Брой 5                                                   

3 - 9 февруари 2006 г.


 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

подп. д-р Красимир Трифонов

 

Той бе ръководител на първия български медицински екип, който участва в състава на испанската военно-полева болница, базирана в град Херат, Афганистан. Нашите военни медици бяха част от 30-те военнослужещи, с които българското правителство взе решение през миналата година да увеличи контингента ни в състава на мироопазващата мисия ИСАФ.

 

Българските медици

в Афганистан респектират

с професионализма си

 

Подп. д-р Красимир Трифонов е роден на 23 февруари 1957 г. в Плевен. Средното си образование завършва в математическа гимназия "Гео Милев". За лекар учи в Медицинския университет в родния си град, след което започва работа в института за спешна медицинска помощ "Пирогов" в столицата. Там престоява една година. Разпределен е като военен лекар в поделението в Телиш, Плевенско. След придобиване на специалност "хирургия" постъпва във военната болница в Плевен, където работи и сега като началник на III хирургично отделение. Член е на управителния съвет на Българския лекарски съюз и на регионалната колегия, както и на "Ротари клуб". Председател е на УС на тенис клуб "Плевен '90".

 

 

Интервю на
Ралица ПЕТРОВА

 

- Д-р Трифонов, защо заминахте за Афганистан, каква беше личната ви мотивация?

- На първо място беше професионалното предизвикателството. От друга страна исках да видя дали ще съумея да се справя чисто организационно с наш екип при непознати за мен условия. Като лекар хирург и военнослужещ бях убеден, че участие в една такава мисия на НАТО ще допринесе за опознаването от моя страна на тези структури, на начина на работа в полеви условия. И не на последно място - трябваше да реша определени финансови проблеми.

- Как беше решен въпросът с екипировката и оборудването, имахте ли проблеми преди да отпътувате?

- Заминахме пет човека - д-р Сашо Сотиров (Военно-медицинска академия (ВМА), д-р Красимир Попов (Плевен), сестрите Димитрина Станева (Плевен) и Надежда Захариева (ВМА). След месец и половина дойдоха още двама души. Екипът ни бе оборудван изцяло. Бяха отпуснати нужните финансови средства. Имахме всичко необходимо, с тази разлика, че количеството на пособията, по-специално на екипите, не беше достатъчно за едно шестмесечно пребиваване. Трудностите при подготовката идваха най-вече от това, че самият процес на екипиране се урежда от различни структури.

От ръководството на ВМА - София, ни помогнаха много. Направляваха ни, защото екипът ни нямаше никаква предварителна информация за мястото, където отива. В Херат до този момент българин не беше стъпвал. Вече във ВМА е сформиран екип за бързо реагиране, който изцяло се занимава с подготовката за участие в тези мисии и за всички останали след нас ще е много по-лесно. Ние знаехме само някои общи неща за страната. Искам да изкажа и своите специални благодарности на екипа, който работеше в испанската военно-полева болница, но в Кабул, и ни посрещна - д-р Шопов, д-р Чолаков, медицинските сестри, българският посланик в Кабул Красимир Тулечки, полк. Троански. Разчитахме на помощта на нашите военнослужещи от военно-въздушните сили, които работеха на летището в столицата на Афганистан като ръководители на въздушното движение. Съдействие ни оказа още командването на нашия взвод, настанен там, и старшият национален представител. Престояхме два дни в Кабул, след което с военен транспортен самолет "Херкулес С - 130" летяхме за Херат.

- Какво ви впечатли най-много, стъпвайки за пръв път в Херат?

- Слизайки от самолета, бях, меко казано, стресиран. Пред очите ми се разкри едно равно плато, заобиколено от огромни скални масиви, едно бяло, невероятно слънце, без растения. Всъщност в района на аерогарата имаше няколко дървета, но те бяха толкова обсипани с прах, че зеленината не се виждаше. Хванахме периода на прашните бури. Когато отидохме, беше 52 градуса. Колкото и да са ти говорили, че климатът е тежък, че природата е еди-каква си, просто изпадаш в шок.

- При какви условия трябваше да живеете и работите половин година, как беше устроена базата?

- Първо искам да подчертая, че районът бе непознат не само за нас, но и за самата структура на НАТО. За пръв път в Херат се сформираше такава база, тя още е в процес на изграждане, не е завършена. Строежът й е започнал през март 2005 г., а ние престояхме там от юни до декември. В движение се извършват строителни, военни дейности и дейности по лечение, което създава допълнителни трудности. Въпреки че групата ни се очакваше, знаеше се кога ще пристигнем, в първия момент домакините нямаха готовност да ни посрещнат.

- Вашият екип пристигна в Афганистан в навечерието на парламентарните избори там. Усложни ли това обстановката?

- Да. В навечерието на парламентарните избори започва противоборство между отделните кланове. Афганистан е страна, която е сформирана основно от племенни съюзи със съответните религиозни водачи. Националностите са много - около 60% от жителите са пощуни, има таджики, узбеки, иранци, талибани, които вече са изтласкани в южните части на страната след падането им от власт, и др. Цялата тази амалгама от религии и народности предизборно създава един доста сериозен хаос - всеки иска да вземе, според него, полагащото му се място в политическия живот на страната. Това създава доста проблеми по отношение на сигурността, защото всички средства за извоюване на надмощие са позволени. За пример ще дам бившия губернатор на Херат Исмаил хан - една от мощните фигури в елита на страната, който разполага със собствена 20-хилядна армия. Фактът говори, че тези хора трудно се поддават на внушение от официалната власт. Тя е съсредоточена основно в столицата, другите големи градове имат свой живот.

- Освен на съюзници, оказвахте ли медицинска помощ и на местни жители?

- Да, оказвахме помощ на местното население, което имаше достъп до нас. Това ставаше по преценка на ръководството на базата - основно от испанска страна. Те имаха преводач от официалния им език - дарий. Всъщност оперирахме персони от местния елит - военни полицаи, военнослужещи, бизнесмени. Имаше един много тежко ранен афганистанец - представител на ООН, който бе с множество коремни прободни наранявания. Обработихме го, въпреки че беше доведен много късно при нас. Насочиха го към следващата по степен болница в Кабул, където трябваше да му се правят серийни тежки операции.

Болниците са по натовски стандарт - на различни степени. Над нас имаше една болница - немската в Кабул, в която работят тесни специалисти. Нашата трябваше да извършва изчерпваща хирургична помощ в един регион от 400 км в диаметър. В Херат имаше гражданска болница, но всички местни, които имаха възможност, идваха при нас, защото разликата в квалификацията е огромна. На територията се намираше и една датска болница, но тя беше развита повече за следболнични грижи.

- По време на вашето пребиваване в Херат се разби испански хеликоптер и загинаха 17 военнослужещи. Това ли беше най-емоционалното ви преживяване по време на мисията?

- Наистина емоциите, когато през август загинаха 17 испански военнослужещи, след като стана инцидент с техен военен хеликоптер, бяха изключително негативни. Ситуацията бе най-трудната за преживяване, защото част от тези момчета бяха наши приятели. От втория хеликоптер, който не аварира толкова тежко, имаше само ранени.

Друга отрицателна емоция изживяхме, когато внезапно почина от сърдечно заболяване наш колега - испански лекар на 46 години. Целият екип на болницата го преживя много трудно, защото там живеехме като едно семейство.

Малко по-друг тип емоции бяха при пристигането ни, по време на пътуването до Херат със самолета. Летенето беше много атрактивно и доста страшно. Следвахме релефа на земната повърхност, който на територията на Афганистан е доста разнообразен, да не кажа страховит. Придвижвахме се така от съображения за сигурност, тъй като за местните войнстващи структури, които използваха ракетни установки "Стингър", всички високо летящи цели бяха лесна плячка. Затова самолетите, когато следват определен маршрут, летят доста ниско, след което рязко се издигат, а това създава, меко казано, дискомфорт на пасажерите.

Няма да забравя и първите бомби, които се взривиха близо до летището. Отначало не знаехме, че това са сапьори, които обезвреждат мини, и изпитахме доста голям ужас, след като всичко се разтресе.

- Чувстваше ли се някакво по-особено отношение към българския екип от страна на испанците и италианците?

- Респектът дойде с първата наша намеса. 30 минути след пристигането ни, още не се бяхме настанили, трябваше да наместим една раменна става. Те докато разберат какво става, ние вече си бяхме свършили работата. А и след като направихме първата коремна операция при тези полеви условия, съвсем затвърдиха положителното си мнение за нас.

- Ръководеният от вас екип бе част от 30-те военнослужещи, с които нашето правителство взе решение да увеличи контингента ни в състава на ИСАФ (структурата на НАТО в Афганистан, ангажирана с мироопазването и мироподдържането). Поддържахте ли връзка с останалите българи?

- Ежедневно поддържахме връзка с колегите в Кабул. Всеки знаеше за какво става въпрос. Обменяхме информация за много неща.

- Защо според вас липсват кандидати за участие в подобен род мисии, което всъщност е сериозен проблем във военно-медицинското ни осигуряване?

- Липсва мотивацията. Първо, доброволният принцип. Аз смятам, че за кадровите военнослужещи участието в мисии трябва да има задължителен характер. Както е за армиите на другите страни членки на НАТО. Второ, за да стане това нещо, трябва да се завишат и мотивационните фактори - основно финансовите. Не може българите да получават в пъти по-малко от своите колеги, с които са на мисия рамо до рамо. Аргументът, че това е много повече от заплатите в България, не върви. В страната ни има много хора, които ги получават тези пари, че дори и повече, без да притежават каквито и да е професионални качества. Има и друго - заплащането трябва да е в евро, а не в долари.

- Отправихте ли някакви препоръки към Министерството на отбраната след завръщането си?

- Да. Освен всичко, което изброих до момента, заявих и че сроковете на пребиваване не са реалистични. Трябва да се редуцират, 6 месеца са много. Лекарят, който е шеф на италианската болница и не е специалист в дадена област, стои един месец, за което получава 10 хил. евро. В испанската военно-полева болница специалистите стоят по два месеца. Четири месеца пребивава административният екип на болницата. 6 месеца стоят италиански военнослужещи (рейнджъри), които обаче на определено време ходят в Абу-Даби, за да почиват заедно със семействата си, и това им се заплаща. А дори водещи психолози в България са преценили, че оптималният период за една такава мисия е 4 месеца. За да можеш да бъдеш адекватен.

- Витае ли там още споменът на руско-афганистанската война?

- Тази война е оставила доста видими белези и следи. Има огромни купища тежко въоръжение. Разрушенията, особено в Кабул, още личат. Много са сградите, изградени от руснаците, които в момента се ползват от афганистанци. Всъщност от тогава до сега не е направено много за инфраструктурата. Афганистан е можи би най-бедната страна в света с много нисък жизнен стандарт. Населението е държано години наред на ниско ниво от ислямския фундаментализъм. Народът е с много древни традиции и обичаи. Хората са красиви като визия и много приличат на нас. Ако тази страна тръгне по един нормален път на развитие, ще се промени доста бързо. Но войнстващият ислям е навсякъде, което създава най-големите пречки.

- Какво беше отношението на местните хора към вас?

- На тези, които лекувахме - положително. Но ти никога не знаеш те какво мислят. Не го изразяват. Това е един народ, който воюва непрекъснато от 70 години и просто е забравил да се усмихва и да се радва. Знае само едно - как да оцелява.

- Имахте ли време за почивка и забавление, испанците и италианците се славят като доста темпераментни хора?

- Организирахме си различни турнири - по футбол, баскетбол, волейбол, тенис на маса, в които ние, българите, се включвахме активно. Иначе т. нар. фиести бяха непрекъснати. Те се правеха основно в събота вечер, когато на партито те или ще приготвят тяхната традиционна паеля, или традиционната им напитка, която се прави от вино и нарязани плодове в едни огромни казани, или ще си поканят афганистански местни майстори на барбекю. Всичко е придружено с музика и танци. Обикновено вечер, след 8 часа, все имаше някакъв повод - я рожден ден, я светия. Много са емоционални, особено южните испанци, и все някой имаше повод да почерпи. В 10,30 ч. обаче осветлението се гаси и всичко приключва. Режимът е жесток. Единствено в събота се стоеше до малко по-късно. Много сериозно празнуват църковните си празници. Особено интересно беше на Сан Фермин, известен с борбата с биковете. Изрязаха от шперплат бик, сложиха го на един военен джип, който цял ден обикаляше из базата, а другите го ръсеха с вода. Контактувахме също така и с намиращите се там литовци и словенци.

Иначе вечер задължително българският екип се събираше в офиса, гледахме централните новини по сателитния канал. Изключително преимущество бяха двата сателитни телефона, които се оказаха връзката ни със света.

- Бихте ли заминали отново?

- Не, защото мисля, че в тези мисии трябва да участват млади хора. За мен тази беше достатъчна. Аз няма какво повече да дам и какво повече да науча там. От друга страна съм във възраст, в която няма как да лиша семейството си от своето присъствие.

- Председател сте на плевенския тенис клуб. От къде тази любов към спорта?

- Тенисът на корт е любимият ми спорт. Като председател на управителния съвет мисля, че мога да бъда полезен. Консенсусен човек съм, имам авторитет, за което допринася и професията ми. Смятам, че мога да съдействам за това клубът да има едно доста серизоно представителство. А от друга страна, играейки тенис, се разтоварвам. Това е моята любов извън хирургията.