Брой 24                                                   

16 - 22 юни 2006 г.


 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Русалин Русалинов

 

Вицепрезидентът на националните федерации по карате и по джу-джицу и на Федерацията по бойни изкуства на МВР е един от най-успелите плевенски бизнесмени. От две години е председател на Съюза на работодателите за регион Плевен. Занимава се и с охранителна дейност. Неговият клуб по бойни изкуства "Петромакс" има стотици медали от републикански и международни състезания. Като служител в МВР е бил лична охрана на кмета Румен Петков по времето, когато са образувани делата срещу него.

 

В МВР искаха от мен да пиша рапорти срещу Румен Петков

 

Русалин Русалинов е роден на 20 август 1959 г. в плевенското село Осъм. Учил е в гр. Левски, след това в спортното училище "Георги Бенковски" в Плевен, специалност вдигане на тежести. Започва да се занимава с карате и е изключен, завършва като частен ученик. Следва за санитарен инспектор в столицата, работил е в ХЕИ. От 1985 до 1998 г. работи като инструктор по бойни приложни техники в системата на МВР. Световен шампион по карате за полицаи през 1997 г. в Калгари, Канада.

Завършил е задочно финанси и кредит в Стопанската академия в Свищов и Националната спортна академия със специалност карате.

Има дъщеря, която учи журналистика в Монреал, Канада.

Интервю на Поля ТОМОВА

- Г-н Русалинов, вие бяхте охрана на Румен Петков по времето, когато той бе кмет на Плевен. Защо тогава напуснахте системата на МВР?

- Когато застреляха бившия министър-председател Андрей Луканов, ми беше разпоредено да поема охраната на г-н Румен Петков, тъй като имало заплахи срещу него. От този момент около година и половина - две аз бях до него и мисля, че си свърших работата. През 1998 година обаче беше изпратен един екип от София, който да подмени ръководството на регионалната дирекция. Според мен една от задачите на този екип беше да се “справи” с червения кмет Румен Петков. Тъй като аз бях най-близко до него, от мен се изискваше да седна и да пиша рапорти и доклади - къде и какво съм правил с него, той къде и с кого се е срещал, какви разговори е водил... Съвсем нормално, аз имах избор - или да седна да пиша такива рапорти, или да напиша един рапорт - за напускане. Аз избрах второто. Разбира се, бавиха ме няколко месеца, за да ме уволнят дисциплинарно, но не стана. Напуснах по собствено желание.

- Тогава директор на регионалната дирекция в Плевен бе Вячеслав Димитров...

- Да, но мисля, че той просто изпълняваше заповеди "отгоре".

- Сега има атака срещу Румен Петков за делата от времето, когато е бил кмет. Как си обяснявате това?

- То не е нужно много да се обяснява. Ако се вгледа човек в делата, вижда, че това са просто политически интриги. Атаката сега е отговор на това, че той се осмели да отвори досиетата. И явно много хора се страхуват.

- Защо като дете решихте да се занимавате със спорт?

- Записах се в спортното училище с голям мерак да стана футболист, но не бяха разкрили такава паралелка. Обещаха, че ще я направят след две години и ме записаха вдигане на тежести. За първи път видях щанга в живота си, тежах 30 кг, тя беше доста по-голяма от мен… И така започнах да вдигам щанги. По-късно, в осми за девети клас, срещнах Паскал Мелиус - доктора в спортния диспансер, грък. Той се занимаваше с карате дълги години. Това бе вече през 1975 година и на практика той ме запали да се занимавам с карате, откъдето произтекоха и някои други неща. В девети клас ме изключиха от спортното училище, защото съм тренирал капиталистически спорт, нямаше друго обяснение. Все пак завърших спортно училище без право на държавна издръжка, по друг начин. След това отидох войник, служих в УБО, тъй като вече се занимавах с такива спортове. По-късно завърших за санитарен инспектор в София. В столицата направих и първите школи по карате - през 1979 година на “Жданов”, зад Халите, на втория етаж имаше “Кореком” и там направих първата група по карате. През 1982 г. се дипломирах и бях разпределен в ХЕИ. Работих три години като санитарен инспектор в Левски, където създадох отново групи по карате в училището. През 1985 г. започнах работа в системата на МВР като инструктор по бойни приложни техники. Отговорях за подготовката и преподготовката на личния състав. Записах задочно и завърших финанси и кредит в Свищов, след това се дипломирах и в Националната спортна академия (НСА), специалност карате.

- Откъде дойде идеята за разкриване на тази специалност в НСА?

- Идеята произлезе от Националната федерация по карате, за да могат водещите състезатели да имат и педагогическо образование и да преподават този вид спорт. И сега в НСА я има тази специалност. През 1998 г. успяхме единствени в България в спортното училище в Плевен да направим паралелка по карате. За това заслугата е колкото моя, толкова и на кмета по това време Румен Петков. Досега никой друг в страната не е разкрил такава паралелка.

- Как стигнахте до охранителния бизнес, с който се занимавате днес?

- Нормално беше да започна да се занимавам с това, за което съм се подготвял, в което съм професоналист, което съм видял по целия свят, защото аз имах възможност да обиколя света. Това е охранителната дейност. Искам да поясня, че аз не правя само охранителен бизнес. В България, за да оцелееш, трябва да разчиташ на много неща. Аз се занимавам и с търговска дейност, и със строителство.

- Вие сте един от хората, които превърнаха охранителния бизнес в система…...

- По същество самата подготовка на хората, които се занимават с този бизнес, я правех още докато бях в МВР.

- Изчисти ли се системата на охранителния бизнес от някои наслагвания от 1990 година насам - известно е, че с тази дейност се занимаваха определен тип хора, наричани мутри?

- Като цяло - да. Но отделни подобни индивиди все още присъстват в тази сфера. Може би с течение на времето, особено с влизането ни в ЕС, ще отпаднат окончателно. Това са хора, които никога не са били професионалисти, но поради стечението на обстоятелствата в държавата имаха възможност да започнат да правят охранителен бизнес. Времето обаче работи против тях.

- Кои са трудностите, които срещнахте?

- Какво значи трудности? Този бизнес е като всички останали в България, каквито трудности има навсякъде, ги има и в охранителния бизнес. Първата е не точно нелоялна конкуренция, но един друг вид конкуренция - на контакти, на връзки и т. н., лобирането.… Вторият проблем - хората нямат пари, забавят се плащанията, но това е проблем на цялата ни икономика. На следващо място е ниското заплащане, което подценява самия бизнес. А в днешните условия, в ХХI век, който е не само век на информационните технологии, но и на несигурността на хората, на тероризма, никой няма сигурност за утрешния ден. Затова смятам, че голямо бъдеще има точно охранителният бизнес, защото всеки търси сигурност.

- А персоналната охрана има ли бъдеще?

- Като цяло персоналната охрана не само в България, но и в целия свят, е много по-стеснена като периметър на охранителния бизнес. Нормално е в тези години у нас, при условия на натрупване на капитал някои личности да имат нужда от персонална охрана. Но това ще отпадне с течение на времето, защото те самите вече искат правила. А по принцип за персоналната охрана се иска много време и много рутина.

- Как си обяснявате факта, че след 1990 година много бивши полицаи намериха място в охранителните фирми? Това добре ли е, или не толкова?

- Това не са само бивши служители на МВР, това касае и военните. Много от тях се вляха в тези фирми и не случайно се говори, че в момента в България в охранителния бизнес има повече хора, отколкото в армията и полицията. Нормално е и навсякъде по света е по този начин - точно тези хора, които са професионалисти, които са се обучавали, учили са за това, имат рутината, да изградят охранителния бизнес в държавата. Ненормално е друго - тези, които не признават законите, които са от другата страна, те да правят охранителен бизнес. Както е ненормално държавата да го толерира.

- А това го има...

- Има го, да, и ще го има още известен период от време.

- Имало ли е в Плевен война в охранителния бизнес?

- Война е силна дума, не е имало и няма да има. Поне от моя страна и от страна на фирмите от “Плевен секюрити груп”, в които имам участие.

- Овладяхте ли този пазар в Плевен?

- Нямам претенции да овладявам целия пазар, защото така ще се загуби конкуренцията. Има хляб за всички в този бизнес. Да, както навсякъде, има водещи, но има и такива, които искат по-малко. Някои искат повече, други - по-малко.

- Вие от кои сте?

- От тези, които искат повече.

- Получавате ли го?

- Получаваме го, с много труд.

- Предоставяте и услуги със сигнално-охранителна техника (СОТ), в това направление не се ли конкурирате с полицията?

- Този въпрос е много сериозен. Не може да се конкурираме с държавата. А друг е въпросът, че според мен държавата няма право да прави този бизнес. В цял свят е така и ние рано или късно, може би до година - две, също трябва да го приемем.

- Защо държавата да няма това право?

- Ние плащаме данъци, нали? Не може един държавен СОТ да ви вземе 20 лева на месец, за да ви охранява апартамента, при положение, че има държавен бюджет. Същевременно те използват полицейски коли, а ние нямаме право на лампи т. н.

- Има ли бивши сътрудници на Държавна сигурност сред вашите служители?

- Не мога да знам, а и не ме интересува. Управител на едната ми охранителна фирма е бившият началник на служба “Сигурност” в Плевен Людмил Стоянов. За мен критерий е професионалното отношение към работата. Има една приказка, че е много добре да създадеш работа, но още по-добре е да научиш хората да я вършат професионално.

- Трябва ли човек да е лидер, за да се занимава с този бизнес? Роден сте под знака на Лъва.…

- Да, не само зодията, но и асцендентът ми е Лъв. Но не смятам, че трябва да си лидер в днешното общество. Вече дори коефициентът на интелигентност не е толкова важен, а дали можеш да работиш в екип. На Запад говорят за един коефициент на емоционална съвместимост и пригодност.

- Вашият карате клуб “Петромакс” печели много медали от национални и международни първенства. Какво ви коства това?

- Коства 30 години развиване на карате-до и други бойни изкуства. Всеки божи ден да знаеш, че това е част от твоя начин на живот и да го правиш.

- Често се казва, че карате е не толкова физически спорт, а нагласа на психиката, на душата. Така ли е?

- За мен карате определено е начин на живот. Самата дума карате-до означава пътя на празната ръка. В основата на бойните изкуства е философията, дзен философията. Самото физическо усилие всички могат да го направят, но другото е по-трудно. Най-големият ти враг в карате си самия ти. Трябва да надиграеш не само съперника си, но и самия себе си.

- Това означава ли, че хората, които се занимават с карате, се познават повече? Това ли е целта - да опознаеш себе си?

- Да, не само да се опознаеш, но и да усъвършенстваш слабите си страни и да търсиш ежедневно развитието на добрите си качества. Защото всички имаме и добри, и лоши страни.

- Вие сте и в основата на програмата “Да оцелееш”, свързана с обучението на учениците в бойни изкуства. Как се стигна до тази идея и доколко тя ще стане традиция?

- Идеята се роди след като създадохме с Тома Борисов Българската национална федерация по джу-джицу. Една скоба - джу-джицу е съвременният аспект на трите бойни изкуства - карате-до, джу-до и айки-до. Ние решихме да се насочим именно към малките деца, оттам направихме националната програма “Да оцелееш”. Работим с децата в училищата и се стремим да ги научим на най-елементарните неща, които да им помогнат да оцелеят на улицата в днешно време. През есента ще се опитаме да направим представяне на бойните изкуства във всички училища, оттам, който има желание, ще има възможност да дойде при нас и да работи.

- Кои са според вас силните ви страни?

- Няма да ги казвам всичките.… Смятам обаче, че за да успееш, първото необходимо нещо е постоянството. Неслучайно в бойните изкуства има една приказка, че капката дълбае камъка. Иначе и кофа да излееш, само ще го измиеш. Трябва постоянство и отговорност.

- Как един санитарен инспектор се превърна в днешния Русалин Русалинов?

- Такъв ме направиха животът, обстоятелствата. Понякога си мисля, че обстоятелствата са по-силни от хората и нашето умение да се пригаждаме към тях ни дава възможност и шанс.

- От това, което разказахте, се вижда, че една среща с един човек е тласнала живота ви в определена посока.…

- Да, сигурно всички хора имат такива срещи. Дали д-р Паскал Мелиус, който ме насочи към карате, е бил моят духовен учител - може би. Но пък учителят идва тогава, когато ученикът е готов. Иначе се разминават. Всеки има шанс в живота, аз моят съм го оценил.

- Какво най-често си пожелавате?

- Да съм жив и здрав. Да имам верни приятели.

- Имате ли?

- Да.

- А най-големите ви страхове?

- Като всички нормални хора се страхувам за близките, за дъщеря ми, за света като цяло. Страх ме е дали ще има и утре хубави неща, ще ги видя ли.… Такива работи.…

- Вие сте имал възможност да живеете и на други места. Защо останахте в България?

- Защото съм българин. През 1995 година в Австралия, в Мелбърн, станах световен вицешампион и тогава хората вървяха след мен до летището, за да ми предлагат да остана. Но като се замислих за майка, баща - ние, българите, сме малко обременени в това отношение, и предпочетох да се кача в самолета и да се прибера. По-късно в САЩ със семейството си живях година и половина, но пак предпочетох да се върна в България.

- Защо?

- Трудно е да се обясни. Просто смятам, че трябва да бъда тук, тук да се реализирам, тук да оставя нещо след себе си. Ние сме други хора, с друг манталитет.