Брой 17                                                   

28 април - 4 май 2006 г.


 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Владо Даверов

 

Известният писател наскоро представи в Ловеч най-новата си книга "Господин директорът на пристанището". Авторът на "Вчера" бе любезен да сподели свои мисли за живота и за същността на човека и българина специално за читателите на "BG Север".

Радвайте се на живота,
защото той е единствен и неповторим

Владо Даверов е роден на 28.08.1948 г. в Плевен. Учил e в Немската гимназия в Ловеч и в Софийския университет, специалност "Немска филология". Автор е на много книги, между които сборниците с разкази и новели "Което е било", "Много дни до есента", "Живи картини", "Игра на папагали". Голяма популярност добиват романите му "Вчера", "Кенеди", "Възторжен и див", "Ангели небесни", "Животът на другите". По негови сценарии са заснети игралните филми "Царска пиеса ", "Живот до поискване", "Вчера", "Суламит". Носител е на наградите "Южна пролет" и "Златен ланец" на в. "Труд", на първа награда от Московския филмов фестивал, на Гран при - Сан Ремо, наградата на публиката на фестивала "Златната роза" и наградата за най-добър сценарий на Съюза на филмовите дейци. През март тази година стана носител на наградата "Чудомир".

Интервю на
Адриана ЙОРДАНОВА

- Г-н Даверов, книга за какво е новият ви роман?

- Най-голямото достойнство на този роман е езикът, на който е написан. Той си е мое откритие и аз се гордея с него, няма да ви затрудни, а ще ви вдигне настроението. Включих Робер, когато ми се обадиха по телефона и ми казаха, че е загинал и направих от него един изключително свеж и хубав образ. (Робер бе един от колоритните ловешки жители през последните години - б. а.) Романчето е опит да хвана в една метафора тази шизофрения, в която попаднахме всички ние, след като половината от живота си изживяхме в един обществен договор, а другата половина живеем в друг; единият с една изградена ценностна система от социализма, другият с недоизградена на капитализма, балкански образец. В рамките на един човешки живот да живееш в две абсолютно антагонистични идеологии и да оцелееш е истинско геройство и аз се гордея с моя народ, няма никаква омраза у мен. Това беше и моето извинение за някои от невъздържаните ми писания по-рано. Убедих се, че хората нямат никаква вина за идиотщините, които стават по света, а българите най-малко. Това е този роман - затова е и весел, и тъжен, а езикът му сам дойде. Винаги съм искал да експериментирам с езика и ми беше интересно с техниката на късия разказ да опитам да напиша роман. Това съвсем не дойде случайно, преди това беше "Златният ланец" с особените си герои, след това наградата "Чудомир", която получих наскоро - те ми подсказаха техниката. Дали тя е преводима, не съм сигурен, защото езикът на български звучи великолепно, но бих казал, че целият роман е такъв. Но това е като поезията - при превод губи част от сока си, от естествеността си. Идиомите са трудно преводими, а тук всяко изречение е такова.

- Вие сте автор на най-добрия документален филм за Ловеч, какво видяхте в този град, че той ви плени така? И изобщо съжалявате ли, че сте се родили в България?

- Нито за миг не съм съжалявал, че съм се родил българин. Аз много обичам този град, той е прекрасен. Обиколил съм целия свят (само в Австралия не съм ходил), зная каква прелест е България, колкото и шаблонно да звучи това, което се опитвам да внуша. България е една прекрасна страна, това, че е калпава държава, е въпрос на оправяне, те я правят хората тази държава. Но страната ни е подарък от бога, на такова компактно малко разстояние - прелест след прелест. Когато снимах документалния филм, останах с впечатление, че и ловчалии не знаят какво е Ловеч. Цялата ни страна е такава прелест, но ние го забравяме. Това, което не ни харесва, ние сме си го направили, никой не ни е виновен. Но значи, че е поправимо. Това имам предвид и затова в тази книга няма никаква сръдня към никого, опитвам се да се засмея за нещата, които ни се случиха, защото ако не ги гледаме с намигане и с едно наум, ще си съсипем живота. А той е един, няма втори, трети, трябва да му се радваме. Не ме гледайте така тъжно, госпожице, мислейки си как да намерите билет за Париж или зелена карта за Америка… И какво ще намерите там? Най-общо казано: всичко хубаво е около нас, само трябва да посегнете и да го вземете - това са простите послания на тази книжка. Нямам намерение да се правя на Балзак. Надявам се, като направим филма, той да стане може би изненадващо толкова мощен, колкото един мой спомен, от който исках да се оттърва и от който се получи филмът "Вчера". Човек не знае какво прави понякога, аз мисля, че тази книга ще има същото бъдеще.

Всички ние сме директори на несъществуващи илюзии, мечти и спомени, любови, някои на семейства и т. н. Животът продължава.

- Как се ражда романът?

- Човек не знае понякога какво помни от живота си. И от тези спомени се ражда цял роман, никой не знае точно къде е родното място на романа. Може от едно спъване, от една дума, реплика да се роди едно произведение, няма измислена технология за написването му. Вече около 40 години си говорим с Николай Стоянов за това. Имаме един общ приятел, който пише съвършени романи, архитектониката на книгите му е позната до болка, но те са скучни като смъртта, защото вътре няма божията искра. Има романи, несъвършени от долу до горе, по-несъвършени от филмите на Алмодовар например, който ги дяла като с тесла, но като ги гледаш, забравяш и името си и никой не може да обясни защо става така. Няма ли го Господ в романа, нищо не става.

В този свят се сблъскват толкова много лъжи и митологеми - че българинът е работлив, трудолюбив, гостоприемен, толерантен... А той всъщност е завистлив, мързелив, постоянно наднича в чуждата чиния. И въпреки всичко е моят българин, това съм аз, не мога да се откажа от него. Аз не се срамувам, че съм българин, и митологемите не ме интересуват. Никога не съм бил работлив, толерантен, нито най-малко високо морален и т. н. Такъв съм, какъвто съм. Познавам и французина, и немеца, и те не са такива, каквито изглеждат в нашите очи, и те нямат нищо общо с тия митологеми, които се ширят за тях. Всеки народ си има и добрите, и лошите страни, но да се самоотричаме или пък да се венцехвалим са дивотии на квадрат. За това се опитвам да разказвам. От писателска гледна точка като гледаш сънародника си, е все пак малко божествена гледна точка, защото трябва да си малко луд да пишеш романи - да не си бог Саваот да създаваш нов свят, с нови герои? А те заживяват после живота си, изоставят ме. Аз съм баща на много деца, всичките са ме изоставили, книгите ми, героите ми, филмите ми си живеят своя живот. Кой помни например, че клетвата от филма "Вчера" съм я написал аз? Никой, а всички я пеят. Това е част от прелестта на нашия занаят (освен талант то си е занаят) - той трябва да се изучи, да се овладее, останалото си е чиста графомания. Писателският занаят трябва да се упражнява отговорно, да се пристъпва към него професионално и да се гони само върхът му. Изключено е да мислиш, че няма да станеш Нобелов лауреат и да напишеш каквото и да е свястно изречение. И през ум не ми е минавала друга цел - сигурно няма да стана, но не се срамувам от това, каква друга цел да имам. Когато започнах да пиша, на пет години, единствената ми цел беше тази, сега приключвам и пак нямам друга цел.

- Като започвате романа, знаете ли как ще завърши?

- Никаква представа нямам, романът е приключение. Знам само общо какво искам да внуша. Никой не знае точно как стават нещата…

- Казвате, че няма вина в хората, в българите, къде според вас е вината тогава?

- Само Господ може да отговори на този въпрос. Изведнъж разбираш, че има неща, които не могат да не станат, които са част от човешката история, в които човекът е едно нищо и които не могат да бъдат нито подминати, нито с една постъпка предотвратени, нито направени по друг начин. Защото, ако врътнем историята назад, значи махаме Френската революция, разпъването на Христос, Римската империя, гражданската война в Америка... Всичко това е ставало независимо от това кой е сбъркал и къде - какво щеше да стане, ако всички бяха постъпили правилно? Щеше да се получи друга гражданска война, друга империя, друга първа и втора световна война, не можеше да не се случи това чудо. В това книжле един от моите герои дори стига до следния извод - откакто съществува човечеството до ден-днешен са минали две хилядни от галактическата секунда. Значи от превръщането на маймуната в човек, през Римската империя, идването на Христос, падането на Отоманската империя, Октомврийската революция, рухването на социализма, са минали две хилядни от галактическата секунда. Давате ли си сметка какво време е това - няма едно намигане, къде е човекът в тази двехилядна от секундата, къде е Господ, големите исторически събития, за какво говорим, на кого се ежим и за какво се караме?! Защо смятаме, че нашето присъствие е единствено и неповторимо? Кой ще ни забележи, как да стане, че да ни забележи - то няма време да заявиш присъствието си на този грешен свят, та камо ли да се смяташ за вечен и неповторим и да се търсиш някъде. Вярно е, че за нас животът е като цяла вечност, но той всъщност е колкото за по едно кафе и един коняк.

- А имаме ли избор в живота си?

- Сто процента. И личният избор е много важен. В това мигновение, в което просто минаваме през света, изборът как да минеш е лично твой и никого не бива да обвиняваш, ако си направил грешния избор. Или най-малко обвинявай себе си, както аз се опитвам да виждам нещата. Аз не смятам, че моят живот е някакъв успех, даже в известен смисъл е пълен провал, но в никакъв случай не съм склонен да обвинявам когото и да е - нито държавата (най-малко нея), нито обществото, нито някого другиго персонално, защото изборът съм го направил сам. Грешките са мои и в тях също има някаква прелест, това си е моят живот, така съм го направил. Може да съм имал и други намерения, може да не стана Нобелов лауреат, но това е положението - той си е точно толкова хубав, колкото ако бях избрал някакъв друг живот. Не е задължително всички да сме актьори, писатели или гении, и другите хора живеят екстра, даже малко по-добре, бих казал. Аз харесвам живота на другите, имам такава книга, защото винаги ми се е струвало, че те са избрали по-вярната посока - без завист, разбира се.

- Смятате ли, че човек е непроменим?

- Ако има нещо, което ме тревожи, то е, че в общи линии животът се развива, технологиите се развиват, но човекът като морал деградира. И това не е само мое виждане, това е най-тревожното нещо, но вината отново я виждам в нас, хуманитаристите, които се занимават с култура. Защото там някъде загубихме човека, не можем да го ангажираме към нашето духовно пространство и той отиде в бездуховното или в друго духовно пространство, по-скоро машинно, технократско пространство, което го обезличава като човек и като морал той слиза. Но той слиза като морал от гръцката цивилизация, т. е. за една двехилядна от галактическата секунда той върви все надолу, той деградира като морал от Римската империя насам. Аз търся съмишленици с всяко свое съчинение в едно изреченийце да ми повярват, да разбера, че не съм сам и толкова самотен в тези пет секунди, които ми е отредено да живея. А щом има още неколцина, които мислят като мен, значи светът все още съществува. И някое и друго дете - ако могат да четат все още, те ще забравят азбуката скоро… Нека си чатят хората, защото това е част от света, в който живеем, те затова и забравиха азбуката, защото използват някакъв несъществуващ език. Аз вярвам обаче в тези 10 процента български деца, които винаги ще бъдат еманацията на нацията, те ме интересуват, но не мога да се сърдя на останалите, трябва да има не само писатели, а и работници. Не мога да се съглася, че някой може да оре цял ден и вечерно време да се върне и да прочете моя роман, за да се възвиси, или да отиде на театър. Има си хора и за едното, и за другото, светът е толкова разнолик, има достатъчно хора за всичко.

- Има ли справедливост в света?

- Това пък кой го е измислил, кога и кому е нужно?!

- Кое е адекватното човешко поведение в ситуация на промяна?

- Да се радвате на живота, веднага ви го казвам. Няма нищо друго по-адекватно, радвайте се, защото той е единствен и неповторим и в най-простите му проявления му се радвайте. Прекрасно е да се събудиш и да видиш слънцето, да изпиеш едно кафе, да се влюбиш и да те разлюбят - ей такива прости неща, това е адекватното.

- До това ли се достига, след като минем всички стъпки от Абсурдистан?

- От там се почва, всяко дете така вижда живота, защото амбициите все още не са дошли, не са го натоварили с отговорностите, които човек не може да понесе. И когато минеш през всичките перипетии, през всичките самозаблуди, стигаш отново до там, където е истината. Божиите слова не са толкова сложни.

- Не ви ли се струва, че днешното поколение няма никакви амбиции, живее в някаква масова култура, която идва отвън, и се движи по течението?

- Изобщо няма да се съглася с вас и ще ви кажа, че днешните млади хора живеят точно така, както ние живеехме, когато бяхме млади хора. Без никакво съмнение почти нищо не се е променило от 2 000 години насам и никога няма да се промени. Младите живеят в безвремие - това е обвинението на по-възрастните, младите нямат цел, път, романтичното минало и нашата младост са съвършенството. Наскоро четох едно обвинение в сената от времето на Римската империя, което малко преди това чух в нашия парламент - абсолютно същото обвинение към младите хора - за безнравственост, за неуважение към старите, за безпътица, за деморализация - повтарят се обвиненията. Разбира се, минаваме през различни представи за морал. Ние не можем да живеем в манастир, то е ясно, но манастирите съществуват, не можем да живеем и в публичен дом, но те съществуват, не можем да живеем само в демокрация или само в диктатура, защото човешкият дух има нужда от движение. Той е най-важното в човека, той е господ в човека, защото моралът е особена категория. Виждате колко различни ценностни системи изгражда човечеството и за морала колко различни мерки има.

 

Издателят Николай Стоянов:

От известно време насам има едно оживление и читателите възвърнаха доверието си към българските писатели. Като че ли една част от тях не можаха да излязат от стреса, но слава богу, започнаха вече да се появяват книги, с които да се гордеем. Владо Даверов прави нещо много интересно в "Господин директорът на пристанището" - роман, използвайки късата белетристична форма - разказа. Това е много трудно и изисква голямо майсторство, изисква много сериозно боравене със словото. Книгата е стилно и стилистично изпипана отвсякъде и когато се чете носи невероятно удоволствие, 150-те страници се прочитат за една вечер. Макар и да няма формалния обем на роман, носи всички сериозни внушения на епоса.

Романът на Даверов има камерен характер - господин директорът на пристанището е една легенда, създадена от бившите органи на ДС, за да прикрият своя агент, който следи и донася за местния викарий. Действието се развива в едно малко градче - Белене. Там в свищовските села има компактни маси католици, един от героите е викарият на католическата църква. За да легализират агента си, службите създават понтон и го правят директор. С промяната това отпада, забравят го, но неговата служба си остава. Между двамата текат много сложни взаимоотношения, в които се намесва жена - тя е любовница едновременно на свещеника, на директора, на кмета и на една дузина персонажи. Това е една книга за абсурда, който съвременният човек преживя - възпитан и отглеждан в една система и след това принуден да се пренаглася и настройва в друга, което довежда до кафкиански тип взаимоотношения. Но така се проектират всичките абсурди в цялата държава, които стават в този момент. Даверов не осъжда своите герои, никой от тях не е виновен за абсурда, в който са поставени, той се отнася с невероятна симпатия към тях. Четейки някои страници, ще се смеете на глас, но това не е хумористичен роман, а роман за абсурда на живота, в който живеем.