Брой 19                                                   

12 - 18 май 2006 г.


 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Геновева Димитрова

 

Един от най-авторитетните кинокритици бе в Плевен, за да представи новите стихосбирки на Маргарита Петкова. Поетесата не дойде по здравословни причини, но Геновева Димитрова бе любезна да сподели с читателите на "BG Север" свои мисли за българското и световното кино.

 

Все още сме в предверието на световното кино

 

Геновева Димитрова е родена в Плевен. Завършила е езиковата гимназия в родния си град, руска филология в Софийския университет и кинознание в НАТФИЗ. От 1990 г. е редактор "Кино" във в. "Култура". Член е на редколегията на сп. "Следва и алтера". Преподавател по филмов анализ в Нов български университет и "Да мислим киното" в СУ "Климент Охридски". Докторант в Института по изкуствознание на БАН и член на Съюза на българските журналисти, Съюза на българските филмови дейци, ФИПРЕССИ (Международна асоциация на филмовите критици). Участва като актриса във филмите "Лагерът" на Георги Дюлгеров и "Пату" на Станислава Калчева. Автор на книгата "Кино в края на века: Български фигури и игрални филми - поглед от 90-те", издателство на "ЕА" - Плевен, 1990 г.

Интервю на
Мая ПАСКОВА

- Г-жо Димитрова, в Плевен сте по повод представянето на новите стихосбирки на Маргарита Петкова "Втори балкон" и "Бермудски триъгълник". За съжаление поетесата не успя да дойде поради здравословни причини. Бихте ли представили с няколко думи на нашите читатели нейната поезия?

- "Втори балкон" и "Бермудски триъгълник" са книги, които съдържат повечето познати стихотворения, но има и нови. "Втори балкон" е направена като театрализирана лирика, а "Бермудски триъгълник" е концептирана като розово предизвикателство за романтични девойки. Но това е измамно, защото поезията на Маргарита Петкова е любовна, но сълзите в нея са изпити, разочарованията - театрализирани, а нощите еротизирани. И тази поезия е както една такава нахакана, улично красива, в същото време е измамно усещането за нейната лековатост. Защото Маргарита успява да вади от 10 кладенци води от световната литература и от аналите на човешката цивилизация, за да може да прави алюзии, луминисценции, и чрез тях да създаде образа на днешната жена - разпокъсана между любов и вярност, между нежност и разочарование, между безсъние и сълзи, но все пак останала горда.

Аз много обичам Маргарита и нейната поезия, както и песните на Богдана Карадочева и Стефан Димитров, написани по нейни стихове. Нейната поезия се чете леко, а се пее още по-леко. Тя е хитова поезия, но не е евтина.

Надявам се в най-скоро време плевенчани да се срещнат наживо с Маргарита и да бъде хубаво.

- Вие като кинокритик как оценявате състоянието на българското кино в момента?

- Аз никак не бях съгласна и все още смятам, че е голяма грешка да се приеме Законът за киното по този начин - киното да разчита не на фондове, както е по света и както ние се надявахме много дълго, че ще бъде, а само на държавата, на държавната субсидия. Един вид просим от бюджета. Но този закон всъщност заработи. И заработвайки, колкото и тъп да е, сега има възможност да се снимат по 5 - 6 игрални филма на година, по десетина документални и толкова анимационни. Колко тръгват - това няма значение.

- Прави ли се стойностно българско кино в момента?

- Да, прави се. Честно казано, все още е крехко стабилизирането на нашето кино, но на последния фестивал "Златният ритон" в Пловдив през октомври миналата година ние видяхме колко качествени филми се натрупват. Просто наградите са прекалено малко за това, което заслужава да бъде поощрено.

- В какво сме най-добри?

- Документалното кино е най-стабилно. То от край време е най-готиното у нас. Изключвам анимацията в момента, защото за съжаление анимационното кино е твърде скъпо, а българската кинообщност прекалено тъпа. И така направихме, че решихме да бъдем опитните зайчета на демокрацията и на пазарната икономика и затрихме световния анимационен фестивал, категория "А" - най-хубавото нещо, което България имаше, което изстреля българската анимация в световна орбита. Ние бяхме една от 5-те школи в света. Сега всеки гледа да се спасява поединично, но малцина успяват в трудната ситуация на продуцентско-държавната джунгла.

- А как стоят нещата в игралното кино?

- Игралното кино, колкото и да е измъчено от безкрайния, безкрайния, безкрайния преход, свързан както с безпаричие, така и с безидеие, в един момент, преди две години, на фестивала "Златната роза" изскочи "Мила от Марс". Не е съвършен, бих казала, че е по-скоро грапав, обаче - щрак - показа нещо ново, едно ново мислене.

- Кои са най-големите постижения на българското кино през последните години?

- "Мила от Марс" взе голямата награда в Сараево по-миналата година. И ето на - на следващата година, нещо, което е безпрецедентен случай, отново български филм печели - "Лейди Ди" на моя учител Георги Дюлгеров. Тук съм абсолютно горда, писах и в сп. "Артполемика" (месечно издание за изкуство и култура на читалище "Съгласие" - Плевен - б. а.), че години наред не съм изпитвала такава национална гордост в чужбина, както беше в Киев. Аз бях член на журито на ФИПРЕССИ. Имаше хора чужденци, които за първи път гледаха български филм. Те изпаднаха в екстаз, плакаха… Не се среща такова нещо, повярвайте ми! Има хора, които цял живот не са срещали това, а аз съм щастлива, че ми се случи.

"Георги и пеперудите" е също много успешен документален проект на режисьора Андрей Паунов. Но аз смятам, че той е повече изобразителен, ефектен, на мен ми харесва повече като визия, отколкото като послание. Докато "Гласове" на Елдора Трайкова е един много мощен, много могъщ филм, който показва българското оцеляване с цялата му мизерия, с цялата му безутешност чрез фолклора и чрез пеенето. Не можеш да пееш, а пееш. Прекрасен филм. Той е като шекспирова драма. Страхотен!

- Това ли е начинът да стане стойностен и въздействащ един български филм - чрез фолклора и мотиви от ежедневието да се пресъздаде действителността?

- Трябва да е апетитно и да си хванеш идея. От мечките, от заиграването на мечките по софийските улици и след това евроинтегрираните мецани на Бриджит Бардо, Елдора Трайкова направи два филма, където ти ревеш за мечока Гошо, и както ревеш за Гошо, така реве и неговата стопанка, Гошо и той реве. Тя е хванала живеца на живота и финта на документалиста - да съумееш да хванеш делнична случка, да я прокараш и да създадеш от нея послание, свързано със състоянието на нацията. Всеки един филм е запечатаното време на живота на нацията.

- А какво е мястото на нашето кино в световен мащаб?

- Уф! Ние в момента все още сме в предверието. Едно време бяхме добре. Но предпочитам сега да сме така, но да сме свободни. Лека-полека нещата ще се наместят. Новият хипотетичен (защото все още не е станал) собственик на "Бояна филм" е обещал да инвестира в българското кино. О.К., супер! Но нашият път е в кооппродукциите, в европейските младежки проекти, в тези тич-инги (представяне на определени проекти на млади хора), които се случват на "София филм фест". Защото смятам, че неговият директор Стефан Китанов съумява да доведе в София стълпотворение от хора, фестивални представители. Неслучайно "Откраднати очи" тръгна точно от този фест.

Друго много важно нещо е, че ние вече имаме една истинска европейска звезда - Весела Казакова. Тя е мое откритие и не е никак нескромно да го заявя. Тя, заедно със сестра си Биляна Казакова, дебютираха на "Златна роза" през 2002 г. Едната във филма "Лист отбрулен" на Светльо Овчаров, а другата в българо-македонската кооппродукция "Подгряване на вчерашния обяд" на Костадин Бонев. Весела вече е звезда. Тя е най-сниманата в момента - "Мила от Марс", "Шантав ден", "Откраднати очи", с който взе наградата за женска роля в Москва миналата година. Сега й предстои да снима в Унгария.

Деян Донков - един актьор прекрасен, явление в българското кино напоследък. Опитват се да преекспонират демоничното му излъчване на Дон Жуан, но той успява да разиграе този стрийт имидж.

Изобщо много готини неща стават в нашето кино. Чакаме 10 филма сега през октомври на "Златна роза". Това никога не се е случвало. От 1990 година (още не се бях дипломирала в НАТФИЗ) работя за това българско кино, за неговото съживяване. Затова няма как да не съм щастлива.

- Има ли българинът кинокултура и умее ли да оценява българските филми?

- За съжалени българската аудитория някак си се резигнира от киното, не само от нашето, а и от европейското кино въобще. Предаването "Понеделник: Киноцентърът представя" беше започнало да възражда интереса през класическото, старото българско кино, към новото, за да се направи преходът. През тези 10 години, в които нищо не се правеше, всеки чакаше да изкочи гениалната холивудска идея, но така не става. Идеите трябва да се търсят. Костурица ги намира по села и паланки, но това е Костурица, а тук искат да приличат на него, но не могат, защото нямат неговия талант.

Освен това България остана без кина. Как да гледаш филм, като не можеш да отидеш на кино? Друг момент - не мине ли един филм по телевизията, не се ли направи масирана рекламна кампания, нещата не се получават. Например "Шифърът на Леонардо". При тези медийни скандали, били те религиозни или за плагиатството на Дан Браун, при това подклаждане на планетарна хипноза, няма как да не стане касов хит.

- Рекламата ли продава филма?

- Като си вложил 100 млн. долара в този филм, естествено ще искаш да получиш 600 млн. най-малко. Хората трябва да знаят как да си пласират стоката. Киното е изкуство за нас, занимаващите се с него, но за публиката то е част от културата на един народ. В същото време е индустрия. И ако не смяташ да си продаваш продукта, по-добре не сядай да го правиш. В момента правя докторат върху новото руско кино за аспектите на абсурда в него и гледам непрекъснато руски филми. И искам да ви кажа, че онова, което видях за "Девета рота", ме изуми. Откъдето да погледнеш - всички гледат "Девета рота": "Девета рота" се продава пиратски, "Девета рота" гледат тия, които продават пиратски дискове, "Девета рота" се продава легално. Отидох и си купих билет специално. Изведнъж хората престанаха да си ядат пуканките и занемяха. Защото това, което се случва на екрана, е могъщо. Адекватно могъщо на рекламата.

- Какво ще кажете за холивудските продукции, които ни заливат? Те се правят с много пари и от тях се вземат много пари. Но какво дават на зрителите?

- Много важен въпрос. 2005-а се оказа годината на много шумни блок-бастери. "Война на световете" - издънка, страшна тояга, "Кин-конг" - чудовищна тояга. Да не ги изброявам още. Това беше годината на холивудския провал. В същото време има едни сериозни пичове, които знаят, че днес ти можеш да хванеш хората не с тъпото развлечение тип "Хари Потър", а с нещо сериозно. Публиката иска да разбере какви са тези петролни стратегии, как се случва така, че в тази американска демокрация американската мечта се превръща във все по-голяма утопия. И защо хора, които живеят заедно, независимо дали са семейство, дали са колеги, дали са просто обитатели на един мегаполис, какъвто е Ел Ей, говорят на един език, а всъщност не се разбират. Те не могат да се видят дори, те са слепи. И ето на, тази година за първи път към онези старци с дебелите кореми и пурите най-сетне са се присъединили някакви свестни хора и номинираха най-светлия филм на годината "Лека нощ и късмет" на Джордж Клуни. Какво съкровище! Той имаше 6 номинации, но спечели "Оскар" за поддържаща мъжка роля. Този и останалите 4 номинирани филма показаха, че холивудските блок-бастери отиват в коша за боклук, защото хората може и да ги гледат, но повече искат да гледат себе си, човешката нормална история.

- Какво ще кажете на плевенската публика за финал?

- Ние си говорим за филми, за фестивали, аз пиша в "Артполемика", а тъпото е, че в Плевен те няма къде да бъдат видени. Особено пък нашето кино. Според мен "BG Север" може да стане една трибуна, откъдето да тръгне дебат за това, как да се възвърне кинолекторията, примерно. Тук имаше много мощна гвардия от хора с висока, много висока, направо аристократи на кинокултурата. Тези хора посещаваха студийното кино. Сега ни студийно кино, ни "Благоев", ни "Освобождение", ни "Москва" - нищо няма. Само една "Галактика" остана. Срам ме е. Във Варна има такива неща, в Пловдив, в Бургас. Плевен седи като някаква тъпа провинция. Тук е било създадено първото студийно кино в България от Тони Андрейков. Иска ми се, ако мога, защото се чувствам неразривно свързана с този град, където живеят най-близките ми хора и приятели, докато съм още млада и енергична, да помогна по някакъв начин. Чрез вестника се обръщам и към общината - да създадем нещо и да възвърнем на плевенчани възможността за гледане на филми.