Брой 5                                                    

4 - 10 февруари 2005 г.


 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Петър Мичев - Педро

 

Атрактивният плевенски художник, известен с чепатия си характер и безпардонното си отношение към политиците и силните на деня, наскоро се завърна в родния си град след 5-годишен престой в САЩ.

Петър Мичев е роден на 9 май 1955 година в Плевен. Самобитен талант, без специализирано образование по изобразително изкуство. Има над 70 самостоятелни изложби в Европа и Америка. Участвал е в над 400 групови вернисажа. Негови картини са притежание на 30 музея и на известни личности в света. Преди пет години заминава за Америка и се установява в Тампа, Флорида. Творбата му Мадона от Флорида е в музея на сената и е избрана за пощенска марка - символ на щата.

 

Рисувам само когато обичам

 

Интервю на Поля ТОМОВА

 

- Г-н Мичев, как е животът в Америка?

- Не знам това живот ли да го наричам, което живях там.

- Тогава разкажете за успехите.

- Успехите изглеждат като успехи, когато вие ги гледате, когато се следи развитието на един артист. Аз работех в Америка по 10 - 14 часа на ден, не контактувах почти с никого, само в събота и неделя ходех на парти, правех изложби - имам 30 - 40 самостоятелни изложби. Моята биография е в Енциклопедия Британика, стотици вестници и списания пишат за мен. Ако това е някакъв успех, може би - да, но нямам друг, по-личен успех. Бих казал,че имам неуспех, понеже загубих семейството си.

- Вие преценете дали искате да говорим за това.

- И без това говорят клюки за мен в целия град, нека хората да знаят, че аз си платих тази известност със загубата на едно семейство.

- Тежи ли?

- Не тежи, а направо боли. Ти знаеш ли какво е ранено животно - така се чувствам, имам непрекъснато една топка в стомаха.

- Това обезличава ли другото, кое е по-важно за вас?

- Аз не знам какво мислят другите художници, когато правят или искат да правят изкуство. Ако ти нямаш идея, ако не обичаш някого, ти за какво правиш това, което правиш? Аз сега в момента нищо не правя, защото нямам никого, на когото да го дам. Когато обичаш някого, ти правиш всичко за него. Сега нямам идея сега се чувствам като Одисей. Сутрин не знам какво ще ми се случи, нямам идея да рисувам.

- Защо никога не сте учил рисуване?

- Ето това е голям въпрос - защо? Аз ако знаех, че ще бъда толкова известен, сигурно щях да уча някога, но не съм вярвал в това нещо. Всички ми казваха, че съм лошо момче, нищо няма да стане от мен. Не казвам, че това подтиска един мъж, но не го стимулира да учи.

- Мислите, че успехът е дошъл случайно ли?

- Аз никога не съм мечтал да правя това, никога не съм мечтал да бъда художник, да правя изложби в Париж и в Ню Йорк, както ги правя сега. Аз нямах тия мечти.

- А какви мечти имахте?

- Най-елементарни - исках да имам малко стотинки, да отида на кино или да си купя една вафла. За съжаление, виждам че и днес хората в Плевен имат същите мечти, каквито имах аз, когато бях дете. Нямат пари, мислят за най-близкото нещо, което е до тях - храната и малкото удоволствие.

- След пет години престой в Америка това как ви се струва?

- Като се върнах, видях това, което оставих, в същото положение, даже по-лошо. Тук срещам едни хора и си мисля - тия никога не са си ходили вкъщи през тези пет години - същите са, само че са станали много агресивни. Освен, че са бедни, и са оглупели според мен.

- По какво се различават американците от нас?

- Много е важно да влезеш в главата на един американец, да разбереш какво мисли. Америка не е това, което сега виждам в България - консумативно общество. Това се хвърля на публиката. Американците са доста практични хора, защото човешкият живот е време, което извървяваш от точка а до точка б. Имаш точно това време и американците го ценят, знаят какво точно да правят в това време. Докато ние, българите, хвърляме времето на боклука, после разбираме как сме го прахосали в едно кафене или в един глупав живот.

- Кога започнахте да рисувате?

- Преди 33 години започнах да участвам в изложби. Отначало правех скулптури. Хванах се с един плевенски художник - Любен Костов, на бас, че мога да нарисувам картина. Той каза - стига с тия твойте скулптури, направи една картина. Аз казах - пич, дай ми един месец и аз правя картина. И така започнах да рисувам.

- Носи ви се славата на бохем, на човек, който обича живота.

- Това е стара слава, бих искал сега да я притежавам, сега съм "свободен мъж".

- Бохемството какво ви даде, какви спомени имате оттогава?

- Бохемството за мен е като картината. Аз там съм свободен да я изпълня със своите чувства - това е бохемството. А спомените- всички мои спомени са еднакво важни и същевременно далечни, защото човек се храни със спомени само когато бъдещето няма обещания за него. Аз все още не го правя, значи се надявам да имам моето утре.

- Какво мислите за жените и любовта?

- Аз съм роб на жените и главата ми само пати от това. Какви жени съм имал не искам да помня, искам да видя какво ще имам занапред, любопитен съм да знам какво ще срещна. Няма една любов, аз много жени обичах през живота си и винаги си казвам, че сигурно съм много глупав, защото винаги забравям предишния урок. И всеки път затъвам. Човек може да обича много пъти, стига да срещне любов пред себе си, защото тя е двупосочна - не може само ти да обичаш, трябва и теб да те обичат.

- А сексът трябва ли да е непременно свързан с любовта?

- Сексът е много важен за мен, когато не правя секс, не правя и картини. Хубаво е да обичаш и да правиш секс. Но когато няма любов, пак трябва да правиш секс.

- Какво ви е отношението към политиците, имате ли приятели между тях?

- Много. Аз харесвам всички тези лъжещи мъже - те лъжат най-хубаво от всички, които познавам, и в същото време са много свестни като хора, като приятели. Например един Румен Петков, Гиньо Ганев, Анастасия Мозер. Тя много пъти е идвала на мои изложби в Париж. С Румен Петков ме свързва 20-годишно приятелство, и то много откровено. Аз винаги можех да му казвам това, което мисля, и днес е същото. Гиньо Ганев винаги се е възхищавал на еротичните картини, които правя, той е много фин като човек.

- Вярвате ли, че вашето изкуство влияе на хората?

- Аз съм много любопитен да знам дали моите картини влияят на хората, всеки един артист би искал да даде на другите своите фантазии и те да станат техни фантазии. Ние това и правим, защото хората нямат много фантазии, затова сме артисти - да им дадем това, което им липсва.

- Защо след като се завърнахте в България направихте първо изложба във Варна, а не в Плевен?

- Трябва да питате града, неговото управление. Да сте чули някой от това управление да се е сетил за мен - да каже ей, господин Мичев, здравей, или Педро, здрасти. Няма такова нещо. При мен дойде Венци Върбанов, обади ми се Румен Петков, но управлението на Плевен мълчи като...

- Затова ли не обичате Плевен?

- Винаги имам много причини. Тук няма ценностна система, по която хората да могат да получават заслужения стимул като граждани на тоя град. Когато чета по вестниците или някой ми каже как някой си с три изложби станал почетен гражданин на Плевен, а друг със 70 не е, това как ти звучи на теб? Плевен е моят град, но всички, които го управляват, са гащници, за разлика от мен. Те идват отвън, окупират шибания град, смачкват го и накрая си отиват също толкова неизвестни, колкото са дошли. А ние - жителите на града, как да ги търпим и как да ги обичаме, дай ми идея как да стане? Всеки, който има малко повече акъл, се чувства тук, в собствения си град, като имигрант.

- Почувствали ли сте това отношение към вас?

- Аз винаги съм го чувствал, защото този град никога не е давал на тези, които имат принос да се гордее с тях, това, което те трябва да получат. Аз никога не съм получавал от града нищо, а цял живот давах.

- Кога станахте Педро?

- Тоя глупав прякор го имам от дете. Тренирах гребане, състезавах се на четворка. В тази дисциплина всички трябваше да гребем в синхрон, а аз бях толкова бърз, че гребях по-бързо от другите. Тогава имаше един виц, за някакъв Педро Бързия, и така ми лепнаха това прозвище, понеже бях с черни къдрави коси някога. И така цял живот си ходя с това име. Което не ми пречи - дали съм Петър Мичев, Петър Пичев или Педро, не е най-важното. Ти виждала ли си най-хубавите икони да имат подписи? Или да си видяла Леонардо да се е подписал някъде? Името няма значение. Важно е да направиш нещо и то да стои там някъде, хората да го харесват и да го гледат.

- А вие кога започнахте да чувствате славата?

- Славата - това е голям майтап, не знам защо хората се интересуват от нея. Славата не съществува в моята душа или в моите мисли, аз съм семпъл човек. Не съм се променил от събитията, които се случиха в моя живот.

- Винаги сте казвал, че картините на един художник трябва да се продават и това всъщност е резултатът от неговите действия и оценката за него.

- В целия свят, а аз имам претенции да съм бил почти навсякъде (без Африка), ако си продаваем, значи си артист. Ако не продаваш картини, ти си един г-н Никой. Аз цял живот се храня от картини - вече 33 години го правя.

- Какъв се чувствате сега?

- Сега се чувствам един бездомен художник. Аз се кефя дори от това.

- А какво е естественото състояние на един художник?

- За мен един художник твори, когато обича някого и има цел, когато всичко му е наред, когато е разтоварен от всички неща, които могат да го натоварят, той твори истински. А когато му се случи това, което сега се случва на мен, той не прави нищо. Един свободен мъж не знае какво да прави със свободата си.

- Това значи ли, че творецът винаги остава дете?

- Да, така е, но не искаме да си го признаем - че не успяваме да пораснем и трябва някой да се грижи за нас. Аз знам какво е животът, опитвам се да се боря с него, но душата ми е по-различна от душите на другите хора, по-чувствителна, по-ранима...

- В картините ви има лица, птици, различни цветове?

- Лицата, всички тези лица, които рисувам, са в моята глава, те са в мен, това се жени от всички тези животи, които съм виждал. Аз никога не съм рисувал любима жена или любимо дете. Птицата е символ на живота, на добрата новина. А цветовете отразяват моето настроение - синьо - безвремие, червено - мощ, сила, сексуалност, зелено - надежда.

- Като малък рисувахте ли?

- О, да, рисувах, пишеха ми двойки- и по рисуване имах двойка. Аз имах удоволствието да уча в много училища заради поведението ми. Странно нещо е животът. От 16-годишен пресата започна да ме ухажва и тоя комфорт го имам досега.

- Какви планове имате?

- Правил съм изложби в цяла Европа, в най-големите градове в Америка, в Колумбия, ще продължавам да правя изложби, ако не се гръмна...

- Има ли такива моменти, в които ви минават подобни мисли?

- Всеки ден ми минава по един път тази мисъл. Не може да не си плащаш. Винаги се сещам за един виц - как един българин отишъл в публичен дом и поискал по български да свърши работата - да такова и да не плаща. А човек трябва да плаща. Аз съм си платил всичко.

- Самотен ли сте?

- Много. Художникът винаги е бил самотен, но сега съм по-самотен.

- Колко време е нужно една картина от мисъл да стане реалност?

- Най-големият въпрос, който измъчва всички хора, които рисуват, е кое кара човека да рисува. Една картина може да бъде сложена на платното и за няколко часа, но и за месеци или година, дори не стига човешки живот, ако тя не е вътре в главата ти. При мен е различно. Аз имам вече опита, сега знам кога и къде какво да сложа. Когато бях млад не знаех, исках да съм известен, а то трябва първо да имаш опит, защото иначе няма откъде да даваш на хората разум, мисли. А ние художниците говорим с картините си.

- Вярвящ ли сте?

- Аз съм, както казва Вера Кочовска - вярвам и не вярвам. А може би така е по-добре, защото ако човек няма съмнение, как ще има идеал.