Брой 40                                                  

6 - 12 октомври 2006 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Арх. Теофил Теофилов

 

Известният архитект, отдал 35 години от живота си за възстановяването на църквата "Св. 40 мъченици", е сред великотърновските интелектуалци, които подкрепят Георги Първанов за втори мандат. Според него президентът е направил много за съхраняването и реставрацията на културно-историческите паметници в България.

 

Георги Първанов държи на общонародното съгласие

 

Архитект Теофил Теофилов е роден в град Пловдив. Родът му е от Копривщица. Завършил е висшето си образование в София, специалност архитектура. Бил е председател на великотърновския клон на Съюза на архитектите в България, окръжен и главен архитект в града. От 1986 до 1989 година е кмет на Велико Търново. Специализирал в Италия реставрация и консервация на недвижимите паметници на куртурата, в Испания, Русия и много други места по света. Носител на орден "Кирил и Методий" 1 и 2 степен. Сега е уредник в Националния музей на архитектурата във Велико Търново и организатор на филиала "Великата лавра". Преподава във факултет "Изобразително изкуство" на ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" синтез на архитектурата с другите изкуства. Борави с три езика - руски, италиански и френски. От 1968 г. до сега е в сферата на културата. От 35 години работи във В. Търново. От началото до края е в основата на разкопките, изграждането и обновлението на църквата "Св. 40 мъченици" във Велико Търново.

Женен, с две деца.

Интервю на Кремена КРУМОВА

- Г-н Теофилов, постигнахте ли мечтата на живота си след толкова години труд - съграждането на църквата "Св. 40 мъченици" и отварянето й за посетители след такова дълго забвение?

- Не знам дали това е била мечтата ми, но целият ми живот е бил отдаден на изграждане, на създаване на проекти, които действително е щастие да ги видиш реализирани накрая. Може би всичко, което е реализирано по мои проекти, е било мечта. Има и нещо друго - аз изстрадвам проектите си, даже боледувам с времето на тяхното изграждане. И колкото по-дълго се проточва този процес, толкова по-дълго боледувам. Мога да кажа, че винаги съм доволен, когато видя крайния резултат и изпълнението съответства на идеята, която съм имал. Когато проектът ми попадне в правилните ръце, крайният резултат е задоволителен и за мен, и за изпълнителите. Надявам се и за публиката, която трябва да го възприеме. Всеки един обект, който съм сътворил, го считам за своя рожба. Обичам си направеното, защото то е част от мен. Има доста сложни проблеми, които възникват често, но аз веднага не мога да реагирам, трябва да ги преосмисля. Или най-малкото да разработя скици, за да се убедя,че това ще бъде най-доброто, което ще приложим. В творческия процес някой път инвеститорът иска варианти. Това, което подавам, минава през много варианти. Аз предлагам един, окончателния. Тогава спорът е доста голям. За да мога евентуално да убедя възложителя, че това, което за мен е най-доброто, би трябвало да бъде онзи първи вариант, който е необходимо да се изпълни.

- Колко време ви отне работата по църквата?

- Аз съм я почнал с началните изследвачи. Наблюдавал съм всичките проучвания. Имам и собствени изследвания върху паментника, защото две години правих архитектурни сондажи върху останалата структура, която трябваше да запазим, за да я покажем сега. Така че може да се каже, че от 1969 година аз я наблюдавам, от започването на разкопките до финала на реставрацията. Прочел съм всичко за този паментик на културата, вадил съм си неща, които са ми необходими като водещи и помагащи за определена за мене теза, за вида на църквата и нейното съществуване, за да се стигне до този резултат. Надявм се да видя в близко време този си труд и публикуван. Това е един сборник статии на различни теми, свързани със "Св. 40 мъченици", някои от тях четени като доклади. Става въпрос за научен труд, който подлежи да критики, но когато съм го създавал, съм искал да мога на всички противоречиви въпроси да намеря точен и логичен отговор. Мисля, че успявам да обединя в едно противоречащите си мнения. Всеки паметник си има своя характеристика и свой образ, но все пак задълбоченият теоретичен анализ на оставени в миналото подобни паметници ме довежда до мисълста, че първото и основно нещо е, че църквата "Св. 40 мъченици", която през ХIII - ХIV век е била главната в манстирския комплекс "Великата лавра", е била една базилика. На базата на това, което има още да се внася в храма - още осем стенописа и фрагменти, доказвам, че е базилика. С тях църквата ще получи своя сила и звучност като един действително средновековен паметник, приютил в себе си онова, което е впечатляващо именно като останка от автентиката, от структурата. А покривът и сводовете са направени така, че да се получи една хармонична среда, в която да бъдат показани всички елементи от старата черква, също предполагащи, че тя е била базилика. Имаше предположения, че това е куполна църква. Аз доказвам, че съществуването на купол там е по-скоро невъзможно. Едно, но сигурно доказателство е колоната на Иван Асен II. Ако това беше куполна църква, нямаше да направи надписа си на последната колона, която тъне в мрака. Той е разчитал на базиликалното осветление, затова тя е там, в този ъгъл. Базиликата позволява равностойност на елементите, на носещите опори, така че всичките надписи вътре да звучат по един определено верен и точен начин, тъй като всичките са равностойно осветени.

- Как се чувствате, след като вече видяхте паметника обновен?

- Засега огорченията са сравнително малко. По отношение на възторга, който виждам в хората, които я посетиха - не съм очаквал такъв наплив да има още от първите дни. Добре е, че веднага след отварянето на вратите й започнаха богослуженията, които са духовната същност на един храм. Радвам се, че на хората, които толкова години очакваха да видят надписите и стенописите, просто не им се излиза от църквата. Направихме и възможното да одухотворим пространството. Дали сме възможност на посетителите да си палят и свещи, макар и навън. Държим на светостта, но и на музейната стойност, на запазеното, съхраненото в миналото. И не искаме да провалим интериора. Има климатизатори, вентилатори, датчици, които измерват влагата и температурата. Така подържаме максималната добра среда за опазване на ценностите. Предстои да сложим и пейчици, да има къде да отмарят туристите и гостите. Има и охрана. В района липсват все още кафенето, информационият център, магазинчето.

- Някой пречил ли ви е във вашата работа през годините, а и сега?

- Огорченията винаги съм ги оставял настрана. Защото целият ми живот е с много огорчения. Стремя се да забравям горчивината на миналото, даже и на ежедневието. Аз съм оптимист в този смисъл, че ако живея с огорченията, не мога да направя нищо, не мога да работя. Сигурен съм, че ще намерим сили нерешените проблеми около църквата да се решат. Е, жалкото е, е че всичко не можа да стане наведнъж. Но така е в живота, винаги нещо предстои да се прави, защото ако всичко е наведнъж, трябва да спираме да дишаме.

- А помагал ли ви е някой?

- Разбира се, аз винаги съм го казвал. Една архитектурна творба не е личностна творба. Художникът може да нарисува картина сам, всички останали, които са лични творци, работят самички. Естествено, когато правя проекта, работя сам (е, някой път търся помощ, когато спешно трябва да се работи, и от архитекти, и от скулптори). Този храм, който създадохме, е синтез от усилията на доста хора. Основните идеи са мои, но в разработките се включиха и група скулптори, други архитекти, майстори, които изваяха храма, технически ръководители, технически надзор, тези които дадоха парите, хората за намирането на материалите. Този материал - бигор, с който сме правили църквата, е от стари постройки. Трудно беше, но го намерихме и го преработихме. Много ваяне падна. Така че една такава постройка е колективно постижение. Не са допуснати огромни или големи грешки. Всичко вървеше в духа на проектираното от мен, точно покри моите виждания, заложени по проекта. Цялостната разработка като пространство е моето виждане. Търсихме синхрон между вътрешно пространство с вътрешните архитектури, за да получи храмът отново живот, да изглежда като жив организъм. Олтарната ограда я превърнахме в иконостас, като подчертахме силата на старите стенописи, колоните и оригинала, за да изпъква. Тук са оригиналните икони с надписи от времето на Крум, Омуртаг и Иван Асен II. Последният е изчукал надписа си върху поставена колона в храма, а не донесена по-късно. Благодарение на това, че тя църквата е станала джамия, надписите са останали, тъй като никой не им е обърнал внимание. Преживяла е и други физически транформации - земетресения, наводнения, а след Освобождението отново е църква. Имала е и външни стенописи, но тези свидетелства ние не ги намерихме при нашите изследвания през 1965 - 1969 г. , когато проведохме археологическите разкопки. Всъщност аз съм направил една реставрация, затова говорим и за обновление на храма. Запазвайки ценностите, ние направихме възможен образа на една постройка, която да съхрани историята.

- Вярвате ли в предсказанието на Ванга, която беше казала, че когато се въздигне храмът "Св. 40 мъченици", тогава ще се вдигне и България?

- Имам един плакат, на който стоят нейните думи, художникът е цитирал Ванга. Може и да го е казала и ако е така, пророчеството би трябвало да се сбъдне, след като храмът вече е построен. Като автор аз не съм човекът, който може да каже, че е спасил България. Нека бъдем скромни.

- Коя е следваща ви стъпка, върху какво работите в момента?

- Аз смятам, че няма да ми стигне животът, предстоят ми много неща за правене. Имам разработки от преди години на тема стари столици, а чак сега се сетиха да ги довършат. Едната е Голямата базилика в Плиска, правим и манастира около нея. Това е един огромен обект, който беше изоставен. Другата разработка е Златната църква на Симеон в Преслав. Това са мои стари обекти, по които има още да се работи. Доста често съм в старите столици, ходя на надзор.

- Умее ли българинът да опазва културно-историческото си наследство и ценности?

- Мисля, че културната общественост в тази държава има отношение, най-вече хората с хуманитарно образование и тези, на които целият им живот е бил преследване на естетически критерии. Колкото и да са малко, те дават пример с това, че винаги са се борили за оцеляването на културата и на наследството въобще. Те са радетелите, благодарение на които съществуват и съборите, и фестивалите, и изложбите, и литературните четения. За съжаление тези хора не винаги успяват, защото егоистичните и груби намерения на днешното време твърде започнаха да пречат и да се намесват в автентичната среда и фолклора. Вкусовете доста се промениха сега с навлизането на външни виждания. А е необходимо, използвайки традициите, да продължим новото. На основание на съвременните норми могат да се направят постижения в духа на традицията. Например аз бих посочил проф. Ангел Дамянов с един негов проект на библиотека. Съвременна постройка благозвучно стои с мащаба на други едри обществени сгради още от Възраждането. Допълването със съвременност в една такава среда е опасно нещо, но той го е постигнал. Не е казано непременно да копираме. Ние трябва философски и логически да извадим онези мисли, които хората преди нас са вложили в своето творчество. Един Кольо Фичето в някои отношения е и революционер, надминава старите, закостенели майстори. Пропорцията, внушенията, мащабът, дори човешкият мащаб е много важно нещо. Трябва една ревизия да си напряват някои личности, които комерчески посягат на скъсването на традиции, без никаква естетичност в решенията, за една шепа жълтици. Би трявало нормативни актове да бъдат променени, за да може да оцеле и това малкото, което ни е останало. Споделял съм и пред студентите, че в изкуството винаги прозираме още от древни времена стремежа на човечеството към добро и красота. Неща, които липсват в нашето съвремие.

- Бил сте кмет на Велико Търново. Приоритетите ви тогава какви бяха, повече ли наблягахте на културните проблеми и опазването на паметниците?

- В някой отношения имаше ревност. Държах на старата част и имаше упорства за ремонт на други неща - квартали, канализация. Вместо да застелеш Велико Търново с мрамори, гранитни плочи, ти правиш асфалт - имаше и такива критики. Ходих и по чужбина да гледам. Не можеш да угодиш на всички. Законовата ни уредба не беше в ред. Много от хората не могат да си подддържат къщичките в старата част и ето го погрома със сградите. Апетитът е, че има "Звук и светлина" и интересът на туристите става по-голям, и така се строят хотелчета. Ами утре градът като стане само от хотелчета, не вярвам, че туристите ще се юрнат да ги гледат. Чужденците търсят в старата градска част мащаба, духа на времето.

Аз съм бил и управник, сега обаче поне в края на дните си искам да бъда творец и се стремя да го правя.

- Най-критичният ви момент досега ?

- Не е бил един. Твърде много критични моменти съм имал и като администратор, но най-вече в творческите процеси. По мой адрес са отправяни и по вестниците хули, обиди. Особено обидно ми беше по време на конкурса за "Св. 40 мъченици" през 1986 г., когато неоснователно шестимата членове на журито застанаха против моя проект. Тогава се развихри страхотна полемика. Вярно, че аз бях кмет, но бях в творчески отпуск. Но горчилките съм ги оставил настрана. Аз не мразя, но спрямо някои личности изпитвам омерзение. Често сред тях има хора, недорасли като интелектуалци, но с претенции. Големият критик е големият творец, е казал Бодлер. Защото творческата мъка, която аз съм изпитал, никой не я знае. И когато чувам шумежа на другите - виж какво е направил, виж това или онова, търся до голяма степен нещата да са ясни и художествени, защото знам, че който ще ме критикува, е човек, който е недостоен. И изпитвам удоволствието, че съм го надраснал.

- Вие сте сред интелектуалците, които учредиха гражданския комитет в подкрепа на Георги Първанов за втори президентски мандат. Известно е, че сега не сте политически обвързан, защо решихте да участвате?

- Скъсах с политическите деятелности, тъй като доста много време съм им отдал. Имаше смисъл и навремето да се участва, ама все оперативки, за едни и същи въпроси. Но това си беше структура на работа. После се оттеглих. Имах си още тогава собствени виждания и когато можех да въздействам, съм го правил. Аз съм наследник на хора антифашисти, по скоро така трябва да ги наречем, с либерални, хуманни възгледи за обществото и човечеството. Не мога да изкривя позициите си. Затова подкрепям Георги Първанов. За мен този човек като личност е много приятен. Той е силно ерудиран и добре ориентиран в политическата обстановка и може да взема правилни решения. През цялия си първи мандат като президент не показа партийните си пристрастия, а държеше на общонародното съгласие за движение в една посока. Притежава нещо събирателно, което е голяма характеристика за един лидер и водач на една държава. Мисля, че тези достойнства бяха причината да изразя и моята симпатия към него. Ако имаше друга фигура, от друга партия, която да показва такива достойнства, аз можех да застана и зад нея.

- Според вас полезен ли е Първанов за културата?

- Разбира се. Първо, той е културен човек, историк. Основна негова инициатива е възстановяването на старите столици, които посещава специално. Успя да реставрира много културните паметници с пари, издействани чрез правителствово. За догодина са обещани пари за хълма Трапезица. Смятам, че президентът не е изстинал към културните процеси в България и стои зад двигатели, които теглят напред. Една друга идея, която предстои, е изместването на Националния исторически музей в центъра на София и се търси едно добро решение - бившият Партиен дом може спокойно да приеме музея. Интересът към културата и миналото винаги е печеливш пред туристите, който откъдето и както да мине, ще отиде и ще го види. Президентът има физиономия пред света и не се е изложил. Честен е, не е егоцентрик. Имал съм контакти с Георги Първанов - когато разговаряш с него, той се вслушва и разумно влиза в темата, признава си, ако е мислел по-различно. Голям дипломат е, действително като политик го виждам на добро място, здраво държи. Разкошен човек.