Брой 19                                                    

13 - 19 май 2005 г.


 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Веселин Маринов

 

Големият български певец не се нуждае от представяне. Песните му продължават да завладяват сърцата вече години наред и са сред любимите на няколко поколения. Успял да запази във времето самобитността си на творец, днес името му се спряга в публичното пространство като синоним на патриотизъм и вяра. За десета поредна година той изнесе концерт в Плевен и промоцира новия си албум "Осъден на щастие". С Веселин Маринов разговаряме за неговото творчество, бездуховността и бъдещето на България.

Боря се с бездуховността

чрез музиката

 

Интервю на Ралица ПЕТРОВА

 

- Г-н Маринов, с какво 15-ият албум в творчеството ви е по-различен от останалите и как този път ще провокирате почитателите си?

- Този албум е най-различният от всичко, което съм правил до момента - в него участват девет различни композитори. Винаги в песните ми досега е преобладавала музиката на Тончо Русев и поезията на Евтим Евтимов. Тази година реших да разнообразя нещата. Мисля, че с промяната се дава едно вече нужно разнообразие на творчеството ми. Търсих нещо ново в развитието на моя стил, но музиката е същата, с която ме познават хората. С новия албум, с клиповете към него, привлякох много млади хора. С промяната си обяснявам и огромния интерес. И други години са ставали концерти, но толкова бързо да се пълнят залите не ми се е случвало. Билетите в Плевен се продадоха само за два дни.

Другото ново е, че за пръв път песните са 13. Досега са били винаги 12. Последната дойде много късно в живота ми. С нея участвах на конкурса "Евровизия" тази година - "Следа по пясъка", тя обаче отпадна още в първия тур. Понеже много я харесвам, а и публиката също, съвсем инцидентно реших да я включа.

- Защо според вас песните ви са любими на няколко поколения българи?

- Това е едно от най-големите чудеса на работата ми. Най-хубавото нещо, което преживявам. На концерта имаше деца и с тях баби, на които им е трудно да ходят. Това е уникалното. Всички са еднакво ентусиазирани. Е, имам и песни за емигранти, за бежанците, такива с подчертано патриотично звучене, за майката - те са преди всичко за по-средната публика, защото младите хора например не могат да осъзнаят още какво е родителят. Но пък песните за любовта - те са за младите. Имам много за българския войник. Никой вече не прави такива работи. А те се радват на най-големия успех.

- Чувствате ли вътрешна потребност да пеете точно такива песни?

- Никога не пея песен, която не съм желал. Беше преди години, когато голяма част от водещите композитори заемаха важни постове в "Балкантон", имаше едно негласно правило - задължително да направиш тяхна песен, за да върви. Докато сега парите са водещите - плащаш си песента, разчиташ на нея и никой не може да те принуди да направиш нещо по-различно.

- Защо в голяма част от песните ви преобладава тъжното чувство - на болка, на несподелена любов?

- Най-големите ми шлагери са весели - "Горчиво вино", "Рожден ден", "Трифон Зарезан", "Вино и любов". Но според мен тъжното чувство е най-силно от всички възможни усещания на човека. Убеден съм, че всеки един романтик, създавайки първото си стихотворение, не го е написал, защото е бил весел, а го е съчинил, когато е бил тъжен. И ако се замислиш, тъгата влиза най-бързо в сърцата на хората. Дори обаче една песен като "Рожден ден" - като стихотворение е тъжна. Много е важно посланието, текстът. И когато той има нотката на малко мъка, винаги стига по-бързо до хората, а и по този начин аз пея това, което искам.

- Работите в музикална компания, която образно казано ражда поп-фолк звезди. Вие обаче си останахте същия Веселин Маринов, когото хората помнят с големия му успех на Мелодия на годината с песента "Горчиво вино". Как успяхте да съхраните самобитността си на творец през всичките тези години и какво ви костваше това?

- Компанията "Пайнер" само издава музиката ми, те не са мои продуценти и не съм зависим от тях както всички момичета. Аз работя с тази компания като една от водещите фирми за разпространение. Чрез тяхната телевизия и чрез дистрибуторската им мрежа моите албуми достигат до хората. От друга гледна точка човек е такъв, какъвто е. На мен ми помогнаха многото години труд, многото неуспехи, дългото време неяснота, неведение - къде съм, какво съм, защо не тръгват нещата. И именно тези удари под пояса, които съм получавал, оскърбленията, обидите, ме накараха да оцелея, да мога да се преборя. Те ме научиха да знам как да реагирам във всеки един момент. Имах и щастието, и нещастието да работя в онези години и да съм като че ли единственият певец в България, който е бил популярен и тогава, и сега. Аз съм такъв, какъвто съм бил и като ученик. Не мога да променя характера си. И това като че ли е разковничето. Забелязвам, особено при момичетата от поп-фолка, с които общувам много често, как още след първата песен на временния успех се променят и стават различни - такива, каквито не са. А за българина е много важно да си естествен. Тогава те приемат.

- Но въпреки че са "изкуствени", те са приемани...

- Да, но те са приемани, защото зад тях стои една институция, която ги е създала, без те да имат нужния опит, без да са изпитвали провал, неуспех - именно тези неща, които те учат как да оцелееш. Те са създадени като една структура - вземат се, вървят по един отъпкан път, просто са един продукт. Но така е в цял свят. Виждате колко момичета, които напуснаха компанията, къде отидоха и колко станаха непопулярни. Но това са закони на шоубизнеса и аз съм щастлив, че успях да се опазя от тях - имам вече 23 години професионална дейност зад гърба си.

- Коя е най-голямата обида, която е трябвало да понесете в живота си?

- Всеки един от нас смята, че е правият. Не знам точно къде е истината в отношенията ни. За мен най-голяма болка са ми донесли предателствата на най-близките хора. Самата дума предателство - предаваш това, което ти е гласувал твоят приятел - доверието. Чуждият човек няма какво да предаде. В момента го преживявам и вашето интервю попада точно в такъв момент, когато трябва да взема сериозни мерки и да се разделя с един от най-истинските хора, с които съм работил. А съм такъв човек, че когато дойде тъжното чувство, когато нещо ме разочарова, аз не се амбицирам, а напротив - ставам тъжен, неадекватен, губя контрол над себе си и това го оценявам като един от най-големите ми недостатъци. Животът ме научи да не давам първи отговор под влияние на емоциите, а да преосмисля и времето да ми даде правилния отговор. Тогава мисля, че печеля.

- Кой е най-силният спомен от детството ви?

- Чистотата на отношенията между хората. Всяко детство е много красиво и хубаво, но аз не мога да си представя, че е имало по-хубаво от моето. Спомням си безумно чистите, хубави игри в Полски тръмбеш. Обикаляхме нивите, играехме на жоменка. Когато идваха децата от София, беше голяма работа. Нашата къща е на 50 - 60 метра от края на града, от нивите, от царевицата, от житото. По цели нощи си играехме - сега ходят на дискотека. Седяхме в царевицата, разказвахме си приказки, палихме огньове, откраднем по някоя диня. Хората тогава живееха много весело. Бяха усмихнати. Нямаше я тази завист, злоба, която сега насадиха новите времена. Много е тъжно - излизам сутрин с колата и виждам как хората от блока ме гледат с една такава студенина, чакайки на спирката.

- Трудният живот ли е единствената причина хората да мислят негативно?

- Като че ли да. Тези преструктурирания от една икономика, която е живяла в различни времена, която е работела на пълни обороти, а сега изведнъж се изправяме пред световния пазар с остаряла техника. Всичко трябва да се заличи според мен - много от големите приоритети, които имаше България преди, и да акцентираме върху селското стопанство, върху туризма, на тези неща, за които самата Европа дава пари. И докато не се разделим с мислите - ама какво беше и т. н., ние няма да спрем да мислим негативно. Трябва да се преустроим по-бързо и докато не разберем, че е нужно да работим, няма кой да ни помогне. Гледам по главната улица на Плевен - всички кафенета препълнени, няма място. И е пълно с хора в трудоспособна възраст, които се оплакват. За мен България не е по-различна от всички останали. Ако имаш желание, ти можеш да работиш, независимо къде. Не можеш от раз да започнеш на прекрасно място. Трябва да се докажеш. В този смисъл не мога да разбера много хора. Наскоро четох едно интервю на Стефан Цанев, който казва, че България ще се оправи тотално, когато се сменят поколенията и когато страната ни се управлява от тези, които сега са родени 1985 - 1986 г., и които нямат спомена, за да правят паралел. Едно време беше прекалено хубаво, но фирмата фалира, свършиха парите. Не може, когато всичко е държавна собственост и критерият, нивото е толкова занижено, да продължава вечно. Не можеше само СССР да дава безплатно петрол или горива и ние просто да си пращаме нашите консерви, каквито и да бъдат, за братската страна. Тези неща свършиха и за да бъдем конкурентни, трябва много да работим. По себе си го разбирам. Аз вече нямам личен живот, нямам време за най-хубавите неща, които обичам - да играя тенис, да седна на една салата и да гледам един мач, да почина. Вече толкова съм си изкривил мисленето, че остана ли малко свободен, си казвам - нещо не е наред, не съм го свършил както трябва. И в същото време мои съученици, които срещам, ми казват - намери ми някоя работа в Германия (там съм живял), каквато и да е. А в нашия град има работа. Те обаче стоят - на едно кафе и един вестник цял ден - оправят политиката, и оправдават собствените си неумения по този начин - като злосторят за този или онзи. Ние можем да си дадем ризата на някой закъсал, да сме състрадателни, но най-трудно е да се научим да признаваме успехите на другите.

- Кога ще започнем да го правим? Повечето българи по принцип смятат, че всеки успял човек е постигнал всичко по нечестен път...

- Ще го направим, когато се научим да работим, когато разберем, че всичко е в ръцете ни. Но не трябва да се мисли, че всичко е постигнато от всеки по нечестен път. Какво да направим, като в първите години от демокрацията имаше начини да се преструктурират парите. Но има и такива хора, които благодарение основно на качествата си, на умствените си възможности, на труда си правят пари и дават хляб на много семейства.

- По принцип пеете в предизборните кампании на БСП. Защо го правите?

- Правя го, защото смятам, че БСП е един естествен наследник в новите години. Не мога да кажа сега например, че къщата на майка и татко я няма, или не мога да искам родителите ми сега да се родят и да започнат живота си. Аз съм продукт на онова време. Изучил съм се там, живял съм, формирал съм се като човек през социализма и не мога да кажа, че беше лошо. Имаше много неща - една жена, разхождайки се сутринта в 4 часа, можеше да се страхува единствено да не стъпи накриво. Социализмът обаче вече за мен се износи. Той не беше строят, който можеше да продължи. Но не трябва да забравяме, че сме били в това време и върху него - за плюс или за минус - трябва да градим новия живот. Затова избрах БСП. От друга страна всеки избра да пее някъде. Това са едни приходи, възможност да се срещнеш с твоите почитатели, които са дошли безплатно да те гледат, усмихнати са, салоните са пълни. Ти си разпространяваш песните, политиците пък събират хората по този начин... Никога не бих пял за друга партийна централа. Досега не съм поканен за участия преди изборите. Смятам, че с изявите си за определена партия показвам и моето човешко поведение в социалния живот.

- Вие сте известен с патриотизма си. Успя ли нещо или някой да съкруши през годините чувството ви на обич и на дълг към родината?

- Не, напротив. Смятам, че последното нещо, което по принцип могат да вземат на хората в България, е патриотичното им чувство. То е винаги в нас и трябва само да бъде провокирано, за да се събуди отново. Много пъти съм си мислил за онези хора, които в най-бурното време на България - от Руско-турската до към Втората световна война, са загинали за родината си. Ами тези доброволци - и те са имали семейства, псували са се, разказвали са си вицове, и тях ги е било страх от войната, но те са дали живота си. Чудя се как бих реагирал аз. Дали ако нещо се случи, щях да постъпя като тези хора. Бих искал чувство на патриотизъм да имат повече българи, защото то ще ни съхрани и ще ни накара да познаваме по-добре родината си. Но сега живеем в едно много бездуховно време. Хиляди чужди фондации държат вестници и радиа. Занижава се духовността у младия човек. Трудният живот поражда безразличието на представителите на една от най- големите професии - учителската. За да се превърне едва ли не в една от най-недостойните професии в момента в страната. Самите педагози нямат онзи висок критерии да изискват от учениците. Родителите, въведени в едно физическо оцеляване, също не изискват от децата си елементарни познания. Те не са чували за най-големите ни герои. Попадал съм на такива фрапиращи случаи, децата се кръщават с чужди имена. Аз се боря с това нещо чрез музиката - единственото, което мога да правя. Отвсякъде ни заливат чужди продукции, порнография, секс, мръсотия, убийства. Едно време децата искаха да стават лекари, учители, а сега - бодигардове, полицаи.

- Можем ли да говорим сега за ценностна система?

- Много се измениха ценностите. Не искам да звуча като стар човек от друго поколение. Иска ми се да звуча някак по-реален, но осъществявам един двубой в себе си, не мога да разбера. Много се притеснвам. Ако тръгна да говоря много, ще звуча като някакъв моралист със застаряващи функции. Всичко е много тъжно.

- Останаха ли истински българи и кои са те?

- Това са всички хора, които са тук. Всички, които се опитват в страната си да постигнат своите мечти. Онези, които не обясняват неуспехите си с нещо друго, а са разбрали, че грешката е в тях и трябва да я преборят.

- Весел човек ли сте?

- Да. Голям майтаплия съм. Най-близките ми хора ме знаят какво чудо съм, чак понякога прекалявам. Когато имам настроение, просто ставам неузнаваем.

- Какво послание бихте отправили към младите хора?

- Да са здрави и да не търсят грешките в някой друг - особено в държавата или политиците. Да се огледат около себе си и да видят колко още неразорани ниви има, колко предизвикателства - България сега се ражда за новите структури, за новите системи. Създават се нови професии, приоритетни стават съвсем различни неща. Да се огледат и да видят къде ще бъдат най-потребни, за да могат въз основа на качествата си да се чувстват добре и да бъдат винаги усмихнати.