Брой 12                                                    

25 - 31 март 2005 г.


 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Виолета Антонова

 

Младата старши треньорка на женския волейболен отбор "Спартак 96" успя да запази равнището на състава след преждевременната смърт на Стефан Панчев и да изведе плевенчанки за пореден път до челната четворка в републиканския шампионат. Вчера, 24 март, (след редакционното приключване на броя) започна в Плевен третият турнир за разпределянето на медалите. Въпреки не твърде успешното представяне на нейните момичета в досегашните финални плейофи, Виолета Антонова е оптимист за крайното им класиране.

 

Характерът на един състезател

се гради в битките

 

Виолета Антонова е родена на 3 август 1964 г. в гр. Бяла Слатина. До девети клас учи там. Започва да се занимава със спорт от 8-годишна, отначало с лека атлетика и плуване. Към волейбола я ориентира първият й треньор Илия Петров, който в момента работи в Козлодуй. На един мач в Плевен треньорът Марин Дачевски я забелязва и тя идва в спортното училище. Минала е през всички гарнитури на националните отбори, включително и в представителния женски състав. За кратко време - шест месеца, играе в "Левски", но с бившия й съпруг - баскетболната легенда Цветан Антов, решават, че най-доброто място за изява е Плевен и се връщат тук. От 1989 до 1993 година двамата са във Франция, Виолета се състезава за Аисертелю, след това за белгийския Беверен. Когато се връщат в България, шест години играе в Черно море - Варна, където постига най-големия връх в кариерата си - участие на финал за първенство на България срещу "Левски". През 2000 г. се връща в Плевен, състезателната й кариера продължава до 2003 година. Има три бронзови медала в шампионата и три трети места за Купата на България с покойния вече треньор Стефан Панчев. Той е човекът, заради когото започва да се занимава с треньорската професия. Година и половина е негов помощник, след това става наставник на Спартак 96. През 1983 година започва да учи във ВИФ, след това забременява и прекъсва. По-късно прекъсва още веднъж, когато заминава за Франция. Миналата година възстановява студентските си права, тъй като смята, че за треньорската професия висшето образование е задължително. От брака си с Цветан Антов има дъщеря - Марина, която също се занимава с волейбол.

 

Интервю на Поля ТОМОВА

 

- Г-жо Антонова, как се насочихте към волейбола?

- Когато бях малка, ние нямахме такива забавления, каквито има сега. Свободното си време прекарвахме по спортните площадки и аз страшно се запалих по волейбола. Има едно име - Димитър Златанов, той е моят кумир и в началото, когато започнах да играя, бях с неговия номер 3. Възпитана съм в едно много демократично семейство, в което и майка ми, и баща ми винаги се съобразяваха с моите желания и ме подкрепяха, когато трябваше да взимам по-трудни решения, като например това в девети клас да дойда в Плевен. Аз съм единствено дете в семейството и за едно момиче това е много важна стъпка в живота - да се отдели от семейството си. Те определено ме насочиха, помогнаха ми в избора и в решението ми.

- Какво губи и какво печели една жена, посветила се на спорта?

- Спортът колкото дава, толкова и взема. Аз нито за миг не съм съжалявала за това, че съм се занимавала със спорт, по-специално с волейбол. Мисля, че спортът ми е дал много повече, отколкото е взел. Фактът, че и след активната си кариера се занимавам с волейбол, е доказателство за това.

- Имахте ли детска мечта и постигнахте ли я?

- Много често се майтапя, че съм имала много детски мечти, които вече са осъществени. Не знам дали е детска мечта, имах желанието да стана добър спортист и да се изявявявам като такава. Мисля, без да звучи нескромно, че го постигнах и до 38 години играх волейбол, и то на ниво. Едно нещо не можах да постигна в кариерата си. Цял живот мечтаех да стана шампион с клубната фанелка на Плевен. За съжаление дори и през последните години, когато имахме много добър отбор и треньор, както и спонсор в лицето на Пламен Георгиев (защото без добър спонсор няма отбор), не можах да постигна тази мечта.

- С какво мотивирате момичетата като треньор?

- За всеки, тръгнал по пътя на професионалния спорт, е важно самият той да е достатъчно мотивиран - да има силно желание да побеждава, да се изявява и въпреки неуспехите, които в крайна сметка съществуват, винаги да продължава. Да иска и да дава все повече и повече. Точно в такава насока са всички мои разговори с момичетата, както и в момента след два много тежки турнира. Първият с домакин Славия, откъдето се върнахме с една победа. Регистрирахме обаче три загуби в турнира с домакин Левски-Сиконко. Срещата ни с отбора на Славия започна с резултат 2:0 за нас и много болезнено след това преживяхме загубата с 2:3, защото това бе почти спечелен мач. Много е трудно след такива тежки загуби. Сега предстои турнир тук, в Плевен. И въпреки контузиите, които ни споходиха, трябва да излезем от това състояние. Защото хората, които обичат волейбола в Плевен, заслужават този турнир на четирите най-добри отбора, сред които сме и ние. Обаче заслужават и да видят една наистина стабилна игра на нашия отбор. Такава показахме през цялата година и съжалявам, че така се получи в последните мачове - момичетата като че ли са малко обезверени от тези неуспехи. Предстои ни наистина нещо много тежко, но мисля, че ще успея да ги мотивирам.

- А как работите с тях - с всеки според индивидуалните му качества или акцентирате на колектива - все пак волейболът е колективен спор?

- Да, волейболът е колективен спорт, но тактиката на един отбор се обосновава на техническите дадености на отделните състезателки. Така се изгражда технически един отбор. В подготвителния период се работи с всяка една състезателка поотделно, за развиване на бързина, на отскокливост. В самите състезания, когато има прекъсване само десет дни, нямаш време да работиш за такива индивидуални качества, работиш за усъвършенстване на техниката и за физика. Защото моето мнение е, че съвременният волейбол без физика е немислим.

- Защо, по-високи ли са сега състезателките?

- Не е само до височина. Ако не си толкова висок, колкото състезателките на ЦСКА и Левски, то трябва да компенсираш с други физически качества, които се развиват в тренировките.

- А има ли лидер в отбора и по принцип той създава ли се?

- За мен лидерът просто се ражда такъв. Това е човекът с голямото сърце, който има една невероятна непримиримост и който независимо от това какво става на терена, обединява и сплотява около себе си. За голямо съжаление в този млад състав, който тренирам сега - има, не мога да кажа, че няма лидери, но те още не са се утвърдили като такива. Нещата са коренно различни от времето, когато аз съм се състезавала. Не искам да ги сравнявам, защото трябва да се гледа напред, просто трябва да правиш така, че състезателките да стават още по-добри, да вярват още повече в себе си и успехът ще дойде. Мисля, че съм достатъчно търпелив човек и мога да изчакам, когато виждам, че нещата вървят в правилната посока. Убедена съм, че ще имаме успехи. Имаме млади момичета, които тепърва ще се развиват - една Ваня Тодорова например, момиче с невероятни качества - височина 194 см. Тя в момента играе основа, център и това й е първа година. Един състезател се гради в спортно състезание, само с тренировки не става. Характерът, самият състезател като такъв се изгражда в битките. За това съм много доволна от начина на провеждане на шампионата тази година. Започнахме миналата година в края на януари и завършихме в края на март. Докато сега с тези турнири мачовете са много повече, над 30, след това предстои купа България. Различно е, когато играеш на седмица един мач и когато играеш по три, и то 4 - 5 седмици поред. Тогава освен физическата подготовка, която смятам, че имат моите момичета, трябва да имаш и страхотна психическа подготовка, за да можеш бързо да възстановяваш. Да не се главозамайваш от победата, да не униваш прекалено много след загубата, да можеш да извличаш положителните неща и от загубата, да не ги повтаряш в следващия мач. Смятам, че тази година шампионатът ще даде много на тези момичета. Малко ми е болно, че точно за тези важни мачове имаме контузии на основни състезателки. На резпределителката, на капитанката на отбора - общо три момичета, които са 50 процента от тима. Да се надяваме, че ще се оправят и ще завършим турнира както подобава.

- Кои са качествата, които ви помагат в професията и кои са тези, които ви пречат?

- Това, което най-вече ми помага, е, че страшно много обичам играта волейбол и в името на това да се развива отборът мога да бъда достатъчно търпелива, да чакам, докато постигна наистина добри резултати. Бих казала, че съм умерено строга с момичетата и това го отчитам като нещо, което не ми помага в професията. Има моменти, в които трябва да си безкрайно суров, за да разберат, че има неща, с които не трябва и не могат да се примиряват. Другото, което може би ми пречи, е, че на моменти като че ли съм доста избухлива, това е обикновено на тренировките. На мачове по принцип не избухвам, гледам да се води срещата по възможно най-правилния начин. Като виждам, че са достатъчно мотивирани, не ги пренапрегвам, защото ако излязат пренавити, то е същото, като да излязат немотивирани.

- Жените добри ръководители ли са и какви качества са нужни за това?

- Мисля, че жените по нищо не отстъпват на мъжете и само от нас зависи да им покажем, че наистина сме по-силният пол. Аз от доста дълго време го доказвам, мисля сполучливо.

- Докъде може да стигнете, когато обичате?

- Имам едно хубаво мото в живота - да правим каквото трябва, пък да става каквото ще. Искам да върша наистина това, което трябва, и колкото се може по-нависоко да стигна. Докъде - не знам, може би най-отгоре.

- Дължите ли нещо на семейството и детето си?

- И майка ми, и баща ми са ме възпитали така, че без семейството си не мога. За жалост баща ми е вече покойник, останах само с майка си. Безкрайно много съм ги обичала и не е имало семеен празник, в който да не съм била с тях. Привързана съм страшно много към семейството и към детето си. Благодарение на майка ми продължих да се занимавам с волейбол, защото тя беше човекът, който пое дъщеря ми и я отгледа. След това, когато бяхме само двете с Марина, благодарение на това, че те са възпитали и нея да бъде разбираща и подкрепяща, тя много ми е помагала. За едно дете - момиче във втори клас, е страшно трудно да остане само, пък майка му да пътува, да има мач, да се връща за малко. Но пък това я научи да бъде по-отговорна, по-самостоятелна - качества, които в нашето време всеки е добре да притежава.

- Кой е най-ранният ви спомен от детството?

- Имам много спомени от детството. И сега с майка ми си спомняме много неща. Ще ви разкажа една доста смешна случка. Била съм много палаво дете. Майка ми е учителка, а баща ми агроном и като млади специалисти след завършване на висше образование ги пратили в едно врачанско село - Еница. Майка ми ме обличала в бяло - копринена блузка, бели чорапогащници, тъй като съм била много слаба и краката ми трябвало да изглеждат по-пълнички. Така облечена, решавам, че след детската градина ще отида за глина. Да, обаче падам в един кладенец за глина и няма и помен от белите дрешки. Като се прибрах, естествено ядох пердах.

- Кое може да ви нарани и кое да ви разсмее?

- Страшно мразя предателството и лицемерието. Обикновено съм човек, който дава втори шанс, но съм се заклела, че повече няма да го правя. Защото хората, на които съм давала втори шанс, са ми доказали, че не бива да го правя, тоест отново са ме лъгали и предавали. По принцип съм весел човек и постоянно в отбора гледам да има настроение, разказваме смешни случки Мисля, че нося на майтап и обичам и аз да правя майтапи, в кръга на нормалното. Обичам да се смея.

- Трите най-важни неща в живота ви?

- Тук ще ми е трудно да ги степенувам. Но да започнем така: Марина - дъщеря ми, майка ми, волейбола. Това, на което си дал живот - детето, ти е най-близко. Човекът, на когото мога да се уповавам във всяко едно отношение, е моята майка. И нещото, без което не мога да живея и без което не бих се чувствала пълноценна като човек, е волейболът.

- Считате ли се за успяла жена?

- Не се считам за успяла жена, защото мисля, че в бъдеще ще постигна страшно много неща. Пожелавам си го.