Брой 45                                                  

10 - 16 ноември 2006 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Надежда Захариева

 

Премиерата на поетично-изповедната книга "Любов?!?" на поетесата и зам.-министър на културата във Враца предизвика изключително голям интерес. Ведра, спокойна и излъчваща сила и положителна енергия дама, достойна съпруга на Дамян Дамянов, Захариева разкри душата си пред врачанската публика, като след това отдели време и за въпросите на BG "Север".

 

 

Любовта е да раздаваш душата си без жал

 

Надежда Захариева е родена на 3 ноември 1944 г. в с. Радово, Пернишка област. Израснала е в Сандански. Завършва френска филология в СУ "Св. Климент Охридски". 20-годишна се омъжва за поета Дамян Дамянов. Шегува се, че ако държавата беше приела такъв закон, тя ще има 35 години трудов стаж като личен асистент на съпруга си. Майка е на три деца. Стихове пише от юношеските си години. Автор е на стихосбирките "Непредвидени стихотвореия" (1979) , "Живот като живот" (1983), "Ако не бързаш толкова"(1987), "Загубих си усмивката" (1995), "Нелюбовно време" (1997), "Но млъкни, душо" (1998), "Горчивки" (1999), "Облачно" (2000), "Въже от свобода" (2002), "Гълъб ме споходи на Игнажден" (2004), както и на автобиографичния роман в две части "Смет за сливи" и психологическата драма "Тя и тримата" (2003). Тази година издаде поетичните книги "Пепел от страст" и "Любов?!?". Нейни произведения са преведени на английски, френски и словашки език.

Надежда Захариева е работила като технически сътрудник и редактор в две от изданията на Съюза на българските писатели (СБП). Водила е и авторско предаване в "Канал 2001" - "На ти с Надежда Захариева". От 13 септември 2005 г. е зам.-министър на културата от квотата на ДПС.

 

Интервю на Цветана ЕВГЕНИЕВА

- Г-жо Захариева, наскоро имахте рожден ден. Каква роля играе в живота ви зодията Скорпион?

- По слънчевия зодиак съм Скорпион. По китайския - маймуна, казват, че била интелигентна зодия. По зодиака на ацтеките съм обсидианов нож. Обсидианът е най-твърдата скала, от която правели ножовете за жертвоприношения. Не знам в чия ръка за какви жертвоприношения съм била използвана. Струва ми се, че само за добри дела.

- Как се чувства поетесата Надежда Захариева като зам.-министър на културата?

- Добре. Не възприемам това като някакво издигане в кариерата. Схващам го по-скоро като възможност да направя нещо за когото трябва. И преди съм се стремяла да помогна на някого с нещо. Моята философия за живота е, че той ни е даден, за да си помагаме един на друг. Сега просто имам по-голяма възможност, а и задължение да помагам. Разбира се, това не означава, че разполагаме с неизчерпаеми средства. Особено като се има предвид скромния бюджет на Министерството на културата. По-скоро задачата ми е да издиря хора с щедри сърца и да ги свържа с тези, които имат нужда от подкрепа - даровити деца, училища по изкуства и читалища. Може би затова успях да срещна дарителя, предоставил 60 000 лв. за училището по изкуствата в Плевен и по 30 000 лв. за училищата в Котел и Стара Загора.

- Дойдохте във Враца за среща с библиотечните работници. Те ли са по-голям приоритет в работата ви, отколкото читалищата?

- Еднакво се стремя да помагам и на едните, и на другите. Читалищата имат по-голяма възможност да направят нещо и сами за себе си. Стига техните дейци да намерят начините, по които могат да привлекат средства за своята дейност. Срещам критики, че допускаме да се закриват читалища. Това не е вярно. Истината е, че 1 196 от общо 3 400 читалища не са се регистрирали по Закона за читалищата от 1996 г. Вероятно това е изтълкувано като закриване. Аз го приемам от една страна като човешка немарливост или като естествен резултат от демографския срив и миграцията на населението. Но през последните две години са регистрирани нови 75 читалища. И тази тенденция продължава. Вярно е, че състоянието на доста от читалищните библиотеки действително не е добро, остарял е книжният им фонд, липсват средства за закупуване на нови книги. Около 700 не разполагат изобщо с компютри и ние сме се заели да променим това положение. Имаме и много добре работещи библиотеки. Всичко зависи от хората, нагърбили се да бъдат читалищни деятели.

- С какви трудно разрешими проблеми се сблъскахте като зам.- министър?

- Проблемът с творческите съюзи е най-труден. Там нещата вероятно се нуждаят от нови наредби. Старата държава, която беше като дойка за тях, отдавна я няма. Мисленето обаче на много членове на тези съюзи не се е променило. Все някой е длъжен да се грижи за тях. А кой е безспорният критерий, че еди кое си име ще остане в съкровищницата на българското изкуство, за да може наистина да му се помага да твори? Не може без подкрепа, но трябва тази подкрепа да бъде ясно регламентирана. И като знам, че повечето тъй наречени творци смятат себе си за гении, не виждам лесно разрешение на този въпрос. Като си помисля колко писатели се падат на глава от четящото българско население, истински се опечалявам. Съжалявам, но е така.

- Вие сте зам.-министър от квотата на ДПС. Каква политическа позиция защитавате като член на правителството?

- Един от приоритетите на ДПС е образованието. Знаете, че нашата партия издигна лозунга "Разумът да бъде победител". Какво да направим за бъдещето на България, така че образованието да стане по-ефективно, а не както е в момента - да излизат хора с дипломи, които не намират никакво или почти никакво, в по-голямата си част, приложение в обществото. Другото важно нещо е всички деца да бъдат обхванати от образователните мрежи, а не както е сега, да се увеличава процентът на неграмотните. Откакто се помня, образованието в България е вечно обект на някакъв експеримент. Време е вече то да стане приоритет на политическите сили от всички цветове, от всички партии и да помислим общо за социалните механизми, чрез които ние ще дадем равен достъп до образованието на всички български деца. Печално е като прочете човек статистиката - колко много деца, главно от ромски произход, след това от турски и за съжаление все повече деца и българчета, остават поради социални причини извън образователната система. Един неграмотен човек е един неполезен утрешен гражданин. Затова нашата партия смята, че парите трябва да се насочат там, където има най-много неграмотни, колкото и несправедливо да звучи това. ДПС е за въвеждане на тестовете и матурите, защото с тази порочна система на приемни изпити се създава възможност за корупционна среда, от която страдат и родителите, тъй като трябва да отделят от скромния си бюджет и за частни учители.

- При толкова обществени ангажименти остава ли ви време за поезия?

- Да, но напоследък пиша на задната седалка. Като си погледна творчеството, мога да очертая три периода - първият е кухненският, т. е. пишех стиховете си в кухнята, където трябваше да сготвя за моето многолюдно семейство. Защото тогава бях първо съпруга и майка, после поетеса. Вторият е уличният, свързан с битието ми на търговец на книги под дъжда и слънцето, в годините след смъртта на Дамян, когато трябваше да осигуря издръжка за трите си пораснали деца. Тогава пишех стихове за песни, включително и за фолка и чалгата, но не се срамувам от това. В живота си мръсна дума не съм казала и просташки рими не съм редила. За мен думата е най-страшното нещо на света - бяла или черна магия, и вярвам, че ако изрека лоша дума, ще прозвучи като клетва. На хулите към мен никога не съм отговаряла. Напротив, научих се да прощавам и затова много ми помогна източната философия, според която е важно да разбереш другия. Тогава можеш да приемеш много критики без да ги осъждаш. Благодарна съм и на майка ми, че ме възпита като необясним за другите толерантен човек. Иначе трудно щях да понеса това, което твърде често ми се случва - да бъда една от най-обичаните и необичаните жени в България. Третият ми период е от една година, когато пиша на задната седалка на служебния си автомобил. Така съчиних едно стихче, когато войниците ни бяха в Ирак. Публикуваха го в "Труд". "Дойде и твоят ред, Родино, да спуснеш черни знамена, за синовете ни, загинали, в една безсмислена война... Не всеки Соломон е мъдър, не всеки Симеон - велик". Не го обръщам на политика, но като човек и майка не можех да не реагирам на вестта за убитите там български войници. Последното ми стихотворение от задната седалка е "За нещо май ме е проклел орисник злостен, усещам се като в хотел в дома си собствен. ...И аз уж цяла, не знам дали съм у дома, и в мойто тяло". Тези стихове ще включа в следващата стихосбирка.

- Последната ви поетична книга е "Любов?!?" Защо толкова препинателни знаци? Какво е за вас любовта?

- Колкото повече остарявам, толкова по-малко зная какво е това любов. Поне тази, за която светът говори постоянно - любовта между мъжа и жената. Според някои изследователи това чувство идва и си заминава за 48 дни. Американски учени пък изчислили, че трае най-много четири години. Вероятно Бог я е дал на хората, за да се залъгват за известно време и да се възпроизвеждат. Затова пък все повече ме вълнува онази, другата любов, християнската, която всъщност е космическа. Хората забравиха, че трябва да се обичаме просто като човеци. А любовта, така както аз я разбирам, е да раздаваш душата си без жал и мигом да забравяш кому какво си дал. В една предишна стихосбирка, "Загубих си усмивката", е събрано всичко, което съм писала за любовта. В тази пък се опитвам да отговоря на въпроси, които са ме измъчвали, като: има ли право жената да излезе извън рамките, в които обществото се опитва да я напъха; има ли смелост жената, която обича, да признае пред себе си, че любовта й е илюзия; има ли сили да свали маската на лицемерието и да признае своята изстрадана истина. Нямам понятие какво е за другите любовта, но за мен е преди всичко отговорност.

- Такава, каквато беше към Дамян Дамянов?

- С Дамян ни свърза поезията. Запознахме се в редакцията на вестник "Народна младеж", където нашият литературен кръжок от Сандански беше на посещение. Не е любов от пръв поглед. Бяхме само добри приятели, защото той беше влюбен в моя колежка от института, с която преживя голямо разочарование заради физическия си недъг. Трябва да кажа, че този недъг не е следствие на детски паралич. Диагнозата му е "моргус литъл" - механична повреда на двигателния център, получена вследствие на раждането му с форцепс. Та един ден, в края на 1963 г., Дамян ми каза: "Наде, знаеш ли, че ти си много добро момиче. Защо не се омъжиш за мен?". Дамяне, ти си луд, отговорих му. Но след 7 месеца това стана. Аз нямах още 20 години. Има любов, която свършва с брака и любов, която започва с брака. Моят случай е вторият.

- Пред врачани признахте, че е голям зор да си жена на такъв поет.

- Така е, може да ме поздравите като най-търпеливата съпруга. Аз го разбирах, той не можеше да ме разбере. Всичко, което е написал, минаваше през мен. Почти всички стихове са написани в мое присъствие и с моя почерк. Дамян беше от тия поети, които мислеха в стихове и тъй като мисълта му течеше по-бързо от възможността на ръката да се движи, аз в повечете случаи ги пишех. Дотолкова бях влязла в душата му, че накрая се случваше, преди той да изговори следващия стих, аз да го кажа и той да отговори - да. Четях му мислите. Това, което го отличава от по-голямата част от поетите, е, че при него няма нищо съчинено. Мисля, че никой друг толкова точно не облича емоцията в думи. От него извираше поезия. Дамян си беше поставил нещо като собствен качествен щемпел. Но не винаги го съзнаваше и аз често му казвах, че това, което си е написал, не отговаря на името му. Много се сърдеше тогава. И ми отмъсти за това. Наскоро намерих в архива му едно стихотворение, за което не знаех, кръстено "Цензор" и посветено "На жена ми". В него се казва: Нищо не е политическият цензор, нищо не е авторският цензор, но домашният цензор е нещо страшно. Така че животът с него не беше поезия. Той ме ревнуваше от всичко и всички, но нито веднаж не чу от мен намек за ревност. Защото не беше само мой съпруг и мъж, но и голям поет. А поетът не можеш да оковеш във верига. Свободата е първото условие, за да има творчество. А на мен ми е изневерявал, не само в поезията, но и физически. Имам едно стихотворнеие, написано с много болка: "Невярата ти ме попари до корена като дърво, след туй от корена покара съвсем различно същество...". Налагало ми се е да чуя от него: ти си най-добрата, без тебе съм загубен, но ти си най-подлата. Можеше да ме вдигне до звездите и да ме смачка до пачавра. Наричаше ме Надка - Диктатка. Той имаше нужда не само от грижа, а от някого, който да го пази от самия него. Но аз му прощавах, че беше толкова труден човек. Защото как се живее в неговото състояние? Различното му битие и на поет, и на инвалид го правеше много уязвим и много труден. Не аз, животът го беше оковал във верига. Иначе беше весел човек. Цар на вицовете, душа на компаниите.

В голяма степен Дамян разкри себе си и в поредица писма до всичките си мъртви приятели. В тях казва, че влакът към смъртта пътува, а той самият чака с билет на перона. Той се умори да се бори с болката. Смъртта не го взе. Той сам отиде при нея. Като че ли за малко, да се разходи. И сега продължавам да живея така, все едно, че е жив. Разговарям с него наум. Давам си сметка, че това е мъжът на живота ми. Винаги ще си остана съпругата на Дамян Дамянов и така, както нямах право на грешен ход преди, мисля, че нямам и сега.