състои от преселници от различни краища на страната, но там доминира наречието от белослатинско-оряховско, на което съм проговорил аз самият, защото баща ми е от този край. С подобни кърпи даряват кръстниците, това говори за едно духовно родство и затова този миг е един от най-светлите в живота ми. Аз също съм подарявал и правил такива жестове към хора от различни места, като например малки шишенца с пясък от Могилата на Кубрат. Пролетта имах възможност да подаря едно такова стъкълце на българите от Виена. И това за тях беше жест по-важен от лекцията, която ме бяха поканили да изнеса.

- Върху какво работите сега извън университетското преподаване?

- Върху много неща работя. И тъй като тази разпиляност е характерна моя черта, тя ми пречи да кажа кое до каква степен ще бъде свършено. Очаквам този месец да излезе една моя книга - "България - огнище на европейската цивилизация", с великолепни фотографии на Антоний Ханджийски. Ще излезе на български и на английски език. Надявам се да бъде поредна стъпка от страна на нашата гилдия на историците за пополуризиране на българското име и сред чжденците. Самото заглавие си е съвсем очевадна провокация, тъй като ние не трябва да забравяме, че именно през нашите земи хилядолетия наред върви пътят на европейската цивилизация. Затова аз винаги съм възразявал срещу такива фриволни определения като нова и стара Европа, които се наложиха през последните години, идвайки от западни наблюдатели. Естествено те разбират под стара Западна Европа, под нова - източно-европейските държави, които се присъединяват към ЕС. От гледна точка на историята, на цивилизацията на практика корените на нова и стара Европа са по нашите земи. И България в това отношение е водещото огнище. Най-древното присъствие на прачовешко същество на европейския континет е в нашите земи, и то в пещерата Козарника близо до град Белоградчик, където френско-българска експедиция изследва най-древните следи от присъствието на прачовека в Европа - отпреди 1,2 - 1,4 млн. години. Така става ясно, че възникналият в Африка прачовек идва в Европа през Балканите и днешна България. В пещерата Козарника са открити загадъчни знаци върху кост, които очевидно са дело на човешка ръка, на разумна дейност и въображение. Сензацията е огромна, тъй като тези странни начертания са най-древният паметник на символното мислене, проявено от прачовешко същество и регистрирано където и да било по света. Това не е наша някаква самореклама. Има и много други доказателства. Можем да говорим и за варненската цивилизация, преди това за неолита в България. Преди хилядолетия творящият, създаващият човек и неговите първи цивилизационни резултати се появяват по нашите земи. “България - огнище на европейската цивилизация" не претендира да е научно изследване. Това е една книга-албум с мои текстове, в които съм се постарал да покажа българския принос за европейското човечество.

- Съгласен ли сте с тезата, че през последните години българинът е забравил своята история и корените си?

- Не съм много съгласен с подобни твърдения. Зависи от конкретните случаи. Даже нещо повече - бих казал, че в последнте години има много силно събуждане на интереса към историята. И ако българинът забравяше или беше принуден да забрави донякъде своите корени, това беше в периода на т. нар. комунистическо време, когато беше облъчван от фалшиви стойности, с фалшиви ценности. Дори в тогавашната конституция беше записано, че патриот е този, който обича Съветския съюз. Днес независимо от перипетиите в съвремения обществен живот и от трудностите, пред които е изправен редовият българин, имам наблюдения, че интересът към историята е много силен. Това личи и по писмата, които получавам, установявам го и при срещите ми с различни хора, независимо дали са организирани или случайни. Това важи за всички поколения. Достатъчно е да погледнем българските форуми за история в Интернет и ще видим какъв бурен живот кипи там - участниците са преди всичко млади хора или граждани със специфични интереси към различни периоди от нашето минало. Или ако погледнем работата на такива доброволни организации като клуб "Традиция", изграден от хора, които колекционират стари оръжия, пресъздават исторически събития.

Така че интересът към историята не само не е стихнал, а се и засилва. На практика не малка роля играе и фактът, че много българи по едни или други причини работят в чужбина, но, независимо от техния социален статус и образование, съприкосновението им с чуждата действителност и носталгията по родината провокира у тях силен интерес към историята. Така нашите българи в чужбина установяват до каква степен европейските народи държат на своето минало и съответно - емоциално или не, реагират на това, спомняйки си колко хилядолетна история с богата култура е имала тяхната родина. Многократно се засили и потокът по туристическите обекти, които са из цяла България, не само на чуждите, а и на българските туристи.

- Какви са съвременните студенти? Повечето ваши колеги твърдят, че те са масово неграмотни, по-трудно се работи с тях, не им пука, че не знаят на изпит, например?

- Аз не мисля, че трябва да разграничаваме студентите на съвременни или несъвременни, или че трябва да противопоставяме поколенията. Винаги е имало и силни и не толкова силни студенти, попаднали по стечение на обстоятелствата в университета, както и такива, които имат целенасочен интерес или си формират такъв. Аз мога да кажа най-добри думи за моите студенти. В това отношение винаги съм намирал общ език с тях. Преподавам на млади хора, които учат история, археология, етнология, български език и история. Самият факт, че учат това, показва, че имат интерес, пък и заниманията им го потвърждават.

- Бил сте председател на Държавната агенция за българите в чужбина. Споменахме за техния интерес към родното минало. Да ви попитам обаче за бесарабските българи, каквито има много във ВТУ - имат ли те интерес към нашата история?

- Бесарабските българи също не бива да бъдат поставени под общ знаменател. Много често съм чувал и резервирани позици към тях, и прекалено възторжени възгласи. Същото важи и за българите в Румъния и където и да е по света. Но бесарабските българи все пак са една много добре позната общност. Искам да кажа, че между тях има всякакви хора. Те гледат на българската история като на част от собствената си история. Дейността на българските организации в Украйна и Молдова през последните години го потвърждава. Не случайно на 29 октомври излезе том 9 на поредицата "Българите в Северното Причерноморие" - едно издание на ВТУ, което беше поето от Асоциацията на българите от Украйна. Този том излезе в Одеса. Нещо, което ние навремето не можехме и да допуснем, че може да се случи. Това е много хубаво, защото тази тематика най-накрая отиде на собственото си място. От тези конференции и събори, които се свикват ежегодно в Одеса и на други места, от Болградската гимназия и нейните ученици, или колеж-лицея в Таврия, или училището "Васил Левски" в Кишинев и др. говори, че вече имаме училища и структури в тези страни, които през 2006 година навършиха 10-годишен юбилей. Това за тамошните хора е много важно и то говори за едно цяло поколение българска интелигенция, която в момента се създава в бесарабската българска общност, в двете държави, в която тя живее - Украйна и Молдова. Докато бях председател на агенцията за българите в чужбина до голяма степен мое служебно задължение беше да следя тази тема, макар че съм я следил и много преди това. Но не бива да пропускаме и работата на дружество "Родолюбец", на редица общества и на отделни хора, които подкрепят тази тема. И не на последно място, както вече споменах, и организациите на бесарабските българи в двете държави.

- Имате ли любимо място в България или в чужбина, където обичате да ходите често, да е свързано с приятни спомени?

- Любими места в България имам много, не едно. Обичам много Велико Търново. Неслучайно аз, русенецът, живея тук и съм свързал живота си на практика с този град. Други места, които посещавам с удоволствие, са нос Калиакра, Старият град на Пловдив, Старият Несебър, Рилският манастир, родното село на баща ми и редица други. Безпорно обаче е, че любимото ми място е България. Когато бях председател на агенцията и невежи сънародници ме питаха как да заминат в чужбина, винаги съм казвал, че моята мисия е да връщам хората в България, а не да ги пращам зад граница. И дори всички да напуснат България, вероятно аз ще остана да живея тук.

Хубави и любопитни случки имам най-вече при живите ми контакти с българите в чужбина. За мен едно от най-вълнуващите събития бе на 18 август 2001 г. при гроба на Кубрат. Българите от Украйна се организираха и устроиха един доста сериозен събор, на който противодействаше самата българска държава. И досега нямам обяснения за поредицата наши нелепи действия, но бе вълнуващо като събитие. По идея на бесарабски българи недалеч от селцето Мала Перешчепина, Полтавска област, беше издигнат паметник на древния владетел. Създателят на Старата Велика България е погребан там около 650 - 653 г. Написал съм и стихотворение за него - "Могилата на Кубрат", което е публикувано на три места.

Друг интересен случай - през 2000 година имах среща с българи в Чехия. Тогава стана едно младо момче, трето поколение имигрант, което е родено в Чехия и каза, че е обхванато и то от носталгия, а за него България е прародина. Очевидно ние в себе си носим някакъв ген, който ни свързва с тази земя и той много трудно може да бъде заличен от нашата памет и нашето себеусещане като българи и като хора.

- Имате ли себе си за будител?

- Не, много е нескромно. Будителството е някакво особено състояние на духа. Когато се интерпретира празникът на Народните будители, не бива да се изпуска моментът, че просветата е една необходима предпоставка за будителство, но будителството е нещо повече от обикновената просвета. Не случайно в самата идея за този празник наред с просветителите са вкарани и революционери, и хора от различни категории. Всяка нация има нужда от съвременни будители. Мисля, че на интелигенцията това й е призванието - да бъде малко или много будител. Но трябва да става със съвременни и адекватни на модерните времена средства. Аз мисля, че има много такива будители и в момента. Например Георги Чобанов от Варна, или група млади хора в София (единият е от Плевен), които поддържат сайта "Словото" и няколко дъщерни сайта, и много други. Будителство има дори и в тези модерни технологии. Медиите също са призвани да бъдат будители.

- Говорим за криза почти във всички институции и сфери. Можем ли да говорим и за криза в образованието?

- Какво значи криза в образованието? И какво значи криза въобще? Май ми се струва, че на цели поколения политици им е много удобно да се крият зад термини като криза или преход. И изобщо говоренето е повече от действието и това е най-лошото. С вербални конструкции се имитира дейност. Не мисля, че има криза в българското образование. Разбира се, културната среда не е благоприятна за днешното младо поколение и то трябва само да си избира пътя и да се самовъзпитава в движение. Но образованието изпитва хронична липса на средства. Нещо, което противоречи на целия европейския път. Като цяло участието на български ученици в международни олимпиади и фактът, че печелят награди показва, че не може да се говори за криза. Това не означава, че социалното положение на учителите и осигуреността на просветата с модерни технологии, кадри и средства не бива да бъде приоритет. Напротив, трябва да бъде приоритет. Така е и с висшето образование. Например чест прави на учителите, които отстояваха пред министъра да не бъдат намалени часовете по история. Най-накрая МОН отстъпи. Това показва, че борбата за съхраняване на българското наследство и на идентичността ни трябва да се води от всички. Не можем да хвърляме вината само на учителите или само на институциите.

- Как виждате България в ЕС?

- Ще има сериозни неуредици в началото. Трябва да се адаптираме към една система, за която не сме узрели. Но от друга страна, аз не виждам алтернатива на присъединяването към Европейския съюз, където много отдавна ни е мястото. И ако го нямаше разделението на света след Втората световна война, ние при всички положения щяхме да бъдем една от тези страни, които членуват в ЕС. Сега просто ние се връщаме в нормалното си състояние. Като психологическо отношение също се иска адаптация. Разбира се, трябва много внимание от страна на държавата, а и на различни други институции, за да бъде този период на адаптация по-поносим. Ние сме си европейска страна и при положение, че сме дали на Европа древния класически език - старобългарския, и че в православна Европа сме водещ фактор, там ни е мястото. Например една Гърция - тези непръкъснати връзки със света й позволяват да има далеч по-модерна култура и по-добра визия пред света. А ние тепърва трябва да наваксаме това изоставане. Но ние сме в състояние да извършим това и го извършваме в момента твърде успешно. Това обаче не бива да означава слугинаж пред международни институции, раболепие, сервилност, отказ от себе си. Ние трябва да отстояваме идентичността си.