Брой 16                                                   

21 - 27 април 2006 г.


 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Николай Петев

 

Председателят на Съюза на българските писатели наскоро бе в Плевен, за да представи новата си книга “Фарът, пазачът и вятърът”.

Специално за читателите на "BG Север" той сподели свои мисли за съвременната българска литература, за отношението към родната класика, за изпитанията, на които днес е подложена духовността на българина.

 

Литературата не се влияе от привилегии

 

Николай Петев е роден на 10 август 1951 г. в София. Завършил е журналистика в гр. Лвов, СССР. Бил е главен редактор на сп. "Родна реч", директор на издателство "Народна младеж" (1987-1991), секретар по международните въпроси на СБП по време на Международната среща на писателите в София през 1986 г. През 1991-1996 г. е собственик на частното издателство "Петекс". До 2003 г. е директор на издателство "Христо Ботев". От 18 октомври 2003 г. е председател на Съюза на българските писатели (СБП).

Автор е на книгите "Тук във времето", "Поезия и позиция", "Фарът и неговият пазач", "Зад завесата на политическия театър" и "Фарът, пазачът и вятърът".

 

Интервю на
Даниела ДОЧЕВА

- Г-н Петев, къде е мястото на Съюза на българските писатели в съвременния литературен живот на България?

- Този съюз не е измислен от мен, а от един малко по-умен човек - казва се Иван Вазов, и това е станало през 1913 г. Знаете ли кое е първото нещо, което е свършил този съюз? Погребал е Яворов. Не са имали пари българските писатели, затова са взели назаем, направили са погребението и в последствие са върнали средствата. Съюзът на писателите вече е на повече от 90 години. Да кажем, че е един възрастен чичо. Той е преживял през своята история много интересни събития. Един от достойните му моменти е, че е първата и единствената обществена организация, която през 1942 г. се обявява в защита на евреите. Само заради този жест СБП е заслужавал съществуването си. Да не говорим, че през тези деветдесет и няколко години е работил за българската литература - в различна степен талантливо, но винаги всеотдайно. Подпомагал е сериозните си членове с каквото и както може. След 10 ноември 1989 г., след промените, една малка част от членовете напуснаха съюза по политически причини. Бих могъл да кажа, че те бяха малко излъгани икономически, тъй като Сдружението на български писатели с председател Михаил Неделчев, което основаха, отначало беше подпомагано от "Сорос", но сега чувам, че се оплакват тези колеги и нямат някакви икономически възможности. Другите два съюза - на Независимите писатели с председател Марин Кадиев и на Свободните писатели с председател Стефан Мицов, са несериозни като качество. Имам приятели и в двата съюза, обаче качествена литература там няма. Не искам да си правя весели каламбури от кого са свободни и като са независими, другите знаят ли това, защото имам много приятели между тях, които не заслужават такава оценка.

Днес Съюзът на българските писателите няма нищо общо с този, който беше преди промените. Онзи съюз беше почти едно министерство като възможности. Той беше по-силен от днешното Министрество на културата, т. е. имаше по-голям бюджет. Има ли смисъл днешният Съюз на писателите? Има смисъл, защото работи за най-важното - българската литература. Не пропагандира Гришам, пропагандира талантиви български автори. Има вестник - "Словото днес", който излиза в над 2-хиляден тираж. Това е един интелигентен вестник, в който не се пишат простотии, не е задължително глаголът да е в заглавието и се стремим да насаждаме чрез него добър вкус. Мога да изтъкна още 10 аргумента за съществуването на съюза, но едва ли има смисъл. То е ясно и дори непоклатимо.

- Посочете някоя предстояща мащабна инициатива на съюза в подкрепа на думите си.

- На 12 юни тази години в България идват нобеловите лауреати Вислава Шимборска от Полша, Уоле Шоинка от Нигерия, Габриел Гарсия Маркес от Колумбия, Харолд Пинтер от Великобритания, Боб Дилън от САЩ. Всички тези хора са поканени от Съюза на българските писатели - не са поканени от Министерството на регионалното развитие, което въобще не знам колко мисли за регионите и колко мисли за развитието. Ето защо понякога ми се струва, че е по-добре да съществува нашият съюз, отколкото това министрество - това в кръга на шегата.

- А къде ще се състои тази среща?

- Това е международна писателска среща, продължение на Софийските писателски срещи, която ще се състои на 12 и 13 юни тази година в НДК в столицата под патронажа на президента Георги Първанов и на 15 юни във Варна, където ще има заседенаие Европейската академия за поезия. И България ще бъде домакин на това събитие. И да не мислите, че държавата с нещо е зад нас? Мога да ви гарантирам, че не е - не сме получили една стотинка.

- Как ще финансирате тази крупна изява?

- Това е наш въпрос, но няма да разширяваме престъпността.

- Има ли достатъчно хора в страната, които даряват средства за култура?

- Няма. България почти нищо не прави, за да пропагандира своя език навън. И не разбира, че това е единственото, което може да пропагандира. Но това вече зависи от културата на властимащите, които явно не са много добре с културата. От друга страна 15 - 16 години Министреството на културата получава минимален бюджет. Какво искаме да получат писателите, като за такива институти като театри, опери, музеи са необходими страшно много пари. На мен просто ми е мъчно за министъра, който трябва да се справя с толкова малко пари. Тук поставям въпроса в много по-голяма сфера. Трябва да се промени генерално изборът на приоритети. Но това вече изисква отношение не само на една или две партии, а на всички парламентарно представени сили. Ние нямаме национална идея и национална политика. Ние не поставяме пред народа си национални задачи, а нашата национална култура е толкова мощна, такива корени и живителни сокове има, че можем да пораснем като самочувствие. Ние не убеждаваме собствения си народ в своите възможности, а бихме могли да убедим света.

- Да поговорим за литература. В едно ваше интервю казвате, че трябва да се отсеят определен брой автори и издаването на техните книги да се финансира, включително и преводите им на няколко езика.

- Казвал съм го и пак ще го повторя - не може държавата да страни от културата. Ние имаме писатели с европейско звучене. Спонтанно мога да посоча Анжел Вагенщайн - достоен български евреин. Той спечели една френска награда, състезавайки се с тази австрийка, която получи Нобеловата награда. Той я би във Франция. Анжел заслужава българската държава да похарчи 12 хил. евро, за да му преведе книгите - макар че те и без българската държава се превеждат по света. Но българската държава според мен би трябвало да направи това усилие, защото това ще бъде пропаганда на България, не на Сингапур, например. За това става дума. Или за български художници. Наскоро на българската изложба във Варшава поляците бяха шашнати, но нашата държава трябва малко да си мръдне пръста.

- И говорим отново за приоритети и политика, но нещата са много свързани... Вие имате впечатления от литературните изяви в цялата страна. Има ли интерес към тях?

- Различен е интересът. За съжаление до голяма степен това зависи от рекламата. Но има и друго нещо - в момента всеки графоман може да си издаде книга и да обяви премиера. Ако случайно отидат там някои хора, настъпва едно страхотно отчаяние от това, което чуват. По този начин интересът на публиката се разцентрова. И има едно люлеене. Всичко е като емблемата на Париж - две бурета върху вълнички, под които пише: "Клати се, но не потъва." И нашата история е подобна. Има и графомани, има и издадени бездарни стихосбирки, има и луди романисти, но има и талантливи. Тук читателят е изправен пред много труден избор. И малко камъни във вашата градина: много е важно журналистиката да е с високи критерии към литературата и да не рекламира посредствени творби. Тези рубрики трябва да се водят от стойностни литератори, от хора с вкус, от хора, на които публиката вярва и има право да вярва.

- А чете ли се българската класика?

- Всичко в нашия живот е един непрекъснато променящ се процес. През последните 15 години процесът е много бърз. В този смисъл българската класическа литература преживя различни периоди на оценка. Например през 1995 г. българите купуваха "Емануела" и въобще никой, ама никой, не се сещаше за българската класика. През последните години има някакво завръщане към нея, в същото време има и много опасности. Сега се решава в името на някакви измислени европейски критерии - въобще няма такива, да се редактира българската класика. Под лозунга да правим нов прочит започва едно просташко редактиране. Имало много силови сцени в Ботев, кърви се леели в "Кочо"... Това са върховни глупости! Щели сме да смутим децата - те като че ли всяка вечер не гледат изваждането на очи с вилица, а Кочо Честименски ще им смути вътрешния мир. Много се страхувам от такива изпълнения - има вече няколко примера, но не им е дошло времето да ги обнародвам.

Последните години има някакъв порастващ интерес към българската класика. Но той не трябва да бъде разглеждан самостоятелно от процеса на порасналото вглеждане на българите в себе си. Като че ли отмина времето на крайностите и хората се завръщат в своята къща. Започнаха да се търсят български съвременни романи. Романът "Разрухата" на Владимир Зарев преживя 4 издания, което преди 10 години би било невъзможно. Така че има нещо оптимистично на крайчеца на хоризонта.

- Какви са впечатленията ви от плевенското пишещо братство?

- За последно бях в Плевен на премиерата на книгата на един закъснял поет - нека така да го наречем, Иван Дочев. Беше чудесно! Бай Иван е наистина едно закъсняло явление - той е започнал с Найден Вълчев, с Вътьо Раковски, но паради ред причини се е отдал на счетоводната дейност. Плевен стои много сериозно на литературната карта на България и аз се надявам, че ще успеем да реализираме една чудесна идея с общината. Водихме разговори с кмета да направим национална литературна награда на името на Никола Ракитин. Съюзът на писателите ще помогне с каквото може. Ракитин е чудесно име в българската литература, така че какво ни пречи да направим тази награда? Нищо. Ще работим за интереса на публиката. Надявам се ако не тази година, то най-късно през следващата тя да стане факт. Наградата ще се връчва през две години и ще бъде за цялостно творчество на силни поети. Церемонията ще е с публика, с рецитал.

- Има ли някои имена от Плевен, които да ви правят впечатление?

- Не искам да казвам имена, защото предстои прием в Съюза на писателите и има двама - трима кандидати от вашия град. Гласуването при нас е тайно и е много тежко, защото се изискват 2/3 плюс един глас одобрение.

Управителният съвет при нас е от 17 човека и те са сериозни хора, които четат много внимателно книгите на кандидатите. Надявам се, че ще има плевенски автори, които ще са наши членове в най-скоро време.

- А в национален мащаб някакво литературно явление през последните години?

- Има хубави романи. Споменах вече Владо Зарев, последната книга на Виктор Пасков, последните книги на Митко Томов - циганските му разкази са изключително интересни, не в контекста на европейската любов към циганите, а нормално. И в поезията има талантливи имена. Например в детската литература Мая Далгъчева, която миналата година получи специалната наградата на в. "Труд". И други поети като Пламен Киров, Иван Желев. Книгите на Здравка Евтимова се превеждат в Щатите, в Англия. Не може да се оплачем от липса на талант.

- Все пак да си писател в България не е особено престижно. И май никога не е било?

- През социализма имаше звания, писателите имаха жилищен блок с 4-стайни апартаменти, имаха прекрасна почивна станция, където кюфтето струваше 12 стотинки, не плащаха за спане. Това бяха външни привилегии, но върнете се в историята на литературата и си спомнете с привилегии Виктор Юго да е написал нещо, или Балзак, или Хемингуей. Литературата не се влияе от привилегии. Но сега пък положението е в другата крайност. Сега писателите получават 123 лв. пенсия, с която не могат да си платят парното. Едно стихотворение се хонорува 2 - 3 лв., един разказ е 12 - 18 лв. - това е позорна история, трагедия! Писателите пишат рекламни брошурки или туристически диплянки, вместо да си пишат книгите. В света има различни механизми за подпомагане на писателите. Във Франция има 2 000 литературни награди. Една от тях дава възможност на спечелилия я писател една година спокойно да пише книги. По този начин френската държава подпомага своите писатели. Испания работи с всички сили за разпространението на испанския език - те след 15 години са превзели Америка. Испанската държава издава на своя спечилил романист книгата му за Латинска Америка и му плаща достатъчно пари, за да може той една година да работи. Тоест държавата се съобразява със своите приоритети. Това е. Но ние сме далече от подобно нещо.

- Споделете нещо за последната си книга, която за кратко нашумя?

- Тя излезе преди един месец. Имаше премиера в София, много съм радостен, че следващото й представяне е в Плевен. Имам много хубави спомени от Плевен - имах съпруга от този град, с която се разведох. Книгата се казва "Фарът, пазачът и вятърът" - това са портрети и есета за писатели и за живота днес. Тя е за ценностите, които според мен българинът трябва да пренесе в тези смутни и мъгливи времена, въпреки ветровете. Фарът е литературата, пазачът е писателят, вятърът е това време, което се опитва да ни набразди лицата - за добро или за лошо. Бях провокиран от бездуховността, която ни се насажда. Извадих някои неща от книгата си, която имаше нещастието да излезе през 1989 г. - тогава на никого не му беше до четене. Към тези извадки прибавих неща, които са писани сега. Разказвам честно какво се случи през тези години. Защото като всеки човек и аз след 1989 г., повлиян от вътрешния вик на кръвта да се докажа, реших да ставам богат. И станах. Но в последствие, когато един приятел ми каза "не корумпираш моите хора", реших, че трябва да прекратя с богатеенето. Все пак парите не са най-важното в живота. И за много такива неща става дума в тази книга.

- И накрая: кои са най-скорошните инициативи на Съюза на българските писатели?

- В началото на май в Македония ще представим една книга на Марко Семов. След това в Димитровград връчваме наградата на името на Пеньо Пенев. После откриваме една изложба на българската литература и журналистика във Франция. След това идва 24 май, около който има много, много задачи.