Брой 8                                                   

24 февруари - 2 март 2006 г.


 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Калин Донков

 

Известният български поет, писател и публицист посети родния си град Плевен след петгодишно отсъствие. Той преодоля личната си обида от отношението на управниците и негови некоректни колеги и дойде в града на руската бойна слава, за да се срещне с верните си читатели, с които разговаря повече от два часа в артклуба "Кафе с автограф". Любезни домакини на Калин Донков и неговата съпруга бяха собствениците на хотел "Ростов" доц. Емилияна Конова и Васил Антонов и председателят на клуба на културните дейци Никола Попов.

Специално интервю поетът даде само за "BG Север".

 

Откровеността има смисъл

 

Калин Донков е роден на 2 декември 1941 г. в с. Беглеж. Живее в Плевен до завършването на гимназия. След това се установява в София. Завършва журналистика в СУ "Климент Охридски". Работи в Националното радио и Националната телевизия, както и в много периодични издания. Като славен определя периода си във в. "Антени", следват още толкова години в сп. "Септември", в. "Континент", сп. "Европа", в. "Епоха". В момента е главен редактор на сп. "Български воин", пише и във в. "Сега".

Написал е 15 книги - 9 с поезия и 6 с проза. Последният му том с проза "Разговори от изпуснатия влак" с рисунки на акад. Светлин Русев излезе в края на миналата година.

 

Интервю на
Даниела ДОЧЕВА

- Г-н Донков, малко, много или достатъчно са 15-те ви книги?

- Не съм написал много книги, но сега дори не вярвам, че са толкова много. Предпочитам да пиша малко. Така е по-вълнуващо. Никога не съм разбирал хората, които сядат да пишат, както се ходи на работа. По-рано, в един отминал вече свят, се смяташе за много престижно човек да сяда да работи съзнателно, организирано. Не беше много благонадежно да си разпилян, да си по-спонтанен. И до днес не вярвам, че ако някой работи непрекъснато и писането за него не е събитие, за читателя ще се превърне в събитие. Литературата затова е хубаво нещо, защото винаги те изненадва и те посещава, когато си иска.

- Провокацията за вас е вдъхновението?

- Да, винаги вътрешна е провокацията. Никога от външния живот. Видял нещо и се вдъхновил - при мен не се получава. Но понякога идва някаква дума, която започва да се държи по-неспокойно в съзнанието.

- Живее ли словото собствен живот, води ли ви то нанякъде, след като започнете да създавате едно произведение, или предварително знаете къде точно ще стигнете?

- Аз изобщо мисля, че когато знаеш какво ще напишеш, как то ще звучи и какво ще кажеш, просто нищо не се получава. То е предварително изконсумирано. Все едно да изговориш нещо и след това да се опиташ да го напишеш - загубена кауза.

- Това означава ли, че не обичате да редактирате нещата си?

- Да, аз редактирам много малко. В повечето случаи - никак. Но обикновено ги записвам, когато те в мен са завършени. Особено стихотворенията. Това се дължи - как се казва, на моя творчески метод. Голяма част от поезията си съм написал главно по улиците на София, в Парка на свободата - поради липса на творческо пространство. Даже имам едно стихотворение, в което точно това се разказва - как ходя по улиците на София, въпреки че тя е много негостоприемен град, и съчинявам своите стихотворения. Финалът е доста горчив, а може би и малко злобен - когато ми дойдат гости, аз ги водя из града да им показвам своя кабинет. Но това ми се отплати доста добре, защото стихотворенията завършваха, когато бяха вече напълно направени. Помниш всичко, което вече си направил, и което не ти харесва, просто го забравяш.

- Казвате, че София е негостоприемен град. А Плевен?

- Ако трябва да бъда откровен, животът ми в Плевен беше много труден. Детството ми премина в мазета, в бедност, но... все пак това беше едно щастливо време за мен. Плевен е много светъл в съзнанието ми спомен. Вярно, че приятелите вече са много малко. Близките ми ги няма, но тук са гробовете на майка ми, на баща ми, на брат ми. Аз винаги казвам, че те са на небето, но всъщност са тук. Има тръпка. Тази земя по начало е много особена - нещо подземно има в нея, което винаги ми е въздействало.

- А някаква обида към управляващите на този град има ли у вас?

- Това за мен е непознато като възможност. Аз имам по-друго съзнание - не мисля, че някой на някого за нещо е задължен, че има някаква друга връзка, освен тази която е - един човек тук е израснал, това е неговият град. Винаги обаче плевенските управници са били доста нащрек по отношение на мен - не знам защо. Навремето имаше една деятелка, която в продължение на няколко години и тук, и в София се запознаваше с мен непрекъснато - аз я запомних, че не й бях чувал името, тя не можа. Тези неща не са важни. В себе си не мога да създавам отношение на обида. Макар че аз съм човек, който много ясно се конфронтира, в известна степен съм и злопаметен, но за неща, които си заслужават, които са сблъсъци. Вероятно в някои среди може и да е имало към мен по-друго отношение. Поради характера на книгите, които съм писал, съм усещал неудоволствието у различни кръгове. Но това не е причина да им се сърдя - те също за нещо ми се сърдят, явно с нещо съм ги засегнал.

- Защо сте неудобен?

- Защо да съм неудобен? Аз имам чувството, че съм много удобен за читателя, защото читателят ме обича - чете ме, книгите ми се купуват. Значи все пак с него нямам никакво противостояние. Има и хора, които винаги са смятали, че духовният живот също трябва да бъде под контрол и не разбират колко е наивно това. Аз лично не се дразня от тях - даже им съчувствам, защото това е една заблуда, която на мен ми липсва. Бих искал и аз да си мисля, че мога с нещо да въздействам на процесите в тази сфера, дори на тези, които стават в мен, но съм разбрал, че това не зависи от мен. Това също не е лошо - да знаеш, че не зависи от теб какво ще направиш на попрището си, и да се радваш на всичко, което все пак може да се състои в този живот.

- Лукс ли е в днешно време човек да е много откровен?

- Тук не е въпрос дали човек може да си го позволи - смятам, че всеки може да си го позволи, стига това да е негова дарба. През целия си живот съм знаел, че ако ти защитиш нещо както трябва, създадеш художествена защита на най-неудобната тема или на най-неудобния факт, който предлагаш, това не може да бъде спряно, съкратено, свалено от печат. То в края на краищата излиза. В този смисъл това не е кой знае какъв лукс. Истинският лукс е да вярваш, че откровеността има смисъл. Най-страшното е да виждаш как това, което си казал или написал, остава във въздуха. Аз понякога отварям някоя от моите стари книги - главно да си припомня нещо, и откривам, че много от нещата, които съм писал преди десетилетия, са напълно валидни и днес. Като че са писани вчера. Всеки, който е взел перото, се надява, че тези думи, тези страници ще поживеят малко повече. Това е неговото съкровено желание, което никой не си признава. Обаче когато видиш, че това, което си писал с илюзията, че ще промениш нещо, не се е променило, тогава изведнъж ти става тъжно, че словото живее толкова дълго. Не е много приятно.

- А отдалечаването от творчеството и оглеждането му от дистанцията на времето какво ви носи?

- При мен има някакъв много необясним момент - аз съм се превърнал в читател на старите си книги, вече не ги разглеждам като техен автор. Сякаш ги е писал някой друг - много приятно състояние. Не ми доскучава, не ме отегчава това, което чета. Но нямам навик да се занимавам много с анализ на нещата. Винаги съм мислил, че в изкуството не трябва да се знае много. Самонаблюдението убива импулса. Имам един по-аматьорски дух. И смятам, че съм изцяло предпазен от рутината.

- Какво е отношението ви тогава към литературната критика?

- Нямам отношение. Възмущавам се и се нервирам, когато видя да ме хвалят, без да доказват похвалите. Това много ме изнервя. Не обичам хора, които не си владеят занаята и не се грижат да го защитят. Също е много обидно, когато от това, което се говори и подмята, става ясно, че тези хора не са те чели. В този смисъл жанрът е много деморализиран. Той и затова така бързо изчезна - днес почти го няма. Значи ние сега си говорим за миналото.

- Но кандидатстващите с литература са принудени да заучават мнения на критици.

- Много е възмутително. Това натрапване на литературоведски анализи на младите читатели ги отказва въобще да бъдат читатели. Преди литературата се учеше главно, за да изгради човека, не толкова да знае кой какво е написал. Да види образи, да види идеи, да види поуки, да види морал, който да усвои. Сега се учат някакви термини, някакви форми и определения за автори и според мен се губи смисълът.

- Изобщо понятието морал актуално ли е днес в училище?

- Моралът винаги е актуален. Друг е въпросът, че той не се разисква и както навсякъде се преподава и чрез поуките на действителността, чрез личния пример, чрез всички тези неща, от които лъха разложението на днешния свят. Но пък това, че има много достойни хора, също работи. На този фон техният пример е особено важен. Това е съвсем друга тема - за квотата в обществото. Каква е квотата на патриотите, например? Тя никога не е била много голяма, но те са, които определят до голяма степен състоянието на обществото. Или квотата на моралистите, или квотата на талантливите хора? Те никога не могат да се увеличат, но те са, които дават чертите на времето.

- А в днешна България достатъчно ли са тези хора, за да се движат процесите и в някаква положителна посока?

- Според мен обществото се възпроизвежда в точно определени пропорции. Не знам каква е причината. Единственото, което ми прави впечатление, е, че расте делът на идеалистите. Много ме занимава въпросът защо в един свят, в който непрекъснато се плодят циници, реалисти, за които всичко е само бизнес, надпревара, печалба, изведнъж станаха толкова много хората, които се занимават с изкуство, с наука, с хобита, с благотворителност, които определено не търсят нищо от това и са сигурни, че нищо няма да получат. Това е част от самозащитата на обществото, според мен. То само работи за своето спасение. Иначе всичко би било смляно от тази мелница на пазарната икономика.

- Има ли механизми за съхраняване на нравствеността?

- Има два начина за съхраняване на каквото и да е. Единият е изобщо да не се употребява. Който мисли, че така си съхранява морала, всъщност го загубва. Другият начин е да се прилага често - тогава се запазва, защото се развива.

- Кои са нещата, които са в състояние да ви изненадат в ежедневието?

- Естествено, че по-важните и нещата, които паметта регистрира, са със знак минус - това е някакво свойство на нещата. Радостта не оставя следи. Другото е много по-ангажиращо, защото обикновено то съдържа агресия, опасност, а те активизират личността. Докато радостта може да бъде преживяна с някакво съзерцание, но не се чувствам сигурен да говоря дълго за това.

- Вие имате ли такива моменти на съзерцание?

- Аз съм общо взето много активен човек. Но съзерцанието не е само самонаблюдение или някаква хубава леност, то е обхващането на нещата. Изобщо не вярвам, че днешният човек от моето поколение би могъл да се отдаде на съзерцание като някакъв дворянин, който съзерцава нещо, без да знае защо го прави. Имам предвид отдаването на нещо, дори на това, което правиш. То те завладява и ти успяваш да го преживееш, да го изчерпиш. Това наричам съзерцание.

- Какво успява да ви разгневи, дори да ви взриви?

- Всяка неправда ме активизира. Лошото е, че вече намирам по-лесно отговорите на всичко. И отговорът вече донякъде приключва този взрив. Дълги години съм се занимавал с това. Затова и лесно си обяснявам нещата, които стават с мен самия. Много се забавлявам, когато се опитват да ме лъжат, да ме разиграват и т. н. Винаги изглежда, че са успели, защото аз съм човек на по-късната реакция, на домашния анализ, както казват шахматистите. Не че анализирам, но много от нещата, които стават, съм ги минал на основата на едно писателско проучване. Тогава избухвам вече, но разбира се това е нищо, защото всичко, което хората правят против другите хора, си остава за тяхна сметка.

- Винаги ли успявате да сте честен със себе си?

- Защо да лъжа един човек, когото и без това всички искат да излъжат?

- С годините успяхте ли да станете по-устойчив на неща, които в младостта са ви наранявали?

- С годините разбрах, че въобще не е страшно да те нараняват. Това е много важна част от живота ни. В известен смисъл човек живее и чрез своите рани. Това са много важни опити за писателя.

- В коя кожа се чувствате най-уютно - на поет, на писател, на публицист, или не разграничавате нещата?

- Това е един и същи човек. Всичко, с което средата ме зарежда гневно, или ме възмущава, аз го изразявам в публицистиката си. Поезията ми е освободена от тези неща. Дори сега във в. "Сега" давам израз на това, което ме хапе. Но избягвам нещо, което доста мои връстници направиха - в много свои стихове те протестираха срещу войната във Виетнам, срещу кварталния бакалин, срещу бюрокрацията и всичко, което въобще не става за предмет на поезията. Благодарен съм, че това никога не ме сполетя.

- До каква степен се доверявате на интуицията си?

- Изцяло. Нямам на какво друго да се доверя. При мен е така.

- Какво мислите за политиката?

- Има имитация на политика в България. Има ръкомахане, безплодни движения - зад всичко това стои нещо друго.

- Спасението за българите виждате ли го в нещо?

- За българите спасението, оцеляването за мен е най-лошата карма. През всички векове ние главно сме оцелявали. Докато другите народи са си строили катедрали, ние сме оцелявали. Това е и цялото ни национално самочувствие - че каквото и да стане, ние ще оцелеем. Може би затова през няколко десетилетия в България всяко нещо се разбърква, за да започне отново да оцелява. Защото като оцелеем, ние не знаем какво друго да правим. И затова мисля, че няма политици. А в последно време смятам, че нямаме и водачи. Писах за това, не е нещо ново. Ние нямаме първенци - това са тези хора, които да водят нацията. Друг е въпросът дали вече в ХХI век такива хора могат да се появят. И каква ще е съдбата им. И дали не са се родили такива хора и да са останали незабелязани, подтиснати, унищожени? Един смътен въпрос, едно безпокойство, което се носи в душата ми. Самият аз не знам как е. Много хора мислят, че едно оцеляване изчерпва генетичния запас за много поколения напред. Оцеляването не създава ценности - то само ги потребява. Аз си мисля, че ние сме един народ, който има много по-голям ресурс, отколкото само да оцелява, и в края на краищата тази енергия един ден ще се трансформира в много по-значими неща. Всички поколения, които са оцелявали, са имали тези надежди. Защо да ги нямаме и ние?