Брой 1                                                  

14 - 20 април 2006 г.


 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Арх. Иван Стефанов

 

Той е най-известният плевенски архитект, обявен е за един от петимата най-изтъкнати в България и е сред 2 000-те най-големи в професията през миналия век в света. Проектът му на художествената галерия "Илия Бешков" е определен като "шедьовър на световната архитектура".

 

Архитектурата

е вкаменена музика

 

Архитект Иван Стефанов е роден на 29 октомври 1939 г. в с. Левски. Завършва електро-машинния техникум в родното си място, след което кандидатства и е приет скулптура в Художествената академия в София. Бележити архитекти забелязват таланта му и го насочват към архитектурата. Завършва Архитектурния факултет в столицата през 1965 г. Още през първата година от професионалния му път негов проект печели национален конкурс, а проектът му на хижа "Плевен" променя характера на високопланинската архитектура в България.

Британският библиографски институт през 1999 г. го обявява за един от 2 000-те най-големи архитекти на столетието.

През същата година Съюзът на архитектите в България го провъзгласява за един от петимата най-изтъкнати български архитекти.

Заради здравословни проблеми се разминава с предложение да преподава като професор по архитектура в Сан Франциско. Защитавайки достойнството си, отказва същия ангажимент в Хановер.

Най-безмилостният му критик е съпругата му, която е архитектурен техник.

Интервю на
Даниела ДОЧЕВА

- Архитект Стефанов, как се озовахте в Плевен?

- Дойдох в този град, защото никой от съвипускниците ми не искаше.

Пет години работех тук, за да си изплатя стипендията - такава беше системата. Още първата година спечелих наградата за проект на годината в България. Последва серия конкурсни мои проекти, които направиха силно впечатление и за кратко името ми прошумя в архитектурните среди. Хижа "Плевен" направи изключително впечатление, защото смени характера на високопланинската архитектура в страната.

След това заминах за Пловдив, където работих няколко години. Един ден цялото градско и окръжно ръководство на Плевен пристигна и ме помоли да се върна - вероятно нещо са оценили в мен. И жена ми понеже е от тук, се върнах. Винаги съм се стремил да правя всичко така, все едно това е последният ми ден. Никой не е сигурен дали ще има утре. Хвърли ли се човек в нещо, той или трябва да стане много добър, или е обречен да бъде вечен нещастник и завистник - което за голямо съжаление в нашата гилдия е масово явление. Това води до психически разстройства, до пиянство и т. н. Професията архитект е много тежка. Преди години беше правено изследване, което оповести, че на първо място по заболеваемост са архитектите. С риск да бъда обвинен в професионален шовинизъм мисля, че няма по-сложно изкуство от архитектурата. Някои казват, че архитектурата е вкаменена музика. И аз считам, че в целия свят на изкуството и културата на човечеството има две основни изкуства, които обхващат в себе си абсолютно всички други - музиката и архитектурата. Представете си, че трябва да направите зала за оперни спектакли - аз 30 години съм свързан с операта. Тогава архитектът трябва да има много добра представа за музиката, за сценографията, за драматургията, да бъде чудесен техник. Ако проектира болница - в момента правя реконструкция на Трето отделение по пневмология и фтизиатрия във Втора клинична база към болницата в Плевен, трябва десетки пъти да разговаря с медиците, за да разбере естеството на работата им. Инженерната част я прескачам, защото без да си добър специалист, не можеш да направиш творба.

Един от големите бичове на архитектурата е създаването на акустика. Има редица куриози в България. Когато се построи НДК, след 10-ина проби беше затворена за тотална реконструкция голямата зала, защото никой режисьор и музикант не желаеше да се появи там. Абсолютно същият драстичен случай беше и кино "София".

Аз съм имал великолепни отзиви от големи диригенти за акустиката на проектираната от мен художествена галерия "Илия Бешков", в която се получават невероятно концерти.

- Архитектурата има огромно влияние върху човека, нали?

- Малко хора знаят, че мечтата на художника, скулптора и поета Микеланджело е била да бъде архитект. И той я реализира през последните години от живота си с изграждането на катедралата "Свети Петър". Мечтата на Рафаело е същата - той прави една единствена сграда, но тя остава в класиката на световната архитектура. И Леонардо мечтае да се занимава с архитектура, но той не успява.

Архитектурата има някаква магнетична особеност - не те пита искаш ли я, не я ли искаш. Влизаш в апартамента си и харесва ти или не, аз съм ти натрапил един стил. И ти живееш с моето възпитание, с моето внушение. Например ж. к. "Дружба" в Плевен е нещо ужасяващо грозно.

А архитектурата има огромно въздействие върху човека. Преди години имах достъп до секретни материали в БАН. Данни на 18 института от световен мащаб доказваха, че ако човек живее в старинна градска част, има една продължителност на живота, една степен на заболяемост, на нервност, а в жилищните комплекси разликата е огромна. Степента на самоубийствата в тези комплекси е 3 - 4 пъти по-висока от тази в централните части. Причината е, че в комплексите се постигна ужасяваща отчужденост на човека от средата. От къде са родом големите българи? Левски е израсъл сред прелестите на карловската архитектура, Вазов е от прелестната част на Сопот, от която за съжаление много малко е останало, Бенковски, Каравелов, Волов? От Трявна и Пловдив излязоха бисери. Величието на архитектурата като среда изгражда човека със сила, която по нищо не отстъпва на величието и въздействието на природата.

- В цяла България, а и зад граница има много обекти, проектирани от вас. Кои са най-забележителните в Плевен?

- Характерен за мен обект в Плевен, който още с появяването си имаше щастието да бъде зачислен в Златния фонд на българската архитектура, е ансамбълът "Плевенска епопея". Той обхваща художествената галерия "Илия Бешков", жилищните блокове около нея, Панорамата, музея "Владимир Заимов". Това е може би най-крупната ми ансамблова част, която е незавършена. Отделно всеки от обектите е получил всички високи оценки. През 1999 г. проектът на галерията "Илия Бешков" ми донесе едно изключително признание - оценката "шедьовър на световната архитектура" от Британския библиографски институт. А моя милост влезе сред 2 000-те изтъкнати архитекти на столетието. Пак през 1999 г. получих оценката на Съюза на архитектите в България, че се числя към петимата най-изтъкнати български архитекти. По повод на това Международният съюз на архитектите ме покани заедно с моята любима критичка - съпругата ми, да бъдем повече от месец на разходка в Европа.

Най-симпатичният за мен обект е хижа "Плевен" - тя ми е студентски проект. Много високи отзиви от професионалната критика получи преустройството, което направих на община Плевен. В момента се изгражда един мой много голям обект на бул. "Г. Кочев".

- Какво се случва в съвременната архитектура в България според вас?

- Аз съм убеден, че нашият народ както си има език, така си има и среда за обитаване, т. е. архитектура. Не може в България да строим сгради, характерни за други държави. Ние си имаме Родопите, Копривщица, Трявна. Трябва във всяка наша сграда да има онова неуловимо прелестно чувство на българския бит и националност. На онова, пред което чужденците се прехласват. Ние имаме изключително богато наследство в областта на архитектурата. Рилският манастир е сред най-висшите сфери на световните класации. Тук трябва да спомена за тая простащина, която съществува у нас - ние не се себеуважаваме. На мен ми е непонятно как архитект, който е завършил в България, прави чужда архитектура. А българската жилищна архитектура като традиция е една от 3-те основни схеми в света. Достатъчно е да влезеш в една карловска къща, за да онемееш от красотата й. Там акъла си губиш от възхищение, от изяществото, там всичко е красиво! Да влезеш в Трявна - в тези изумителни пространства, в Созопол, в Несебър, в Добруджа... Да не говорим за уникалните, за дивните структури на пиринския и родопския край. Аз си мисля, че центърът на древната гръцка и тракийска цивилизация е бил само там. Архитектурата е смайваща, тя е нещо космическо, изумително. Когато за пръв път отидох там, получих комплекс за малоценност като архитект. А днес какво става? Миналата година по повод на едно вече активно брожение на медиите (аферим на медиите!), че колосалното строителство по Черноморието е страшно грозно, гилдията организира един рейд по източната граница на държавата. Заключението беше, че от хилядите обекти по Черноморието само при три може да се говори, че има някакво приличие на архитектурата. Всичко останало е ужасяващо грозно, нелепо, парадоксално, античовешко. Тези сгради са нещо, което може да бъде еквивалент на музиката на Кондьо, на Азис и на подобните им примати. От къде дойде тая трагедия? Това е блестяща, кристална форма на еклектика, т. е. на пародийно изкуство. Днес в България парите отидоха в полуграмотни екземпляри. При мен идва някоя от тези мутри тъпанари, тръсва ми една папка със списания, откраднати от някой хотел в Европа, и ми казва: "Направи ми това, плащам колкото искаш". Аз се опитвам да му обясня, че това е в Австрия, че там валят много снегове, затова покривът се прави така, а той ми казва: "Аз искам това, ти няма да ме учиш какво да правя." И аз отказвам поръчката. Ето това е страшното. И точно най-примитивната част от нашата гилдия, най-елементарните профани, започнаха да проектират на тези хора.

Истинският българин, този, който сега скърца със зъби и не може да си купи лекарства и едва диша от немотия, има култура, но няма пари. И този нещастен народ трябва да възприема тази вулгарна, арогантна, нагла, цинична архитектура. Новите изцяло стъклени сгради за мен по нищо не се различават от проститутка, облечена в лъскави дрехи. И в Плевен има такива проститутки, но няма да посочвам примери, защото ще ме застрелят. Това не означава, че в града има само некадърни архитекти. Но самият факт, че през последните 15 години нито една плевенска сграда - прескачам моите, не е получила популярност, не е публикувана никъде, е достатъчен.

Ако тези разложителни процеси не спрат, просто България ще изчезне като етнос. С езика ни се случва нещо много тревожно - вече е много трудно да срещнеш човек, който може да ти говори на прелестния напевен български език. Сега той е нещо грубо, тежко, неясно.

- Най-големите български творци имат и много будна гражданска съвест. Наскоро споделихте, че много ви тревожи липсата на критерии в Плевен за връчването на званията "заслужил" и "почетен гражданин".

- Не може човек да създава изкуство, без да има ясно изразена гражданска позиция. Заради нея той може да е много уважаван, но може и да е мачкан от силните на деня. Осем години наред моят приятел и превъзходен български художник Димитър Казаков не можеше да влезе в изложба, защото имаше безумна гражданска доблест. Аз също мисля, че имам доблест. През 80-те години, когато на власт беше една жестока система, която строеше паметници и ги откриваше тържествено, аз имах смелостта да правя изявления пред другарите от най-високите етажи на властта, че паметникът е грозен и трябва да се махне. По мое предложение са сваляни доста паметници.

В момента се наблюдава едно страшно напластяване. Изборите се решават от циганите - в зависимост от това колко кебапчета и бира ще черпиш, те ще те изберат. В една от общините на циганите беше раздаден моят хонорар за проект на едно огромно 11-етажно училище.

В последно време ми прави фрапантно впечатление как се раздават званията "заслужил" и "почетен гражданин". Първо се оказа, че никой от властващите не може да ми даде информация колко почетни граждани има Плевен. И второ, започват да се правят такива класации, че се хващаш за главата. На едно и също ниво се слагат слон и мишка - до почетния гражданин Гена Димитрова застава някакъв полуграмотен самодеец художник, който е бил предмет на подигравки и абсолютно незачитан. Обидно е за паметта на Гена! Редом до Емил Димитров стои друго полуграмотно художниче, което не е завършило и училище. В същото време личности, на които ако махнеш името, остава празнота в света на културата на Плевен, са неоценени. Да посоча само двама - Георги Стойков и Иван Вълев. Те не са и мишленца до Гена, но приносът им е огромен, и не регионален, а национален. Как става така, че хора, някои от които с елементарно образование, са станали общински съветници и гласуват за някой си? Това е обидно, недостойно! Би било чудесно вие, журналиситте, да направите един каталог на тези примати, обявени за личности, и на тези личности, считани за примати. Нека поколенията да знаят.

- Сред вашите приятели са много титани на българския дух. Споделете ярки спомени за някои от тях.

- Аз имах невероятното щастие да познавам изключителни личности.

Най-пряк и дългогодишен беше контактът ми с един от най-големите български художници Васил Стоилов. В Пловдив почти всеки ден се срещах със Златю Бояджиев. Аз работех в общината, той се разхождаше всеки следобед. Дойде при мен, постои и гледа какво правя. Гледа рисунките и рядко се обажда. Но винаги правеше едно и също нещо - едните ги оставяше на една страна, другите - на друга. След като си отидеше, аз знаех безпогрешно защо едните са отделени от другите.

Искрено съжалявам, че по време на контактите ми с Николай Хайтов сме говорили само за архитектура, никога за литература. Той много често се отбиваше в ателието ми в София. Ние рядко пускахме завършен проект за реализация, без да го е видял той и да си е дал мнението. Беше много интересно да гледаш как в продължение на половин, един, понякога и на два часа почти не промълвява дума - върти се около статива, гледа материалите и накрая: "Добре". Ако не му хареса нещо, го казва направо.

Като студент имах възможността да бъда с Гец, нерядко ходех в ателието на Дечко Узунов. Имах контакт с още много забележителни личности. Тук не споменавам плеяда блестящи български архитекти, с които сме се срещали на едно пийване, на един сладък лаф, известни музиканти и т. н. Забелязал съм, че големите творци много се уважават един друг. Единствено с Ивайло Петров не можах да се запозная, защото той беше се изолирал в една колиба близо до Варна и не приемаше никого. Подобен случай имах и с Шолохов. По това време строях обекти в СССР и те настояваха да остана да работя при тях при един невероятно висок статут. Аз предпочетох да ходя от време на време, като всеки път бях посрещан на много високо ниво. Един ден ми подариха луксозно издание на творбите на Шолохов. Аз пожелах да се запозная с него, но ми обясниха, че дори Брежнев не е приел.

Но съдбовните срещи в живота ми, които е трябвало да станат, са станали.

- Защо правите карикатури?

- Първата ми краста беше графичната работа, а като студент с тях скрепвах мизерната стипендийка. После ги пооставих, но като дойдоха събитията през 1990 г., започнах на шега отново. Имаше период, в който буквално всеки ден в централни ежедневници излизаха мои карикатури. Най-интересно беше участието ми във в. "Дума". Когато се убедих, че вестникът е списван грамотно и интелигентно, предложих на Стефан Продев 8 мои рисунки. Той ги видя, извика веднага своя заместник Пламен Енчев, който също ги одобри. На следващия ден излезе на първа страница първата ми рисунка с наслов "Карикатура на деня". След като пуснах една остра карикатура срещу земеделците, ми напълниха пощенската кутия с предупреждения, че ще ме ликвидират. Много остри заплахи получих и когато осмях Доган.

Бях заплашван и след проекта си за преустройството на джамията в Плевен. Като завършиха строителните работи, цялата сграда няколко пъти беше надраскана с фашистки кръстове, а моята кутия беше пълна с писма: "Предател, негодник! Ще те ликвидираме!" Но наградата ми беше голяма - ходжата лично ми направи кафе и ми позволи да не се събувам в джамията. Много рядко се случва така да те уважат.

- Могъл сте да бъдете професор в Сан Франциско, същото предложение сте имал и от Хановер? Защо още сте в България?

- Със съпругата имаме една обща болест - любовта към децата и внуците. Така и не успях да си представя, че ще се откъсна от тях.