Брой 20                                                   

19 - 25 май 2006 г.


 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Полк. Петко Йотов

 

Директорът на Националния военно-исторически музей е известен със своя патриотизъм и с ревностната си любов към паметниците на българската история. Преди няколко дни той посети Плевен и се съгласи да даде това интервю за читателите на "BG Север".

Патриотизмът е заложен генетично в българина

Полк. Петко Йотов е роден на 2 септември 1947 г. в Плевен. Израснал е в с. Славщица, Тетевенско. До седми клас учи в селото, в осми клас отива в Български извор. Четири години се обучава в специалност "Двигатели". Образованието си продължава във Военното училище във Велико Търново, след това в Българската военна академия. Доктор е на науките. 13 години преподава "История на военното изкуство". Шест години живее в Плевен - две от тях е взводен командир във Военно-въздушното училище в Долна Митрополия, другите четири е преподавател. От 17 години е директор на Националния военно-исторически музей (НВИМ). Има две дъщери и три внучки.

Интервю на
Ралица ПЕТРОВА

- Полк. Йотов, на 4 юли се навършват 90 години от създаването на Националния военно-исторически музей. Как ще отбележите юбилея?

- Ние сме норамални хора. Искаме да отбележим годишнината по най-обикновен начин, а не с парадности и атракции. Предвидили сме няколко изложби - две вече открихме. Едната е "Старинно българско оръжие", а другата "Български военни икони". Сега ще открием една с дарителски вещи и на самия ден - 4 юли, ще открием изложбата "90 години - 90 дарения". Ще пием по една чашка за здраве - без речи и официалности. Ако военното или Министерството на културата решат да наградят с нещо музея... дано да стане, защото за своето 90-годишно съществуване той е награден само веднъж през 1975 г. с ордена "Кирил и Методий".

- Във фондовете на НВИМ за този период са съхранени и проучени над 1 милион и 200 хиляди музейни експоната. Има ли сред тях особено ценни?

- При мен едно войнишко копче и мундирът на един генерал са еднакво силно значими, еднакво ценни. Щом един експонат е при нас и е свързан с определен герой, не мога да ги сравнявам. Даже не бих поставил косите на Левски по-високо. Той е един герой на България, косите са негови, вярно, но те не говорят повече от едно войнишко копче.

- Познава ли според вас българинът своята военна история?

- Мисля, че не достатъчно. Но младите хора имат желание да я познават, като че ли обаче прекалено бъркат по компютрите. Всъщност и там вече има неща, които да прoчетат. Съдя по срещите ми с тях - питат ме - откъде да прочетем, как. Имат желание. Обичат историята, България. И аз им се радвам. Защото те ще създадат нашата нова България, ще я преобразят. Но не всички, разбира се, имат желание. Във всяка държава е така. Ако вземем едно овче стадо - знатната звънчарка го води, но винаги има една куца, кьорава, кьопава овца. Така че има ги и едните, и другите. Все пак болшинството от младите чувстват потребност от познаване на нашата военна история. Гордеят се. А ние имаме хиляди основания да се гордеем.

- А имаме ли основание да се срамуваме от историята си?

- Никакво. Били сме честен, почтен, доблестен народ. Народ - герой. Дързък. Смел. Военен народ. С обща, със строителна култура, с много други дадености. Ето и днес - световният шампион по шахмат е българин, първата дама в този спорт пак е българка. Има куп други неща. Вземаме медали от световни първенства по математика, по френски език... Младите ни хора са прекрасни.

- Но повечето от тях напускат България...

- Аз им се радвам. Защото човек няма право да избира майка си и баща си и къде да се роди. Но къде и как да живее - проблемът е негов. На Запад дори този въпрос не съществува. Там няма такова понятие напуснал родината. Аз се радвам и че те се връщат. Не само с пари, а и с придобити навици на труд, с нови знания и умения.

- Казват, че истинска любов към родината българинът изпитва единствено когато е далеч от нея...

- Абсолютно вярно е. Аз например не бих могъл да живея навън. Излизал съм няколко пъти. Но много от българите, които са далеч, страдат. Това е подсъзнателно чувство, което не може да се контролира.

- Според поговорката "Народ, който не съхранява паметниците на загиналите, гради нови". Доколко това се отнася за българите?

- Паметникът е нещо свято, той е част от героя и не бива да се разрушава - дори и построен за куче. За съжаление обаче след Освобождението България за 67 години води пет войни, в които само убитите са 200 000. Около половин милион са ранените, осакатените и безследно изчезналите. Това говори за доблест, чест, майсторство - затова е героизъм. А много често се е налагало българските мъже да показват своя героизъм.

Въпреки всичко войната има друга страна, за която ние, военните, или не искаме, или не ни изнася да говорим - тези 200 хиляди мъже са оставили 196 хил. вдовици, а те са имали над 900 000 деца сираци. И ако тази вдовица няма две кравички да оре 5 - 6 дка, децата са отглеждани от чужди хора като кръгли сираци - това е тъжната и продължителна, сиромашка и тежка страна на войната. И аз си спомням в селото, в което съм живял - Славщица, през 50 - 60-те години възрастните жени ходеха от солидарност облечени в черно, заради убитите и ранените.

Българинът има едно особено отношение към загиналите. Още преди повече от 20 века, преди да става дума за държавата на хан Кубрат, за Аспарухова България, прабългарите като езичници създават най-древния и най-точен календар в света, в който Нова година винаги е в понеделник, всяка дата винаги е на един и същи ден и всеки месец има по един знаменателен празник. 11-ият ден от ноември, винаги събота, е бил ден за почитане паметта на загиналите герои за отечеството. По-късно с приемането на християнството църквата възприема този прнцип - това е Архангелската, наречена още мъжка, военна задушница. Така че имаме многовековни традиции да почитаме паметта на загиналите.

- Съобразени ли са паметниците, които напоследък се изграждат и се възстановяват, с българската духовност?

- Когато човек прави паметник на гроба на майка си, на баща си, той го прави на близките си - със своите чувства. И затова паметниците трябва да се градят от материал от съответното населено място. Защото те са загинали за това място, а не за италинския мрамор. Мисля, че напоследък все повече се усещат тези неща. Големината на паметника не определя неговото значение.

- Нормално ли е според вас в Македония българските гробища да бъдат заличени, а да има такива на много други националности?

- В Македония буквално са ликвидирани около 500 гробища. За съжаление, ако ние днес поставим една тухла в тази страна, те копаят три тухли надолу - дупка. Това са, ще ви го кажа направо, тъпите македонци. Защото паметник на враг - е паметник на герой. Пред смъртта всички сме равни. Не можем да ликвидираме паметници и гробища. За този, който върши тези неща, има Господ. И дано той да ни пази от подобни дела. Край Тутракан са погребани 7 000 души - българи, турци, румънци и немци. И знаете ли колко е приятно като влезе човек да чете на различни езици на отделните гробове и да види общия паметник на четири езика - "На тези, които са знаели достойно да умират за тяхното си отечество". По-обединяваща идея аз не съм срещал. Мъдростта не иска дипломи, иска акъл.

- Мислите ли, че българинът е готов да издигне паметник на Сюлейман паша, например?

- Трябва да се мисли, но като че ли още е рано. Вярно, били сме пет века под робство, но всичко е минало. Дядо ми псуваше и биеше баба ми, но аз си го обичах, защото беше моят дядо. Било е през робството, но днес, от нашите съседи единствените, които ни обичат, са турците. Заявявам го съвсем отговорно. Аз лично бих се гордял, ако в Одрин има паметна плоча, на която да пише: "Крепостта беше овладяна на 13 март 1913 г. от българската войска". Ако искаме ние паметна плоча в Одрин, не може да се дърпаме да няма такава и при нас.

- Какъв е паралелът между състоянието на Българската армия преди и днес, след приемането ни в НАТО?

- Нашата армия винаги е била доблестна, честна, достойна. В края на краищата тя е съчетание от отделните войници. А българите винаги са били добри войници, това им е заложено генетично. И те са такива, преди всичко, защото са добри хора. Знаете ли каква етика и взаимно наблюдение е имало между войниците - някой да не сгреши, да не се злепостави. Моят баща е бил войник и вуйчо ми също - разказвали са ми. Българският войник има чест, достойнство, доблест, бойно майсторство, обща култура, има в много широко поле т. нар. българщина.

Той се жертва, за да спаси своите другари. Отива на явна смърт. Тази готовност на героизъм с цената на най-святото - това прави българския войник герой. И това се предава генетично. Армията ни е добра. Момчетата са знаещи, можещи. И България ще се оправи. Ето вече в НАТО сме добре, изпълняваме си съюзническите задължения. Ще влезем и в Европейския съюз. Е, малко ще ни е трудно няколко годинки, но и там ще покажем какво можем. Ние ще изпреварим Гърция, Сърбия и Румъния. Не го казвам като мечта, а вярвам в това.

- Дали и патриотизмът не е заложен генетично у българина, както жертвоготовността му?

- Мисля, че да. Това е много силно, истинско и човешко чувство. Най-напред нормалният човек обича себе си. Ако някой каже, че не е така, лъже. След това обикновено обича жена си, дечицата, родителите си. Но може би на второ или на трето място той обича своята родина.

Българинът в своята многовековна история винаги е имал нещо собствено - къщичка, нивичка, женица. И този патриотизъм, тази жертвоготовност, е в името на своето.

- Ако се наложи, вие бихте ли тръгнали да защитавате с пушка отечеството си?

- Да не дава Господ да легна в старите дядови и бащини окопи, но ако се наложи, аз ще го направя с чиста съвест. Но ще легна не за вилите в Бояна или Бистрица, а за моето апартаменче, за съпругата, децата, внучките. Това е моят патриотизъм. Той винаги има защо да се проявява.

- Срещат ли се днес много псевдопатриоти?

- Тях винаги ги е имало. Едно стадо не може без куца овца. Едно общество ако няма кусури, то не е нормално. Всяка държава има от спящите под мостовете до най-богатите. Ние сега се доокомплектоваме с прослойки, които ги нямаше по времето на социализма - нямахме толкова просяци, крадци, мафиоти. И сега си ги създаваме. Само че в западните държави процентите са регулирани от - до. Подкупите също - там това си е законен начин на общуване и търговия. Това е нормалният живот. Въпросът е ние да влезем в неговите нормативи. Ясно е, че законите се правят за богатите. Най-древната философия на човечеството - библията, пак е написана за тях. Хубавите жени са за тях, хубавите пари са за тях, а ние, другите - да се кръстим и да се молим да сме живи. Това е животът и няма какво да се заблуждаваме.

- Има ли България настоящи герои?

- Това са войничетата, които са в чужбина и тези, които загинаха за страната си - 10 в Камбоджа и 11 в Ирак. Тъжното е, че тези в Камбоджа вече ги забравихме. Не е причината във времето. Ние сме... Абе добри хора сме. Но кой от политиците се сеща за тях? От горе трябва да се дирижира това. Само че когато се грабят и се разпределят пари, няма време за тези неща. Там е бедата. Но ще се оправим.

- Каква е вашата прогноза - докога ще има оръжия, кръвопролития?

- Докато има хора. Това е заложено в начина на съществуване на света. Той е създаден така, че се саморегулира на базата на взаимното изяждане. Ако спрат войните, за три дни светът ще се унищожи. Самата война е жестока. Тя е висше изпитание на човешкия разум в резултат на човешкото безумие. Но това е начин на живот. Хора сме, хуманни сме и най-подло, гадно и нежно се изяждаме. Това е животът.

- Комплексиран ли е народът ни?

- Ние имаме комплекси на един силен, велик народ. Защото само един велик народ може да започне да се охарактеризира с отрицателните си черти. И това е вярно. Аз не вдигам лозунги. Говоря неща, написани с кръв.

- Кое е най-личното чувство за вас?

- Ако любовта е чувство, мисля, че то е най-силното. Защото каквото и да прави човек, ако няма светостта на любовта, нейната чистота и истинност, не се получава.

- Какъв завет пазите от дедите си?

- Никога да не се занимавам с политика и мотика.

- Спомняте ли си най-щурото нещо, което сте правил като дете?

- Израснал съм на село, на един баир, който се казваше "Тежки рид". Така от колибата на 7 години тръгнах на училище, после се преместихме в селото. Спомням си - дядо ми вареше над 1 тон ракия. И беше затворил в една бъчва около 500 литра. Аз избих крайния обръч и започнах да си го търкалям. Два - три пръста ракия имаше в мазето, та баба ми голямо гонене ме гони, докато ми вземе обръча. Тя ме гони, аз бягам... Бях около 4 - 5-годишен. Добре, че дядо ми го нямаше, беше някъде по търговия и се върна след 10 дни. Още - гонил съм любимата ми крава Белуна с брадвата да я коля. Бях буен. Починали са пет деца на майка ми, аз съм шестият, единствен. Тя ме биеше и викаше - пет съм закопала и теб ще закопая, ако човек не станеш. Но независимо, че ме пердашеше най-малко по три пъти на ден, съм имал прекрасно детство. А до осми клас бях пълен отличник и пръв гаменор по поразии.

- Имате ли хоби?

- Вече 40 години поправям механични часовници. И съм добър часовникар. Имам колекция от около 1 000 часовника, около 400 ножа, 350 чука. Работилниците ми са две. Едната е на терасата - дърводелско-шлосерска, а другата - часовникарската, е в хола. Винаги в свободното си време чопля, работя. Техниката е голямата ми любов.