Брой 20                                                    

20 - 26 май 2005 г.


 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Дончо Цончев

 

Известният писател е на второ място в Плевенската кандидат-депутатска листа на Коалиция за България. През миналия уикенд той участва в сбор на ловни дружинки от региона на стрелбището в с. Милковица. Майсторът на късия разказ се отдели за известно време от авджийската софра, за да сподели с читателите на вестника свои мисли за живота, културата и политиката.

 

Изкуството трябва

да се отглежда с любов

 

Интервю на Поля ТОМОВА

 

- Кой е Дончо Цончев?

- Трябва да питате читателите или още по-добре - ловджиите. Иначе съм роден през 1933 година в гара Левски, завърших гимназия и геология в София, сега живея и в Нови хан, и в столицата. Имам две деца, трима внуци и към 70 книги.

- Не се ли изхабява словото?

Работата със словото е като с мотиката и с ножа - като го държиш така, бездейно, ръждясва, а като работиш с него се изслъсква и се изостря.

- Вие сте носител на орден Стара планина. Има ли нужда творецът от такова признание?

- Според мен има нужда, и то голяма. Ние, нашето поколение, бяхме по-разглезени в това отношение, така бяха сложени нещата преди години. Сега се чувстваме като изритани, като мащеха се държи държавата с нас. Ние сме суетни, това е част от занаята, от психиката на всеки творец, какъвто ще да е - писател, художник, музикант. По-крехки натури сме Всеки творец има нужда от признание, изкуството трябва да се отглежда с любов.

- Защо влизате в политиката - на вас ли е нужно или на хората?

- Ето сега виждате къде сме и тук пак ме убеждават хората, отдавна ми казват не само ловците, а всичките ми познати: Хайде бе, бай Дончо, да влезе в парламента един разумен, сериозен човек, който няма да краде, няма да прави глупости. Ще ви дам един пример - тези дни раздадоха по 200 - 300 лева на бронзови и сребърни медалисти и олимпийски шампиони, нещо, което е разкошен жест. Но 15 години вече се мъчи да влезе в Народното събрание закон за облекчения на хората, които имат пари и имат желание да помогнат на културата. В парламента ще натискам не само за това, но и за отношение към най-добрите и младите, които тръгват към всички области на културата. Просто ще си работя на мойто място и мисля си - много по-ефективно, отколкото ако съм вън от парламента. Мисля, че ще си свърша работата. Знаете, че преди четири години участвах в изборите - така, като ученик, чиракувах, дето се вика. През тия четири години се занимавам много сериозно с парламентарна история, с Конституцията - просто изкарах един факултет в това отношение. Затова отивам съзнателно с надеждата, че нещо ще помогна на писатели, на художници, на музиканти, на творците, на хората, които ме обичат и които са зад мен.

- А защо точно от листата на Коалиция за България? Семейството ви не е ли пострадало от предишния режим?

- Ако бях в жълта или синя листа можеше пак да ми зададете същия въпрос - защо съм точно там. Ще отговоря много точно и ясно. Биографията на един човек, това, което се е случило преди него или докато е бил дете няма никаква връзка с мисленето на този човек. Биографията ми - това не съм аз. Аз съм това, което съм правил, което мисля и което ще продължа да правя. Защо конкретно в тази листа - защото такова ми е мисленето. Моята философия е лява - това е известно от книгите ми от преди много години, още от преди промените. Намерете ми един ред, един разказ или пасаж, който не отива към лявата философия - няма да откриете такова нещо. Моят баща е уволняван след въстанието от 1923 година отвсякъде и завинаги заради леви убеждения. Той винаги е бил червен, така му и викаха - червеният Цончев. Това, че е бил богат и са минавали ония дивашки времена, няма връзка. Аз съм наследил неговото мислене.

- Мислите ли, че има митове за нас, българите, като народ и доколко трябва ди ги рушим или да продължаваме да ги изграждаме?

- Има много митове, за съжаление повечето са в негативен аспект. Целта на всяко поколение, на всеки, който е читав, е да разрушаваме тия митове. Трудно ще стане, аз съм малко скептик, като гледам с какво темпо върви светът - другите държави, съседните народи, и ние пак сме на опашката. А условията са еднакви, така че не мога да пиша шестица на това, което сме направили.

- Имате един афоризъм - наличието на пари в джоба убива моята енергия, липсата им - самия мен. Какво друго може да ви убие?

- Да, сега като ми го припомнихте - харесвам си го този афоризъм. Много трудно ще се намери нещо, което реално да ме смачка. Да пази бог от нещастия в семейството или с близките. Иначе не очаквайте от мен да падна духом, имам невероятна енергия и увереност.

- Споделете нещо за последната си книга...

- Последната ми книга е на дискета вкъщи и до края на май ще излезе. Това са ловни разкази, нови. Какво да кажа - ей тия хора, с които съм тук сега, много ще ги харесат, в това съм сигурен.

- Към ловците се отнасяте с огромно уважение, какво точно има в една ловна дружинка - чувство за взаимопомощ, да разчиташ на другия ли - кое е основното?

- Много ми помагате, като напипвате основното, значи се разбира какво е, вижда се. Няма друга обществена група, поне в България, подобна на нас. Ей сега, със сядането, тук дойде един и вика - бай Дончо, наздраве, другият вика - здраве и сговор! Ей тия думи - здраве и сговор, са велики. При ловджиите генерали и редници няма, няма старци и момчета, няма бедни и богати - всичко е на софрата, всички са заедно, един за всички - това е блестящ модел за всяко обещство. Аз се помня от дете, от петгодишен съм тръгнал с дядовци, вуйчовци Вече 60 години ходя на лов. На тия момчета им помня дядовците, бащите. И пак казвам - няма подобна обществена група, ние сме еталон. На времето мислех да правя партия на ловците, но се отказах. Някой се шегуваше - бе вий сте най-сериозната армия. Защото ние сме 200 хиляди пушки, а в армията са 40 хиляди, и сме навсякъде, много сериозна организация. При нас вътре има много хубав климат, духовен климат - мъжка работа, приятелство. Човек ако не го носи в себе си, не може да го разбере.

- Какво може да ви натъжи и какво да ви разсмее?

- Ей тия неща, които говорихме за българина изобщо - за народопсихологията му, за тези кофти номера, които си правим, завистта, злобата - много ме натъжават. Красиво е всичко това, което си говорим за ловците. При нас има приказка, че ако няма лов, има лаф. Като се съберем след лова става много хубаво. Ние се смеем за нищо, ей така, като си покажем пръстта и почваме да се смеем.

- Лъжете ли се?

- Е, това е задължително, то един ловец като не може да лъже, трябва да си хвърли пушката.

- Какво дете бяхте?

- Докъм 14 години бях като момиченце, бродирал съм възглавници, дори майки ми беше запазила една.

- Никой няма да ви повярва.

- Ами тя си я има възглавницата. И снимка има - като ми видите само личицето - като ангелче съм! Някъде откъм 14 почнаха тия изпълнения - вече крадях на дядо ми и на баща ми пушките, ходех по гьоловете. Почнахме с питомни юрдечки, разбира се. И млади циганки (тогава те така се завъртяха из махалата в Левски)... Цигари, алкохолец - голямо диване бях. И помен не остана от това кротко, хубаво момченце. Няма го и в моите спомени онова готиното дете, добричкото, дето бродира възглавници. Не знам какво стана с него. Очаквах сега, на стари години, да се яви, викам си - то нали човек като остарява се вдетинява. Но да ви кажа, няма и помен.

- Бунтовник ли сте?

- Е, трябва да питате другите. От гимназията няколко пъти съм изключван, от университета седем пъти, въпреки че имах отличен успех. Не съм много хрисим.

- Какво мразите най-много в отношенията между хората?

- Завистта. Много мръсно чувство е. Завиждаш на онзи там примерно, щото той имал това, онова. Ти страдаш, можеш да се поболееш, а той не знае, той няма и хабер. И кого тровиш с тая завист? Много идиотска работа, това ме вбесява и както казва казва Елин Пелин, е главната черта на българина. Аз го помня Елин Пелин, голямо момче бях. Та той казваше - ако се роди в България гений, ще бъде гений на завистта.

- Имате един разказ, в който главният герой строи чешми и там тайно му завиждате, че всеки, който пие от водата, ще откъсне от себе си въздишка на облекчение. Знаете ли, че има хора, които може би изпитват същото, като ви четат - като че ли са пили от тази чешма?

- Много бих искал да има такива хора и когато го чуя, ми става приятно. Сега пет - шест души ми споменаха по някой мой разказ, който си спомнят. А един тук - Васко, вика: Помниш ли, бай Дончо, оня ти разказ, дето снегът бил такъв бял, гладък, като покривало на мъртвец? Става дума в разказа, че природата я унищожаваме, че няма дивеч вече по къра... Та тая фраза ми цитира Васко, изпълни ме с кеф момчето. Имам чувството, че по някакъв начин давам това, което хората биха искали да прочетат. И това ми стига.

- Словото по-силно ли е от пушката?

- При мен така се получи, въпреки че с пушката хич не се давам. Като говорим сериозно, словото е най-голямото оръжие. Словото е най-сериозното нещо според мен, но да не подценяваме музиката. Аз съм под нейна власт, откакто се помня, не мога да пея, но страшно ми влияе музиката.

- Как ви търпи жена ви толкова години?

- По тоя повод Жельо Желев щеше да ми дава орден. Защото тя е македонка, а който 12 години успее да задържи македонка, му се дава пенсия. Аз съм от 52 години с нея, това е феномен, не мога да си обясня как ме търпи, вероятно тя е гениален тип. Действа с мекия брус.

- Тя ли ви е голямата любов?

- Няма как да не бъде, тя е.

- Смятате ли, че сте длъжник на семейството си?

- Почти всичко дължа на тях. Не мога да си представя без тях какво бих правил, как бих изглеждал изобщо в обществото. Не ми е възможно да ги отделя от себе си. Всеки мъж се ражда длъжник на семейството си - на жена си, на децата, а ако е истински мъж - и на обществото. Ето още един отговор защо съм тръгнал към парламента. Истинският мъж е длъжник на обществото и каквото може ще трябва да направи за него. Този отговор като че ли е най-важен на въпроса защо съм се захванал с политиката.

- Да, но как ще обясните защо хора на изкуството трябва да са в Народното събрание?

- Е, че аз като съм човек на изкуството, не съм ли гражданин, нямам ли поведение, постъпки? На толкова години имам една дълга диря и е време да се види този човек как е действал, как е постъпвал, какво мислят за него другите хора. Аз не отивам като някоя поетеса или като тия момиченца рибки в сегашния парламент. Те са по на 30 години, ще учат баща си и дядо си на акъл! То гледа да си купи някоя дрешка, разбирам това, но моля ви се - какво правиш в парламента? Страшно е когато някой човек на пост в културата вместо Перперикон каже перперек, или сбърка Панчо Владигеров със Златю Бояджиев.

- Наистина ли културата е натикана в ъгъла и кой е виновен за това?

- Мисля, че цялото общество. Клутурата и образованието не ги отделяме, това е лицето на една нация, на всеки народ във всички времена. Ние - държавата и обществото, не се грижим за лицето си. Главно държавата, вижте - бюджетите ни са трагични, ето още една причина да тръгна към парламента. Бюджетът ни за култура е 10 пъти по-малък от този на съседните ни държави.

- Вие конкретно какво можете да помогнете като депутат?

- Ами няма да ги оставя намира, ще се боря. Там има и други хора, ето един Андрей Пантев как стои. Ще се борим, ще настояваме, ще се тропне по масата и ще трябва да кандисат. Трябва да се увеличава броят на такива хора в парламента, които знаят точно какво искат.

- Бохем ли сте?

- Така ме водят много отдавна, отвътре ми идва, честно казано.

- Какво мислите за секса за една нощ?

- Предлагате ли ми, или питате? И в двата случая - да.

- Трите най-важни неща в живота ви?

- Здраве, сговор и мир. Вижте какво става по света, един философ скоро каза, че Третата световна война е в ход, тя не е спирала. Не бе Виетнам, не бе Ирак, тя е в ход. Много е тъжно, с претенциите за висока цивилизация така зверски да се избиваме. Много е жалко за самото човечество, така че не го казвам като лозунг - мир, здраве и любов ни трябват.

- Сега ще издавате ловджийските разкази, какво друго предстои?

- Имам една книга в Съвременник, нея искам да я отбележа особено. 150 страници е и две години с огромна любов я правя. Не съм писал такова нещо. Казва се Жрецът, всъщност историята е за Кортес и Монтесуна. Нито ги помня, нито съм бил там, но имам един мой вариант за това как се справя бялата раса с индианците и как се завладява Америка. Не ща повече да издавам, но тази книга е много тарикатска.

- Има ли конкуренция между писателите, разделение на стари и млади?

- Не, аз съм много далеч от тая дума. В нашата ловна дружинка - Ивайло Петров, Йордан Радичков, Емилиян Станев, бяхме като юмрук. Където има конкуренция, на завистника нещо му куца. Един истински, голям писател, се радва на следващите след него. Той ги иска, те му трябват. И почита предните, защото без тях не става, те са му учители.

Сега има едни келеши, като Мартин Карбовски например. Той казва на Николай Хайтов в едно предаване - вий си написахте книгите, що не си отидете на Яворово да си гледате старините. Предаването на живо, Николай се обърна, нещо изчезна - оня с камерата замъглил нещата. Но после водещата ми каза, че Николай рекъл на Карбовски - бе ти що не си е майката! Много точно му отговорил. Тоя Карбовски е един келеш, боклук.

А един друг писа в 24 часа. Изтъпанил Стефан Цанев и моя милост с едни големи снимки - цял чаршаф, и заглавие Живи класици задушават младите. И каканиже - много сме работели, много сме били популярни, нямало от нас как да вземат ръка. Как да му отговориш, освен: Николай, пиши и ти бе, стани по-голям, има място, никой на никого не пречи. Според мен тая дума конкуренция няма място.

- Бил сте боксьор. Иска ли ви се да нокаутирате някого напоследък?

- Много са, нямате толкова място във вестника. Но се въздържам вече от такива прояви. Действам с думи - мисля, че по-боли, пък и по-хваща.