Брой 44                                                  

3 - 9 ноември 2006 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Евтим Евтимов

 

Срещите с големия български поет на любовта и виното винаги са вълнуващи и много интересни. В Плевен той беше по повод закриването на президентската кампания на Георги Първанов и бе любезен да разкаже за читателите на "BG Север" любопитни моменти от своя живот, спомени от детството и първата любов, да сподели вижданията си за поезията.

 

Най-голямата

любов е несбъднатата

 

Евтим Михалушев Евтимов е роден на 28 октомври 1933 в Петрич. Завършва там института за начални учители през 1952 г. Учителства 10 г. в родния си край. Бил е програмен ръководител на радиото в Петрич и пограничния район (1955 - 58, 1960 - 62 г.); секретар на градското читалище (1962 - 65); завеждащ отдел "Поезия" и директор на издателство "Народна младеж" (1966 - 84); заместник-главен редактор на списание "Пламък" (1966 - 75, главен редактор на вестник "Литературен фронт" (1984 - април 1988, когато е уволнен); главен редактор на списание "Родолюбие" (1989-91). В момента е главен редактор на вестник "Новият пулс". Автор на многобройни стихосбирки, събрали едни от най-красивите стихове за любовта - "Горчиво вино", "Обич за обич" и т. н.

Интервю на
Мая ПАСКОВА

- Г-н Евтимов, какво не знаят читателите за вас като поет?

- Сигурно има неща, които и Евтим Евтимов не знае за себе си. Ще ви кажа това, което аз зная. Поетът на любовта е най-земният човек. Обичам много да пътувам, да се срещам с хората. Така се зареждам с енергия и се чувствам млад. Това, което вероятно хората не знаят, е, че аз не пиша стихотворенията си с писалка. До ден днешен си останах старомоден и пиша стиховете си цял живот с най-обикновен молив. В къщи имам наредени сигурно 10 - 15 малки моливчета, пожертвани, загинали за моите стихотворения. Защо молив? Сигурно защото е от дърво, не е изкуствена материя. Има епиграма от Георги Джагаров, смисълът на която е, че някога поетите с пачи пера са писали златни стихове, а сега със златни пера се пишат пачи стихове.

- Вие сте роден в Петрич. С какво свързвате детските си спомени от там?

- За мен родината започва от Петрич. Една цяла моя книга - "Пирине мой", съм посветил на този град - от различни посоки нарисуван. Запомнил съм го с Беласица. Тя стои над моя град като една Богородица. Там съм израснал, тя ме е отхранила. В нея съм ходил с две - три магарета като ученик да събирам дърва, за да помагам в къщи и да имам пари за учебници и за книги. Там е моето детство, там е моят корен. Петрич е кръстопътен град. Не малко поеми съм писал за него. За мен е необикновен, защото е мой. Запомнил съм го и с Ванга. Колоритна, пряма жена, често чепата в изказванията си. С майка ми бяха първи приятелки. Тя много не вярваше на леля Ванга, но това не им пречеше на дружбата. А Ванга наистина се превърна в пророчица. Петрич има два - три белега, по които трябва да се познава. Първо по това, че е Петрич, второ, че недалече от него е Самуиловата крепост и трето, че в него е живяла пророчицата Ванга. Там тя остави не само костите си, но и духа си. Там помагаше на много хора от цял свят. Ако има четвърти белег, това са кестеновите дървета в началото на Беласица. Неведнъж съм брал кестени там. Може би съм намерил златния кестен между тях - моята любов към оня град и към хората. С това и на онзи свят ще бъда богат. Всеки човек трябва да има своя златен кестен - разбирай една златна любов, разбирай един златен стих...

- Какво научихте от срещите си с Ванга?

- Аз също съм бил малко резервиран при срещите си с леля Ванга. По време на Втората световна война при нея ходеха много майки и бащи, за да разберат нещо за децата си, които са на фронта. Тя на никого не казваше тоя е загинал или другият не е. Помня, че тя припадаше. Не смееше да каже или нещо я задължаваше, не знам. При нея беше всичко естествено, човешко - външният й вид - тая сляпа жена, челото, косите. И до сега си я спомням. Водя аз при нея големия артист Стефан Гетов. Влизаме в стаята, пием кафе. По едно време Ванга ми вика: "Евтиме, тоя твоя приятел е сбъркал професията си. 50-те години го пращаха да учи медицина във Франция и знаеш ли какъв хирург щеше да стане". Като излязохме, Стефан ми сподели: Ще ти кажа нещо, което знаем само аз, майка ми и един полковник от МВР. През 1950 г. искаха да ме изпратят да уча във Франция за хирург, да бъда и служител на МВР. Аз им казах, че обичам театъра и не мога да го направя.

Ванга ме удивляваше и с друго. Рано сутрин, покрай оградата, над 100 човека се събираха. От цялата страна и от чужбина. Към 5,30 - 6 часа тя излизаше в двора, минаваше покрай тях и питаше по име всеки защо е дошъл. А не ги познаваше. Това е достатъчно да знаеш, че в нея има нещо свръхестествено и божествено.

- На вас лично нещо казвала ли ви е?

- Известно време бях ръководител на радиоуредбата и при мене работеше като говорител дъщеря й Венета. През декември 1955 година идва при мен Венчето и ми казва: "Трябва да идеш при майка ми. Иска да ти каже нещо". Аз се запилях нещо и не отидох. След два - три дни Венчето пак идва и ми казва: "Майка ми иска да ти каже, че ти скоро ще излезеш от Петрич. Ще те извикат в София и ще станеш голям човек". В началото на 1966-а ми се обадиха от издателство "Народна младеж" да замествам 6 месеца редактора. Останах там. Тръгнах по литературните пътища нагоре: "Пламък" - 10 години, "Народна младеж" - 10 г., 5 години "Литературен фронт" и т. н. Предполагам, че Ванга е имала предвид това. Най-малко съм очаквал да ме извикат в София, а и аз преди това не исках. Когато постъпих като зам.-главен редактор на "Пламък", някой беше написал популярни сред писателите пародии. За главния редактор Божидар Божилов беше: "Посетете в София новия бар, "Пламък Божидар", за Георги Вежен: "Валчест, нежен, неизбежен, в "Пламък" влезе Георги Вежен". А за мен гласеше: "А както играеше в селския тим, в "А" група влезе Евтимов Евтим".

- Южняшката кръв ли е причина за огнената емоционалност на стиховете ви?

- Слава Богу, не знам. Ако съм имал обяснение, нямаше да вълнувам така. По същия начин отговарям и когато ме питат какво е поезия. Аз казвам: Не знам. Ако знаех, щях да спра да пиша. Сега пиша, за да се науча какво е поезия. И съм искрен.

- Коя е жената в живота на Евтим Евтимов, която е провокирала най-красивите стихове в българската поезия?

- Роден съм през 1933 година на оня далечен век. Когато бях ученик в IХ клас след войната, носехме кърпени дрехи, с купони раздаваха по една кремава риза на абитуриентите. Аз бях най-бедното момче в класа. На една танцова забава влиза едно русичко момиченце. За пръв път ми трепна нещо в душата. Не намерих сили да му кажа нещо. Може би ме спираха кръпките по ръкавите и дървените налъми, може би бяхме още деца. Написах й едно писъмце и го изпратих по една моя съученичка. Отваря го и вижда стихотворение, по-скоро излияние, но толкова. Цял живот не посмях да й кажа нещо. Когато играех футбол, се надявах тя да е там и да ме гледа. А това не беше стихотворение. Тази несбъдната любов ме накара да пиша стихотворения. Първото ми беше също любовно, още си спомням нещичко от него: Копнеж с огнени крила, ме носеше натам, де първи път видях аз твоите очи и т. н. Животът после ни повлече. Завърших учителския институт, заминах войник, в края на войниклъка се ожених. Тя вече се беше омъжила за един мой съученик офицер. Обаче разберях ли, че си е дошла в отпуск в Петрич, една дума не съм си позволил да й кажа. И така през 1983 г. ми звъни някаква жена от Търново, представи се и ми казва: "Моят съпруг е граничен офицер, неговият приятел се ожени за една жена от Петрич, Лиляна се казва. Нищо не ми е поръчвала да ви предам, но когато ви види по телевизията, понякога ми е казвала: този човек сякаш нещо имаше към мен преди". В началото си мислех, че някой ме провокира, но обещах, че ще се обадя. Така и не го направих. Защо? Толкова години носех тоя образ на несбъднатата любов. Ако отида и я видя сега, какво ще стане? Най-вероятно ще я разочаровам или тя мен. И единствената причина да не отида беше именно това - да не разваля илюзията. Тя за мен е била и поезията, била е и любовта. Тази любов - невидимата, незнайната и несбъднатата, може би е и най-голямата. Защото тя преля по-нататък във всяка друга - и жена ми, и Петя Йорданова - поетесата, заради която властите ме гледаха на криво как е възможно тя, омъжената, и аз разведеният, да бъдем влюбени. Но тогава за нея написах "Обич за обич", "Горчиво вино"... До смъртта й през 1993 г. Две - три години по-късно попаднах пак на една млада поетеса, с която и сега сме заедно - Романьола Мирославова се казва. И за нея написах доста стихове. "Жена на балкона", която пее Веско Маринов, например. Предполагам, че онази несбъдната детска любов, онова нещо, което не получих или не си взех, остава най-голямата ми любов.

- Това беше следващият ми въпрос...

- Да, за мен най-голямата любов е тази, която човек не е успял да получи.

- Много ваши стихове са се превърнали в песни и са станали хитове в репертоарите на десетки български изпълнители. Как се случва това?

- Никога не съм мислел, че ще пишат песни по мои стихове. Даже най-големият композитор Тончо Русев беше написал 7 - 8 песни по мои текстове, без да се познаваме. После се е случвало да ми се обади и да ми каже: Този текст е много хубав, ще стане песен, само припевът ми напиши, или - това стихотворение е хубаво, но за пеене не става. До там съм стигал. Иначе е някаква емоционална нагласа. Аз обичам класическия стих. Не подценявам и другия - свободен, бял стих. Опитвал съм да пиша и такива. Но така съм устроен, че да пиша звучен, римуван стих. На мен ако не ми зазвучи стихотворението като музика, без да знам, че ще пиша песен, все едно не е станало. Преди години взимаха така стиховете и правеха песни от тях. По-късно започнахме да работим с Тончо заедно, на Веско (Веселин Маринов) вече сигурно 70 песни съм му написал, на Лили Иванова, на Йорданка Христова... По мой текст е една от първите песни на Георги Христов. Преди много години негов преподавател ме помоли да напише за него песен по моето стихотворение "Обич за обич". Всичко е ставало съвсем естествено. Аз не съм гонил композитори, певици и певци. Почти няма певец, който да не е пял песни по мои стихове.

- Какво трябва да притежава един поет, за да бъде обичан и четен като вас?

- Аз съм от така наречените класически поети. Но пак казвам, еднакво обичам и тези, които пишат бели стихове. Защото за мен няма значение как е написан стихът. За мен има талантлив и бездарен поет. Има много бездарни стихотворения, и от моите сигурно има, не може да няма. Моят принцип е този - когато чуя нещо ново, го приемам за хубаво. Че има поезия, че има някаква находка, откритие. Както се случва с литературния конкурс "Ерато" за поезия, в който аз съм жури заедно с поетесата Надя Попова. Непознати автори, много талантливи стихове идват при нас. 16 000 стихотворения бяха пристигнали. Няма как да не се открие нещо хубаво, по-различно от другото. Това е поезията.

- А вие променяли ли сте се през годините като начин на мислене, възгледи, изказ...

- Сигурно съм се променял. На външен вид очевидно - остарял съм, станал съм по-дебел. Сигурно и мисленето си съм променил. Все пак винаги съм се стремял да си остана Евтим Евтимов. Без да го натрапвам, без да съм го написал някъде. Може да не ме харесва този, онзи, трети. Няма нищо лошо. Всеки си избира храната, включително духовната. Аз се радвам, че имам свои почитатели. Това го дължа и на хубавите песни, направени по мои стихове, за това съм благодарен на всеки певец и композитор, дори и да не се е получила песента, за това, че се е опитал да направи нещо.

- Според вас какво се случва в момента с духовността на българина?

- Има някакво живване. Не говоря за себе си. Аз през всичките години не съм се спирал, непрекъснато пътувам - срещи, рецитали. Става въпрос за покани и за финансови възможности. И то не за хонорар, а за стая, в която да отседна, пътя да ми платят. Затова и хората избират авторите, които да канят. Това и мен задължава страшно много. Щом са ме поканили, правя-струвам, но отивам. Културата няма цена. Напоследък първо се възстановиха тези културни четения, срещи в цялата страна на писатели с младежи, учащи се. Става все по-масово. Повече писатели влизат в някои училища. Дават се награди на името на този или онзи автор. Това беше изчезнало по едно време. И за музикантите е същото, и за художниците. Да не изброявам всички изкуства. Има някакво събуждане, въпреки че много се говори, че културата и изкуството остават на заден план. Мисля, че вече не е така. Самият Иван Гранитски направи най-голямото издателство, несъизмеримо с другите. Там той събира и автори, които са го псували, които са го ругали, и това му е същността. Един ден ми се похвали Марко Ганчев, който го е изгонил от "Литературен форум" навремето. Преди 2 - 3 години Гранитски го поканил и издал "Избрано" в неговата библиотека "Съвременна българска поезия". После много галерии вече има, и частни. Навсякъде има изложби, така е и в Плевен. Това показва, че има възкръсване. Изкуството не е умряло, просто се е скрило, както при градушка всеки гледа да се скрие. И книги много се създадоха. Много млади и талантливи хора пишат, ученици, студенти. Аз съм председател на такива конкурси и виждам. Преди 5 - 6 години това беше немислимо. Има и трибуни за това ново слово и тези млади автори - вестник "Новият пулс", на който аз съм редактор, вестник "Словото", "Пламък" на Георги Константинов, издателство "Български писател" вече издава книги и на млади автори, има отделни списания, алманаси - тук е "Мизия", в моя край "Струма", възстановиха "Тракия". Това е връщане към хубавото. Не към старото, а към хубавото. Радиото и телевизията също започнаха да представят по малко отделни творци с портрети. Това го нямаше преди. Операта липсваше от радиото въобще. Тя не е изкуство за всеки, но си има своите почитатели. Тези неща ме радват много. Появиха се и спонсори. Аз до сега не съм спонсориран, но моите книги излизат в голям тираж и си покриват сами разноските, което е много важно за един автор. Аз не печеля нищо, но не плащам за издаване. Някои издатели правят така - пускат по-тиражен автор, след него някой нов, в 100 бройки, но все е нещо. Защото не винаги най-търсеното е най-доброто. Може някой да се чете от 100 - 200 души, но има своето място и трябва да стигне до тия 100 - 200 души. Читалищата също живнаха. Там се правят срещи, изложби, фестивали.

-Какво е най-новото, което почитателите на Евтим Евтимов могат да очакват от него?

- Най-новото е издаването на избраните ми произведения. Четири тома се издадоха до момента, до двайсетина дни ще излезе и петият. Общо са седем. Аз можех да ги събера и в три тома, но ги направих по-малки. Не обичам големите тухли. Предлагаха ми да издам 700 - 800 страници поезия. Аз казах, че такава книга мога да си сложа като възглавница под главата, но как ще я чета, като си легна вечер? Първа и втора книга имат едно заглавие: "Жени, целунати от бога". И понеже питахте за жените - аз нито в живота, нито в поезията съм смесвал жените. Всяка жена си е сама по себе си. В първата книга съм събрал стиховете, посветени на Петя Йорданова. Втората - на Романьола Мирославова. Никоя жена не може да замести друга. Всеки човек би трябвало да е нов. В другия том е моят "Дневник на поезията", който съдържа "Пирински балади". С него станах лауреат на Димитровска награда. В следващите два тома ще поместя други стихотворения. В поезията това е новото. Както за майката всяко новородено дете е ново, така всяка моя нова книга е мое новородено дете.