Брой 26                                                   

30 юни - 6 юли 2006 г.


 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Проф. Пламен Джуров

 

Известният диригент е председател на организационния комитет за провеждане на национален конкурс за млади оперни таланти на името на Гена Димитрова, чието първо издание ще бъде тази есен в Плевен. Музикантът бе любезен да сподели свои мисли за проблемите и перспективите пред българската култура специално за читателите на "BG Север".

Вътрешното съдържание прави нещата дълготрайни и смислени

Пламен Джуров е роден през 1949 г. в Плевен. Завършил е музикалното училище в родния си град и Музикалната академия в София с три специалности - пиано, композиция и дирижиране. Работил е като диригент 6 години в Плевенската филхармония, сега е в Софийски солисти и преподавател в Музикалната академия. Съветник е на министъра на културата Стефан Данаилов.

Интервю на
Мая ПАСКОВА

- Г-н Джуров, вие сте роден в Плевен. Разкажете ни нещо за своето детство.

- Аз съм роден в Плевен преди много години и моят живот беше около Градската градина. Краят на града ми изглеждаше безкрайно далеч. В Плевен имаше един живот, който за съжаление, може би няма да го има вече. За мен Плевен беше един много интернационален град. Като бях малък моите родители работеха и викаха едни жени, които ме контролираха в къщи. Първата беше туркиня - баба Фатме. Живееше в края на града, някъде към Скобелевия парк. Другата беше рускиня, но от онези рускини, които никога не афишираха произхода си, а беше от аристократичен род - Вера Ивановна Сонцева. Тя е погребана тук. След това много близка до нашето семейство беше Донка, която си беше циганка. Донка беше много интересна, много открита, гледаше на живота по друг начин. И така, живеейки в Плевен - не най-видният град на България, аз живеех в интернационално общество. Получих възможност да съпоставям (без тогава до го осъзнавам) три различни гледни точки в живота на града. А моята кръстница, която е клавирен педагог - Лукса Пашовска от известната фамилия, имаше малка къща с виенски мебели, защото майка й идваше от Виена. Голяма маса с резби, която побираше 12 човека, красеше хола. За мен Плевен беше светът. Където и да съм бил в големи градове, рядко съм попадал на такова задружно общество.

- Тази различност не предизвикваше ли възмущението на консервативно мислещите?

- Тази смесица на хора и на култури не пречеше на Плевен да има изострена гражданска чувствителност. Тук по-остро се гледа на нещо по-необичайно. Някои хора се отделят от общото. А тук не се възприемаха много добре тези неща - било в облекло, в поведение. Но същевременно нямах чувство за ограничение в живота.

- А какъв беше културният живот тогава?

- Имаше интерес към музиката, към концертите, към културните прояви. Дора Гложенска пееше на сцената. Още нямаше държавна опера (то и сега няма), но имаше такъв ентусиазъм. Мара Крушева беше преподавател по акордеон, основен стожер на музикалното общество в Плевен - един град, в който повечето хора се познаваха, с доста широк кръг от интереси, но у никого не съм усетил дух на първенющина или на снобизъм. Нормални, естествени хора, които имаха потребност да бъдат в театъра, да слушат музика. Това беше град, който напълно задоволяваше потребностите на човека, живеещ в него. Аз поне такова чувство имах. И не съм го загубил това чувство. Сега разбирам, че Плевен е много, много намалял в сравнение с преди, може би с една трета. Но понеже в последните години много рядко идвам, сега за броени минути ми е приятно да погледна града, да видя усмихнати хора, фонтаните. И ако може нещо да свършим за града.

- Тук сте по повод организирането на Първи национален конкурс за млади таланти на името на Гена Димитрова. Разкажете ни нещо повече.

- И в този случай пак ми помогна Гена Димитрова. Тя е помогнала на толкова много хора, но не всички могат да си дадат сметка за това. Човек може да помага пряко и непряко. Гена на страшно много хора е помогнала по пряк начин, но сигурно на двойно повече е помогнала непряко - като завладяващ пример, като самочувствие, като изява. Особено ако тези наши читатели си спомнят, когато дава интервю по телевизията. Какво чувство за реалност, какво чувство за самокритичност и какъв усет да намериш мястото си в обществото! Нито да се пудриш, нито да се правиш на величие. Просто естественост, усет за реалност и много трудолюбие. Гена стана повод за първи конкурс на нейно име. Зависи от всички нас - от тези, които го организираме, от тези, които участват в него, да не бъде последен.

- С какво Гена заслужи да даде името си на такъв конкурс?

- Всяко време си има нужда от своите герои. Гена е от героите на нашето време. Защото тя от едно село до Плевен стана певица от европейска величина, от която са се учили много хора. Малко читатели знаят, че Гена е един от най-трудните певци за запис, затова и няма много записи.Тя има невероятно мощен глас. Аз съм бил свидетел във Виен хален - една голяма зала като НДК в София, където гостуваше с Арена ди Верона в "Турандот". В края на първо действие има една страхотна кулминация. Отдолу свири оркестър от 80 души, отгоре пее хор от 70 човека, още няколко солисти пърхат наоколо, никакви микрофони. Гена забива някакъв висок тон, с който покрива цялото това нещо. Просто не можех да повярвам на ушите си. Тази мощ на гласа само Господ знае откъде е дошла - дали от плевенския край, дали е ген. Но това се оказва проблем при записите на Гена. Говорил съм с тонрежисьори. Един, който работи за националното радио, ми каза: "Разбери, че още няма такъв микрофон, който може да издържи на нейния глас". Когато тя запее при по-висока динамика, микрофонът вътре започва да вибрира.

- Каква е целта на конкурса?

- Тази уникална Гена с този конкурс ни даде възможност да помогнем на младите. Дано да участват и млади изпълнители от Плевен, защото тук има една плеяда плевенчани - тази лъчезарна Катя Попова, много красива, любимка на целия народ, не само на Плевен; един Бръмбаров, който е от стожерите на певческата култура в България; Михаил Попов също. И един прекрасен, скромен човек като Асен Селимски - любимецът на столичната публика, професор в академията, а също много добър приятел на Гена. А щом в този град се раждат такива таланти, си му е редно да се направи нещо за младите певци. Защото Плевен има нужда малко да излъска патината, да излезе от тази забрава, от тази затвореност, от тази провинциалност. Трябва малко да се изправи градът, да поеме въздух, да каже: "Хей, ние сме живи, тука сме. Тук стават интересни неща. Не всички са видими, не всички са рекламни, обаче има някои от тях много стойностни". Затова ми се иска да стават конкурси. И понеже има опитни хора - ние наблюдаваме работата и на филхармонията, и на другите, е редно да стане един добър конкурс. Без да си мислим винаги, че ще поразим света. Няма нужда да поразяваме света, защото той сега се поразява само от рекламни клипове, от рекламна агресия. Вътрешното съдържание е това, което прави нещата дълготрайни, смислени и перспективни. Рекламата е платената минута и тя умира.

- Идеята за конкурса от кого дойде?

- Отдавна мислеха за такъв конкурс и правеха такава проба. Правиха и концерт в памет на Гена. Но се оказа, че истината е не да се правят такива концерти, защото да замениш нейния глас с друг не е същото. А трябва да се направи нещо, което Гена правеше в края на живота си - да покажеш грижа към младите, да се опиташ да им дадеш път. Тази формула е много разумна, реална и перспективна. Гена е име, което е много силно в Европа. “Тя беше председател на последния конкурс Борис Христов” и аз, понеже бях председател на организационния комитет, бях с нея. Част от представителите на международното жури бяха нейни колеги, известни певци от голяма величина. Видях с какво уважение се отнасят към Гена. И тя като председател на журито с цялата си скромност стоеше като царица в техните очи с достолепието на българската Мадона. Беше много привлекателно сдържана и в говора и в поведението си, със страхотен авторитет сред тези международни съдии. И мисля, че това трябва да разберем - вътрешния блясък на човека.

- Защо Плевен в момента се оказва дълбоката провинция за всякакви културни изяви?

- Нека го оставим като въпрос, за да не стане неприлично. Дали Плевен, за разлика от някои други градове, няма (не като инстинкт за самосъхранение) някакво желание да се самозатвори в себе си като общество, като град? Имам такова подозрение. Защото Пловдив, Варна - да, те са по-големи градове, но и една Стара Загора, по-живеят международно. Плевен някакси се затваря в себе си, изгуби онези традиционни връзки, които имаше - било на изток, било на запад. А той освен това не е град само на днешния ден. Той има една история, която е много по-сложна - Скобелевия парк, Мъртвата долина - всичко, което е от края на ХIХ век. Ние се сещаме за това от паметниците. Но Плевен е бил световноизвестен град, когато е била войната. След това той се капсулира, затваря се в себе си, живее си собствен живот. Дали не е това проява не само на самосъхранение, а и на малка нотка еснафлък? Ако намираме в това нещо не хубаво, значи можем да го преодолеем. Само когато човек не е осъзнал кризата няма шансове да промени нещата.

- Как започна вашето професионално развитие?

- Моето професионално развитие започна от Плевен. До студентството си съм живял тук. Още щом се откри училището в бившия Пионерски дом - там беше първата сграда на музикалното училище, и дойде една плеяда талантливи преподаватели от София. Аз започнах да уча при Иван Ефтимов, но същевременно и пиано при Мара Балсамова. След това станах студент, завърших пиано. После записах композиция. Но набързо се подготвих и ме приеха и дирижиране, защото ми беше много интересно. Та завърших три специалности. След Музикалната академия аз се върнах в родния си град и работих 6 години в Плевенската филхармония. И всъщност това са най-ценните ми години, защото диригент без практика не може да бъде диригент. После започнах работа в Софийски солисти, стана доста натоварено. Сега имам студенти в академията и ми е много интересно да работя с тях. Хубаво ми е.

- Какво се правеше в Плевен, докато работехте тук?

- Тия 6 години на мен са ми дали много. Не само за самото дирижиране, а защото правехме много образователни концерти. На мен това ми беше изключително забавно и силно ме привличаше. Изнасяхме беседи, правехме всякакви игри, правехме концерти за предприятия, ходехме по селата. Лауреатските дни бяха тогава в страхотен апогей. Идваха много видни хора. Правехме премиери. Тук съм канил композитори да присъстват на първи изпълнения на техни произведения. Нямах нужда от друг град. С Георги Нотев си направихме един микроклимат, който за мен беше по-ценен от това, което виждаме в зала "България". Така на широко поставяхме нещата - за нова българска музика, за съвременна европейска, за класика. Забавлявахме се, правехме различни проекти, за да има реакция на публиката. Имаше публика, имаше и млади, талантливи хора в Плевен, те свиреха.

- Кое от всичко, с което се занимавате, най-много ви харесва и ви носи най-голяма вътрешна удовлетвореност?

- Най ми харесва това, за което най-малко време ми остава. Най-уважавам професията на композитор, но така съм се разпилял в живота, така ме интересува живият живот, че не мога да остана сам. Такъв е начинът ми на живеене, че аз рядко съм сам. Около мен са винаги повече хора - дали в оркестъра, дали по заседания, дали в консерваторията, винаги съм в група. А композирането изисква абстрахиране от външния свят. Изисква тишина, изисква да изтриеш шумното отвън, погледът да е само навътре. Каквото си намерил, то е само вътре. Трябва да намериш сетивата, това цялото да го намериш, да го превърнеш в музикална представа. Музикалната представа да я превърнеш в музикална партитура. Изисква страхотна концентрация. Композицията трябва да зрее, да зрее, да я видиш в съзнанието си и да я изпишеш. Това изисква време, концентрация, самота. Е това не мога да го постигна.

- Като съветник на министъра на културата, какво мислите за него?

- Стефан Данаилов е артист и според мен е много добър човек. Той е много наблюдателен и изключително пластичен в ръцете. Иска ми се някой път да му дам диригентска палка да го видя как ще се справи.

- Каква е вашата роля за развитието на културата в България?

- В министерството акцентът на моята работа не е музиката. Аз съм по-скоро в областта на културните стратегии и на законодателството - европейски интеграции, европейски стандарти, нашето законодателство. Т. е. да свържа, да направя връзка между артистичните изяви, сценичните изкуства и нормативните посоки. Разбира се от време на време допирам до конкретни музикални въпроси. В това отношение нямаме големи разминавания с министъра, защото когато разговаряме, основното е да търсим как, стоейки на едно място, да отидем до следващото, но то да бъде по-добро, какво решение да се вземе, какви ходове да се предприемат, с какви управленчески инструменти. Как да направиш така, че нещата да станат по-добре, никой да не бъде ощетен, да съчетаеш интересите, да няма измама. Отделно от това има много наслоени проблеми, които никак не са лесни за решаване. Например голямото несъответствие между материалната база в културата и културните институти, несъобразяването със съвременните технологични условия в разпространението на информацията. Отдавна по света информацията за културните събития достига до всеки личен дом с всички детайли. Ние още не можем да направим така, че когато човек отива на културен форум, на спектакъл, на концерт, той да усети уют и привлекателност по-големи, отколкото в собствения си дом. Това е въпрос не само на пари, но и на идеи и на усет - нещата хем да бъдат икономични, хем да бъдат ефикасни. Административно казано сега минаха някои законопроекти, които мисля, че ще дадат възможност за повече яснота. Регламентират се различните интересни.

- Каква е реалната полза за тези, които консумират култура?

- Тези, които дават пари за културата - данъкоплатците, да бъдат защитени с повече информация, с по-добра продукция, да няма това сепариране на културните институции, да се избегнат сблъсъците между отделни представители на властта и културните институти. Културата е за всички, тя помага на всички, но и на нея трябва да се помага. Това да кажем е една от посоките. Нужно е да се отвори малко страната към Европа. Не може политически да си в Европа, културно да си отделен.

- А в Плевен не се ли прави точно така - сблъсъци на културни институции и власт, "надиграване", проваляне на концерти?… Към Европа ли отиваме?

- Някои неща не стават за един ден, изискват време, изискват промени, изискват търпение. Изискват, колкото и да е неудобно да се каже, известна образователност. А от тези “плевенски”взаимоотношения, за които вие говорите, никой не печели. Губи Плевен и неговите граждани.